Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (59)

59

Беше доста приятно пролетно време, така че се върнах пеш до Уест Сайд, след като си тръгнах от дома на Патриша Ътли. Имах нужда от движение. От няколко дни не правех нищо друго, освен да седя, да гледам, да слушам и да кимам. Чувствах се като ръждясала манивела.

В парка имаше много кучета, от което се почувствах по-добре. Когато стигнах до сградата на Лайънел, Хоук го нямаше. Значи и Ейприл я нямаше. Помислих си да отида да притисна Лайънел, но се сетих, че ще имам проблеми с портиера, който вече знаеше, че съм измамник от Бостън, на когото не може да се вярва. Беше късно. Върнах се пеш през парка до хотела.

Когато се качих в стаята си, лампичката на телефонния секретар светеше. Хоук ми беше оставил съобщение на гласовата поща.

„Обадих се на мобилния ти телефон — гласеше то. — Но ти не вдигна. Реших, че не знаеш как да си прослушваш гласовата поща от него, така че не ти оставих съобщение. Ейприл излезе, качи се в колата си и пое на север, а аз я проследих. В момента карам след нея, южно от Хартфорд. Мисля, че се прибираме.“

Обадих се на мобилния телефон на Хоук.

— Да? — каза той.

— Продължавай да я следиш — казах. — Аз трябва да оправя още две-три неща тук, после ще се прибера с твоята кола и ще ти докарам нещата.

— Внимавай с колата — каза той.

— Ще се чуем — казах аз.

След като затворих телефона, си налях скоч със сода, отпих, погледнах през прозореца, изпуснах дълга и силна въздишка (макар и съвсем мъжествена) и разтърках врата си. На улицата под мен се виждаха коли — предимно таксита, — които бързаха към центъра, все едно наистина им беше важно да стигнат там. Погледах ги известно време, докато си пиех скоча.

Беше отличен момент да помисля отново с какво се занимавам. Мисленето не ми отне много време, защото нямах представа с какво всъщност се занимавам. Престъплението, което разследвах, беше убийството на Оли Демарс. Значи трябваше да се интересувам от него. Това и правех. Но истинската ми цел сякаш беше спасяването на Ейприл Кайл — за пореден път. Предполагам, че правех и това.

В едно бях сигурен — не напредвах особено в нито едно отношение.

Отидох до минибара за ново питие, после седнах с него на леглото и се обадих на Сюзън.

— Сам съм в хотелската си стая — оплаках се. — Пия скоч и въздишам тежко.

— Ще помогне ли секс по телефона? — попита тя.

— Вероятно.

— Добре — каза тя. — Радвам се, да бъда на услугите ви… всъщност кой се обажда, моля?

— А, чудесно — казах аз. — Играй си с мен и моето отчаяние.

— Ти никога не се отчайваш — отбеляза Сюзън.

— Досега — отвърнах.

— Разкажи ми — предложи тя.

Разказах й. Сюзън ме изслуша мълчаливо, като от време на време окуражително възклицаваше.

— И така — завърших, — имам един въпрос, докторе. Какво става с Ейприл?

— Ще ти спестя предварителното извинение, че не съм преглеждала Ейприл, така че не съм в състояние да дам точна диагноза — каза Сюзън.

— Благодаря, че ми го спести — отвърнах.

— Но мога да направя логично предположение — продължи тя.

— Моля те — казах.

— Вероятно ще ми се наложи да използвам термина „амбивалентен“ — предупреди ме Сюзън. — Ще го понесеш ли?

— Ти си психоаналитичка — отвърнах. — Така си говориш.

— Добре — каза Сюзън. — Мога да предположа, и биографията й го потвърждава, че тя изпитва дълбоко амбивалентни емоции по отношение на мъжете.

— Ето я думата — обадих се.

— Да — каза Сюзън. — Нали те предупредих? Всичко, което е постигнала в живота си, е спечелено с помощта на мъже, които е прелъстила, включително и теб самия.

— „Прелъстила“ е метафорично казано, нали? — уточних.

— Да. Прелъстяването невинаги е сексуално. Но освен това мъжете са виновни и за всичко лошо, което й се е случило в живота.

— В действителност ли?

— В това, което тя смята за действителност — отвърна Сюзън. — Начинът, по който хората възприемат света, невинаги съвпада с емпиричната реалност.

— Емпиричната реалност — повторих.

— Не забравяй за докторската степен от Харвард — каза Сюзън. — Тази идея с веригата „Момичето мечта“ например ми се струва идеална илюстрация на положението й.

— За нея това е единственият начин да стане независима от мъжете — казах. — Но за да го направи, зависи от мъже.

— Прехвърлила се е от Лайънел на Оли, после на теб, а после пак на Лайънел. Предполагам, че и ти, а може би и Хоук седите на резервната скамейка в очакване на момента, в който обстоятелствата и собствената й амбивалентна природа не я принудят да се откаже от Лайънел.

— И това ще се случи? — попитах.

— Трудно е да се предвиди със сигурност — отвърна Сюзън. — Психоаналитиците са най-добри впоследствие, когато трябва да се обясни случилото се.

— А можеш ли да направиш логично предположение? — настоях.

— Природата й ще надделее — каза Сюзън.

— Някаква идея как мога да я спася?

— Може би вече не може да бъде спасена — отвърна Сюзън.

— Знам — казах аз.

— Този модел на поведение е вкореняван в душата й цял живот.

— Психоаналитиците не казват „душа“ — възразих.

— Не казвай на никого — отвърна Сюзън. — Кога си идваш?

— Утре или вдругиден — обещах. — А какво стана със секса по телефона, който спомена?

— Все е по-добре от нищо — каза тя.