Александър Мирер
Главното пладне (28)

Пришълците

Седнах. Сурен Давидович внимателно прибираше в джоба на якето си малка зелена кутийка. Прибра я, затвори ципа и попита:

— Кажи ми, самочувствието ти по-добро ли е? (Кимнах: по-добро е.) Прекрасно! Мисля ти доброто, а сега пред тебе се откриват блестящи възможности…

Отново кимнах. Чувствувах се тромав и спокоен като гипсова статуя, от тия, които ги поставят по парковете. Сурен Давидович забеляза това и плесна с длани — сигурен признак на удоволствие.

— Кажи, разбра ли за пришълците?

— Не разбрах.

— Пак ли не разбра! Питай, ще ти обясня… Не разбрал! — Сви рамене.

— Ама така де — рекох. — Ако аз си измисля, че не съм аз, а някакъв киноартист или Петър Първи, и вие няма да разберете.

Тогава ми обясни всичко. Е, вие го знаете. Как са измислили машинките за записване на съзнанието и те станали безсмъртни, а пък телата им умирали. И затова тръгнали из Космоса за тела. Той каза, че корабът на Десантниците е съвсем малък. В него се събират няколкостотин кристални записа с размерите на едрокалибрен куршум. А в големите кораби за преселниците се събират по няколко милиона и такива кораби ще кацнат на Земята. Те вече много пъти са правили така — завземали са чужди планети. Без нито един изстрел. Просто прехвърлят във всеки „дивак“ съзнанието на някого от своите. За Земята са приготвени точно три милиарда кристални записа. Според количеството на хората.

Не бъркайте моите приключения с тези на Стьопка. Той вече е знаел за „вишничките“, а аз — не. Сурен Давидович ги наричаше „Мислещи“. Говореше ли, говореше… Може би пришълецът, който беше в неговия мозък, искаше да излее душата си. Слушах го и ужасяващо ясно си представях зелените кораби, летящи в черната пустош. Не като десантния — огромни. Те се разпръсват по цялата Галактика, без екипажи, без запаси от вода и храна. Даже без оръжие. Само Десантниците имат оръжие. А големите кораби се движели, натъпкани с кристални записи, с тези „Мислещи“, като мухи, носещи милиони яйчица. Корабът на Десантниците намирал за тях подходяща планета, кацал и изхвърлял „посредник“. Разбирате ли? Няма даже кой да излезе навън. Излитал робот и оставял замаскиран „посредник“ близо до кораба. При нас го бяха замаскирали като пън. И първият, който случайно се приближи до него, става първият пришълец. Като този нещастен заек. Той просто доскачал до „посредника“ и — хоп! — прехвърлили в него кристален запис на Десантник от девети разряд. Той станал един от Деветоъгълниците. И на разсъмване на пъна се натъкнал Федя Китариста.

„Така е било винаги и навсякъде — чувах аз странната, слята реч. — Хилядолетия ние вървим из Космоса. Стотици, стотици, стотици планети!“

После замълча, а аз седях свит и ми беше много студено. Тръпките изтичаха от мене с горещия, застоял въздух на оврага. Знаех, че наоколо е топло, усещах топлата, твърда повърхност, на която седях, и топлия, плътен пясък под краката си, и горещината, която излъчваше корабът. Но замръзвах. Пред очите ми беше черният, огромен, леден Космос и в него — уверено пълзящите светлини на корабите. С труд размърдах устни:

— Какъв е вашият истински вид?

Той каза:

— Няма да разбереш. Няма „истински“.

Свих рамене и попитах:

— Как се казвате?

— Квадрат сто и трети. Десантниците имат такива имена. „Квадрат“ значи, че аз съм Десантник от четвърти разряд. „Сто и трети“ е номерът ми в разряда. Квадрат сто и трети.

— А нямате ли истинско име?

— Ние служим на Пътя. Нашата работа е да подготвяме плацдарм за големите кораби. Те идват, ние си отиваме. Петстотинте, седемстотинте тела, които временно заемаме, се освобождават и се заемат от преселниците. Ние продължаваме, кацаме на друга планета, с други езици, на които не може да се произнесе име, присъщо на предишната планета…

— Чакайте — рекох. — Вие какво, нямате ли си свой език? Имате? А как се казвате на вашия език?

— Квадрат сто и трети. Нали ти обяснявам: аз съм Десантник. Ние нямаме истински имена.

— Чакайте… И на вашата планета ли?

Той прегракнало се разсмя.

— През нощта погледни нагоре. Избери коя да е звезда и ни кажи: „Това е вашето слънце!“ Ще ти отговорим: „Може би.“

Кой знае защо, кимнах, макар да не разбрах думите му. После все пак попитах защо всяка звезда може да бъде тяхното слънце.

— Ние не знаем откъде е започнал Пътя — отговори той.

— Не знаете? Как може?

— Космосът е огромен. Пътя е започнал, когато звездите са били други. Пътя ни повелява да гледаме напред.

Говореше равнодушно, сякаш за изпаднала от скъсания му джоб монетка, и това ме порази. По-силно от всичко друго. Получих мащаб за сравнение: планетата е по-евтина от монетка! А аз? Сигурно съм като гъсеница под краката им. Ако поискат, ще ме махнат от пътя си, ако поискат, ще ме смачкат. И даже не защото са поискали, а защото просто не са ме забелязали. Освен ако им потрябва тялото ми за някой Мислещ.

Млъкнах. Ако щете, на парчета ме нарежете, ама ще мълча и във всички случаи ще избягам. А ако завладеете цялата Земя, ще избягам на края на света и няма да ме намерите.

Така реших и се обърнах с гръб към Квадрат сто и трети. Вече не го наричах Сурен Давидович. Баста.

Той заговори отново — аз мълчах. Но тогава дотърча заекът-Деветоъгълник, врещейки с Нелкиния глас:

— Гадно, гадно куче! Прекалено много си въобразяваш! Уф! Квадрат сто и трети, то се мотае при входа.

Квадрата бързо тръгна нагоре. Изчаках минутка. Заекът отново се беше вторачил в мене и подскачаше. А като станах и опитах да си отида, корабът ме заслепи с лъча. Заекът предупреди:

— Я стой мирно, пале… Лъчеметът и въглен няма да остави от тебе…

Седнах и за всеки случай притиснах гръб до кораба — дотам лъчът не стигаше… Помнех, че Деветоъгълника предлагаше да ме пречукат. Все пак исках да остана жив и да се измъкна оттук.

А заекът тресеше уши — смееше се.

… Замижах и си представих, че спя, легнал в собственото си легло до отворения прозорец. Сега ще звънне будилникът, ще се събудя, мама ще ми даде да закуся. Ще отида на училище, като по пътя ще се оглеждам за Степан, а на стъпалата на универмага няма да има никого и днешният ден по нищо няма да се различава от всички други пролетни дни.

— Кучето си отиде — рече заекът. — Квадрат сто и трети се връща. — Подскочи няколко пъти, все по-високо и по-високо и започна да обяснява колко страшно било кучето.

Разбира се, нищо не грееше от породи. Според описанието излизаше, че е било дог. Огромно, с къса козина, светлосиво. Муцуната му квадратна, тъпа. Дълга опашка, голо като змия — на това място заекът потрепери. Злорадо го попитах:

— Страх ли те е от кучета, гаднярче?

Върна се Квадрат сто и трети, изгони заека да патрулира. А на мене ми нареди:

— Альоша, микрофона ти! — И си подложи ръката. Изплюх „голия охлюв“. Квадрат сто и трети небрежно го пусна в джоба си и тръгна след заека. Не можех да избягам, точно затова ми бяха взели онова нещо — то служеше за пропуск в „зоната“. Останах си в проклетия балон и можех да си мълча колкото си искам.