Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (47)

47

Свързах се с Ейми чрез Дарлийн по същия начин, по който се свързах с Бев. Разбрахме се да се срещнем в една сладкарница в Нютън. Седнахме в едно сепаре в дъното, по-далеч от витрината, която гледаше към Уошингтън Стрийт. Аз си поръчах кафе, а Ейми — мелба с шоколад.

— Хората ме мразят — каза Ейми. — Каквото и да ям, не дебелея.

— И аз съм така — отвърнах. — Каквото и да ям, не отслабвам.

Ейми не приличаше на Бев, но имаше същото излъчване на майка от заможните предградия. Беше облечена с дебел пуловер и джинси. Косата й бе късо подстригана. Носеше тъмните си очила на главата.

— Тогава защо си поръча само кафе? — попита.

— Не бива да ям мелба на публично място — обясних. — Пазя си имиджа на корав тип.

— Ако искаш да си пазиш имиджа, трябва да пиеш кафето черно — изтъкна тя.

— Е, не съм чак толкова корав — признах. Тя се изкикоти.

— Ти си сладур — каза.

— Но съм опасен — настоях.

— Опасен сладур — повтори тя и пак се изкикоти.

Ейми не се преструваше. Държеше се съвсем естествено. Беше просто млада жена, която обича мъжете. Която очевидно ме харесваше. Която обичаше да флиртува и вероятно обичаше да прави секс. Нямаше никаква следа от поквара. Беше елегантна. Симпатична. Приятна. С чувство за хумор. Трябваше да положа специални усилия, за да се отнасям неодобрително към нея. Реших да не се мъча.

— Нали знаеш, че в къщата има охранителни камери? — попитах.

— Естествено.

— Гледала ли си някои от записите?

— Не.

Тя изяде малко от мелбата. Забелязах, че загребва от сладоледа, но не докосва черешката на върха на мелбата. И аз щях да направя така. Да си запазя черешката за десерт.

— Аз го гледам на живо — уточни тя. — От първия ред. Нямам нужда от повторение.

— Аз гледах една от касетите — продължих. — С теб.

— И как съм? — попита тя. — Как ми е дупето? Добре ли ми е дупето?

— Страхотно е — отвърнах. — Но ми се стори, че нарочно се завъртя така, че партньорът ти да застане с лице към камерата.

— Но елегантно, нали? Той си помисли, че се въртя в екстаз.

— Ейприл ли те накара?

— Естествено. Всички момичета го правят. Ейприл настоява да се виждат лицата на всички клиенти.

— Защо?

Ейми ме погледна малко стреснато.

— Не знам. Каза, че трябва да има запис, ако възникнат някакви проблеми.

— И ти нямаш нищо против камерите? — попитах.

— Аз ли? Не. Все пак съм чисто гола с непознат мъж в стая, заключена отвътре. Предпочитам някой да ме наглежда.

— Имала ли си проблеми?

— С клиент, който прекалява?

— Да.

— Рядко — отвърна тя. — Клиентите се подбират доста внимателно.

— Но все пак се случва?

— Все пак се случва да дойде някой извратен — каза тя. — Едно от правилата в къщата гласи, че момичетата не са длъжни да правят нищо, което не искат. Нали се сещаш, извратени работи. Телесни течности и други гадости.

— И?

— И понякога идва някой, който е пиян или надрусан, иска да направи нещо, ти му отказваш, но той въпреки това го прави.

— И то се вижда на камерите, така че ти се притичват на помощ?

— Да.

— Кой идва? — попитах.

— Преди беше Върнън — каза Ейми.

— Върнън е бияч, така ли? — попитах.

— Отговорник по охраната — поправи ме Ейми и се усмихна. — Да, бияч.

— И какво стана с Върнън?

— За съжаление той напусна малко преди да започнат проблемите.

— Смяташ ли, че има някаква връзка? — попитах.

— Между напускането на Върнън започването на проблемите?

Кимнах.

— Не знам — каза Ейми. — Мислиш ли, че са го притиснали, за да си тръгне?

Свих рамене.

— Върнън беше доста едър и як — каза тя. — Мисля, че сигурно е бил ченге.

— Знаеш ли фамилията му?

— Браун.

— Как изглежда? — попитах.

— Едър, по-едър от теб. С гола глава.

— Съвсем гола глава? — попитах.

— Не, по-скоро плешив.

— Бял?

— Да.

— Знаеш ли къде е бил ченге?

Ейми поклати глава. Беше изяла повечето от мелбата, така че й оставаше едно островче с черешка на върха. Тя метна черешката в устата си и се усмихна.

— За десерт.

— Какво каза Ейприл, когато Върнън напусна? — попитах. — Спомена ли, че ще намери друг на негово място?

— Каза, че има някого предвид.

— Това достатъчно ли беше?

— Естествено, че не. Върнън седеше в салона. Можеше да дойде за трийсет секунди, ако се наложи.

— Симпатичен ли ти беше?

— Върнън? И още как. Беше забавен. И никога не сваляше момичетата. Държеше се като добър чичо, нали се сещаш?

— И не знаеш кого е имала предвид Ейприл? — попитах.

— Не. Но знам, че той не се появи, когато дойдоха онези мутри и започнаха да блъскат хората.

— Ейприл обясни ли защо стана така?

— Не съм я питала — каза Ейми.

— Защо не?

Тя изстърга сладоледа от чашата си с лъжичката и го изяде. Остави лъжичката в чинийката, внимателно попи устата си със салфетката, за да не си изтрие червилото, и се облегна на стола.

— Защото имам съпруг — отвърна. — И дете. И магистратура, която трябва да завърша. Тези неща са ми важни и до някаква степен ги контролирам. Мисля за тях. Не мисля за другото.

— Според теб какво се случва в къщата? — попитах.

— Само това, което се случва с мен — отвърна Ейми.

— И какво е то?

— Интензивен секс — каза тя. — Когато свърши, си отивам вкъщи и си пиша домашните.

— Как са ти оценките? Ейми отново се усмихна.

— Отлични. По всичко.

— Точно това очаквах от теб — казах аз.