Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (7)

7

Стоях до прозореца в офиса и гледах към Бъркли Стрийт. През целия януари беше валяло и покрай бордюрите се издигаха преспи сняг. Тротоарите не бяха съвсем почистени, а снегорините допълнително затрудняваха движението. И все пак слънцето светеше ярко и някои от младите жени от големите застрахователни компании бяха излезли за ранен обяд.

Един голям кадилак отби и спря пред сградата, в която беше моят офис, на ъгъла с Бойлстън Стрийт. Тай-Боп излезе отзад и отвори вратата откъм шофьора. Тони Маркъс — с палто от туид с кожена яка — излезе от колата и внимателно прекоси снега, за да влезе в сградата. Кадилакът потегли. Сигурно караше Джуниър, стига мястото на шофьора да беше достатъчно широко.

Докато се качат, вече бях седнал зад бюрото. Отворих страничното чекмедже, където държах резервен пистолет. Тай-Боп отвори вратата и Тони Маркъс влезе.

— Спенсър — каза той.

— Тони — казах аз.

Тони внимателно закачи палтото си, взе стол и седна, като повдигна панталоните си, за да не смачка ръба. Тай-Боп се подпря на прага — беше с шапка, нахлупена накриво над сплетената на тънки плитчици коса. Беше облечен с провиснали джинси и зимно яке с емблемата на „Филаделфия 76“, под което се виждаше тениска. Изглеждаше на около двайсет и приличаше на всеки друг комично облечен почитател на гангста рап, с тази разлика, че можеше да простреля човек в окото от петдесет метра. В лявото или в дясното.

— Как е семейството? — попитах Тони.

Той сви рамене.

— Предполагам, че зет ти вече не е в Маршпорт — продължих.

— И двамата знаехме, че няма да се задържи — отвърна Тони.

— Добре ли е дъщеря ти?

— Не е по-зле — отвърна Тони. — Но и ти не притисна зет ми в Маршпорт — отбеляза той.

— Нямаше причина да го правя.

Тони смени темата.

— Какъв ти е проблемът с Оли Демарс?

— Две от неговите момчета тормозеха моя позната — обясних. — Ние с Хоук ги помолихме да престанат.

— Ейприл Кайл — каза Тони.

Кимнах.

— Оли не е човек, който ще се откаже лесно — заяви Тони.

— Той ми обясни, че в случая му плащат да го прави, така че чака по-нататъшни инструкции от работодателя си.

— Каза ли кой е работодателят? — попита Тони.

— Не знае кой е.

Тони се намръщи.

— Получавал инструкциите с анонимно телефонно обаждане — продължих аз. — А парите с анонимен банков превод.

— Как така се получават анонимни банкови преводи? — поинтересува се Тони.

— Оли отказа да изясни този въпрос — отвърнах.

— Може би с офшорна сметка — предположи Тони.

— Може би.

Тони се облегна на стола и сплете пръсти пред гърдите си. Беше среден на ръст, чернокож, с отпуснат врат, скромна афроприческа и гъсти мустаци. Дрехите му сигурно струваха повече от няколкото коли, които бях карал. Изглеждаше преуспяващ и омекнал. И в действителност беше повече от преуспяващ. Но изобщо не беше омекнал. Точно както и Хоук, можеше веднага да си върне обноските на чернокож от гетото, ако се наложи.

— Към бизнеса с проститутките има два подхода — започна той. — Можеш да търсиш количество — много проститутки, които работят с по десет, дванайсет клиенти на ден. А можеш да търсиш и качество. В такъв случай им се плаща на ден.

— Но по много — предположих. Тони кимна и продължи:

— Както знаеш, аз винаги съм смятал, че проституцията е бизнесът на чернокожите.

— Обичам хората, които се гордеят с расата си — отбелязах.

Тони се усмихна.

— Ако човек не пази традициите на рода си, какво друго му остава?

— Пари — казах аз. — Власт. Жени, отлежало уиски и Тай-Боп, за да застрелва хората, които не ти харесват. Коли, дрехи, оръжия…

Тони се усмихна и вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Добре де, може би традициите на рода не са всичко в живота.

— Но може би това, че управляваш половината град, е нещо.

— Само половината — напомни Тони.

— Засега — казах аз. — И това няма нищо общо с традициите на рода.

— Общо взето, аз собственоръчно организирах цялата проституция в града — обясни Тони. — Контролирам изкъсо бизнеса с количеството, но съм установил, че бизнесът с качеството изисква прекалено много усилия и вложения, така че съм оставил качествените проститутки да си го въртят сами, като ми плащат разумна такса.

Кимнах. Погледнах към Тай-Боп, който продължаваше да се подпира на стената до вратата. Бях забелязал, че Тай-Боп почти не говори. Както обикновено, той леко се поклащаше в ритъма на някаква музика, която никой друг не чуваше. Не даваше признаци, че изобщо чува разговора ни.

— Ейприл също ли ти плаща? — попитах.

— Естествено. Тя може да го потвърди. Плаща за правото да върти бизнес в града — каза Тони. — Но не толкова, че да няма печалба. Имам интерес те да останат в бизнеса.

— А ако не платят?

— Ще изпратя някого — отвърна Тони.

— А ако там сме аз и Хоук?

— Сигурно ще изпратя повече хора — каза Тони. — Но това не е важно. Тя винаги си плаща навреме.

Не отговорих. Тони сведе очи към сплетените си пръсти. Тай-Боп продължаваше да се поклаща в ритъма на музиката от небесните сфери.

— Сега обаче в копата сено има и друга игла — продължи Тони.

— Хубава метафора — одобрих. Тони сви рамене.

— Няма място за двамата — уточни той.

— И ти предположи, че аз също ще го издирвам.

— Аха.

— Вярно ли е, че той се опитва да тормози и други освен Ейприл? — предположих.

— Така е.

— И пак Оли ли се занимава с тормоза?

— Аха.

— И ти не се намесваш?

— Не още — каза Тони. — Оли е костелив орех. Ако се наложи, ще го счупим. Но ако елиминираме Оли, на мястото му ще се появи друг. Това не е ефикасно решение.

— Но ако елиминираме работодателя му, няма нужда да елиминираме Оли — продължих аз.

— Точно така — потвърди Тони.

— Вярваш ли на Оли, че не знае нищо? — попитах.

— Не съм сигурен — отвърна Тони. — Надявах се ти да хвърлиш светлина по въпроса.

— Но нали не вярваш самият Оли да го прави?

— Неговите хора се занимават предимно с физическа работа — отвърна Тони. — Оли няма да тръгне да влиза в бизнеса с проститутките.

— Смяташ ли, че работодателят му е местен? — попитах.

Тони притисна пръсти към устните си и леко ги потупа, докато обмисляше отговора.

— Никога не съм смятал, че не е — отвърна накрая.

— Значи ще работим заедно по случая? — обобщих.

— Просто исках да ти кажа, че и аз проявявам интерес — отвърна Тони. — Ако намериш този тип, ще изкараш нещо допълнително.

— А какво ще стане с него самия?

— Не се притеснявай за това.

— Страхотно — одобрих.

Тони стана и си облече палтото. Видях през прозореца, че отново вали сняг. От небето се сипеха ситни снежинки — нарядко, но постоянно.

— Имаме общи интереси, Спенсър — обяви Тони.

— Разбирам — отвърнах. — Ще те държа в течение.

— Добре — каза Тони.

Той кимна на Тай-Боп. Тай-Боп извади мобилен телефон, набра някакъв номер и каза нещо, което не чух. После отвори вратата и излезе. Тони го последва. Отидох до прозореца и погледнах към Бъркли Стрийт. До тротоара вече отбиваше големият кадилак. Тай-Боп отвори вратата откъм мястото до шофьора. Тони се качи. Тай-Боп затвори вратата и се качи отзад. Кадилакът излезе от Бойлстън Стрийт, тръгна по Бъркли Стрийт и се отдалечи към реката.

Едва тогава затворих страничното чекмедже на бюрото.