Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (23)

23

Двамата с Франк Белсън се видяхме за закуска на бара в една закусвалня на Саутхамптън Стрийт, близо до новото полицейско управление.

— Добро съвпадение — каза Белсън. — Оли Демарс е лежал за физическо насилие в затвора „Конкорд“ от 1990 до 1992 година и във федералния затвор „Алънуд“ през 1998-а. Значи е бил там по същото време като твоя човек.

— Лайънел Фарнсуърт — уточних. — За какво е лежал Оли във федералния?

— Заедно с някакъв друг тип крадели чекове за пенсии от пощенските кутии на пенсионерите. Оли изпял другия тип и се уредил да лежи само една година.

— Такъв си е Оли — съгласих се. — Човек с принципи.

— Обадих се в затвора — продължи Белсън. — И двамата са били с малки присъди, а не в строго охраняваната част. Според служителя, с когото говорих, би било изненадващо, ако не се познават.

Отхапах от сандвича си с телешка кайма. Белсън отпи от кафето си.

— Какво знаеш за Оли? — попитах.

— Не го познавам лично — отвърна той. — Но разпитах. Говорих с отдела, който се занимава с организираната престъпност, и с няколко детективи от съответния участък.

— Смятат, че Оли е свързан с организираната престъпност, така ли?

— Всъщност не. Не е чак толкова организиран. Но много от престъпните групировки го използват за поръчки. Той върти нещо като конфедерация на начинаещи гангстери, които дава под наем за физическа работа на по-големи играчи.

— Трябва по-внимателно да си подбира хората — отбелязах.

— За да се справи с теб? И с Хоук? Естествено. Но хората му стават за това, за което ги използват: да понатупат някой начинаещ предприемач от Милис, който е взел назаем пари, за да си отвори ресторант, и закъснява с плащанията.

— Оли занимава ли се лично?

— Най-често само възлага поръчките. Но е достатъчно опасен, за да се справя и сам. Нали все пак трябва да държи начинаещите гангстери под контрол.

Хапнах още малко сандвич с телешка кайма. Закуската на Белсън се състоеше от английска кифличка и кафе. Нищо чудно, че беше толкова жилав.

— И не може да се твърди, че е лоялен човек? — продължих.

— Другият тип от историята с пенсиите в пощенските кутии сигурно още е в „Алънуд“ и излежава присъдата на Оли — отвърна Белсън.

Довърших си сандвича. Франк отхапа от английската си кифличка. Оставаше му повече от половината.

— Само това ли ядеш на закуска? — попитах.

— Пия много кафе — отвърна той.

— Кафето е хранително — съгласих се.

— Аз никога не съм много гладен — каза Белсън. — Ям толкова, колкото да остана жив.

— И аз — отвърнах.

Човекът от бара отнесе празната ми чиния. Поръчах си още кафе и кейк с ананас. Белсън сложи малко гроздово желе върху остатъка от кифличката си.

— Плодове — обясни той.

— Здравословно е — съгласих се аз.

— Оли не е голям играч — отбеляза Белсън. — Защото не е най-ярката крушка на коледното дръвче. Но според хората, които го познават, има огромно его и е толкова луд, че гледат да не го ядосват, ако не се налага.

— На мен може да ми се наложи — отбелязах. Белсън кимна.

— Да, като стана дума за его.

— Предпочитам да го наричам „самоувереност“ — отвърнах.

— Със сигурност така ще предпочиташ — каза той.

— Той е ядосал Тони Маркъс — продължих. — Една от Божите заповеди на Тони е, че бизнесът с проститутките трябва да се върти от чернокожи.

— Тони има такива Божи заповеди за всеки бизнес, с който се занимава — отвърна Белсън.

— Тони има силно развито религиозно чувство — отбелязах аз.

— Тони сам ще се справи с Оли — уточни Белсън. — Защо не го оставиш да свърши работата вместо теб?

— Защото той сам ми предложи да се справя с Оли — обясних. — Сигурно не иска да ви предизвиква.

— Да бе — каза Белсън. — Все едно ние ще се втурнем да работим денонощно, за да открием кой точно е очистил такъв боклук като Оли Демарс.

— Само съобщавам новините — заявих важно. — Не си ги измислям.

— Ще говориш ли с него?

— С Оли? — попитах. — Аха.

— Искаш ли да дойда с теб и да размахам значката? Така вероятно няма да се налага да стреляш по никого.

— Благодаря за предложението — отвърнах. — Колко точно е луд този Оли?

— Не чак толкова, че да застреля ченге — каза Белсън.