Метаданни
Данни
- Серия
- Домът на скитащите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Главный полдень, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мая Халачева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
Александър Мирер. Домът на скитащите
Издателство „Отечество“, София, 1984
Биб. Фантастика № 33
Редактор: Асен Милчев
Технически редактор: Иван Андреев
Художник: Венелин Вълканов
Коректор: Мая Лъжева
История
- — Корекция
- — Разделяне на двете книги. Повърхностна редакция от Mandor
- — Добавяне
Черната „Волга“
Денят беше слънчев, чудесен. Тих, пролетно топъл. В брезовите горички кукаха кукувици, в оврага пееха чинки. Двадесет парчета, не по-малко — толкова чинки през живота си не бях чувал. Редките горички прозираха — между брезовите стъбла зелениката блестеше като гърба на змиорка. А аз се носех като мотоциклет, влачейки бластера и пакета със сандвичите. Хълмът с телескопа ми служеше за ориентир, оставях го все отдясно, почти под прав ъгъл на посоката на движението си. Разбирате ли, можех да си избера много по-кратък път, направо към източната част на Тугарино, през совхозния двор. Но не ми се искаше да минавам през стопанския двор и знаех защо. В центъра на стопанския двор, в совхозния клуб, Федя Китариста вчера беше имал концерт.
На брега си мислех за страхливците. Рижият ни спътник бе истински страхливец. Те винаги имат нюх за опасностите, като Колка Берсенев от нашия клас. Щом замирише на бой, и той изчезва. Като барометър е. Ако е изчезнал от компанията, значи със сигурност можеш да очакваш неприятности — или ще се сбием, или ще ни изгонят от киното, или ще си направим слалом в оврага и ще си изпочупим ските… Добре. Страхливците са си страхливци. Този поне беше хукнал в правилна посока.
Не се замислях дали направих добре, като откраднах бластера от Анна Егоровна. Горд от смелостта си, крачех по пътеките с надеждата още днес да употребя бластера според предназначението му и неочаквано изскочих на шосето точно до онова паметно място. На трийсетина метра надясно тъмнееше отклонението на същия черен път, който водеше към поляната на „посредника“. Много ми се искаше да си почина, но продължих да тичам към града, като инстинктивно се движех близо до страничния път. Също така инстинктивно спрях зад храстите, щом чух шума на приближаваща се кола. Фър-р-р-р! — профуча край мене черна волга. И ми се стори, че на задната седалка видях Сур.
Отначало реших, че съм се припознал. Да се измъкне в такова време от сутерена за Сурен Давидович означаваше чиста смърт. Той и в къщи си ходи само нощем, за да си вземе една вана. Заради тази проклета астма се хвана на работа на стрелбището — във влажния сутерен добре се диша. „Тяхната болест е нашето здраве“ — казваше той за сутерена… Не, Сур не можеше да бъде в черната волга… Стоп! Кисельов, къде трябваше да отиде Кисельов! Сутеренът има желязна врата, а на прозорците — решетки, но Сур сам ще му отвори вратата, няма да го дострашее! И аз хукнах след колата, изкачих хълма. Така си и знаех… Празното шосе светеше на слънцето — волгата бе свила към парка. Те са отишли при Сур и са го откарали на поляната на „посредника“, нямаше друг път за колата. Или направо по шосето, или по оня път — към парка.
Прескочих канавката и затичах обратно. И едва сега се сетих да хвърля сандвичите на докторката.