Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (48)

48

Годините опит в детективската професия си казаха думата. Проверих името на Браун в телефонния указател. Имаше само един човек с малко име Върнън. Адресът му беше на Елм Стрийт в Съмървил.

Отидох там и позвъних. Къщата беше голяма, за две семейства, с отделни входове. След като Върнън не отговори, позвъних на другата врата. Отвори ми една жена с широка рокля на цветя.

— Знаете ли къде е Върнън Браун? — попитах.

— А вие кой сте? — попита тя.

Косата й беше посивяла и ситно накъдрена. Беше обута с мокасини. Имаше бледосини очи и остър поглед.

— Приятел от армията — отвърнах. — Не съм го виждал от сто години, а минавам през града само за няколко часа.

— Не знаех, че Върнън е служил в армията — каза жената.

— Беше преди сто години — повторих аз. — Знаете ли къде мога да го намеря? Нямам търпение да му видя физиономията, когато му се покажа.

— Той държи бар — отвърна жената. — На Хайланд Авеню. Казва се „Пакис“.

— Много ви благодаря — казах аз.

„Пакис“ беше на върха на хълма на Хайланд Авеню. Имаше стъклена витрина, дълго и тясно помещение, бар окрай едната стена и редица от сепарета на другата. Вътре беше доста тъмно. На бара седяха петима-шестима мъже и пиеха. Нито един не изглеждаше убеден, че ще успее в живота. Човекът зад бара беше едър, с малко тлъстини и много мускули, а освен това беше плешив. Когато седнах на столчето, той се приближи и сложи салфетка пред мен. Стилно.

— Какво ще обичате? — попита той.

— Кафе — отвърнах.

Той сви рамене, все едно току-що си бях признал, че съм женчо.

— Става — каза и отиде да го налее.

Когато се върна да ми донесе кафето, попитах:

— Върнън Браун?

Очите му изведнъж станаха по-безизразни, сякаш беше затворил невидими клепачи.

— Аха.

— Имам няколко въпроса — казах.

— А имаш ли служебна карта?

— Не съм ченге — отвърнах.

Извадих една от визитните си картички и му я подадох. Той я погледна, като я държеше на една ръка разстояние от себе си в мътната светлина на бара.

— Мамка му — процеди той, когато прочете какво пише.

— Всички така казват — отвърнах. — Работил си като бияч в едно място на Комънуелт Авеню, нали?

— Защо питаш? — каза Върнън.

— Ти нямаш проблеми, Върнън — казах аз. — Търся само информация.

— Аха.

— Знаеш ли, че Оли Демарс е мъртъв?

Невидимите клепачи сякаш се повдигнаха малко.

— Мъртъв? — повтори Върнън.

— Аха.

— От естествени причини?

— Не.

— Не бях аз — каза Върнън.

— Никой не мисли, че си бил ти — отвърнах. — Защо напусна работата при Ейприл Кайл?

Върнън се намръщи, преди да отговори:

— Оли ме изгони.

— Лично?

— Заедно с още двама. Една вечер, когато си тръгвах от работа, ме спря на улицата. Каза ми, че не иска повече да ходя там.

— Обясни ли ти защо?

— Не.

— И ти напусна? — попитах.

Върнън сви рамене.

— Не ме беше страх. Но не се намесвам, когато има стрелба, а ако се изправех срещу Оли, щеше да се стигне до стрелба.

— Всеки сам си решава — съгласих се аз.

Върнън кимна.

— Аз например реших да не се разправям с Оли. Не си струваше заплатата, която ми плащаха в бардака.

— Какво каза Ейприл?

— Побесня, но нямаше какво да направи. Така и не ми плати за последната седмица.

— Кога стана това? — попитах.

— Преди няколко месеца, веднага след голямата буря през януари.

Значи няколко дни преди момчетата на Оли за пръв път да отидат в къщата.

— Знаеш ли кой е очистил Оли? — попита Върнън.

— Все още не.

— Ако го хванеш, не го бий много.

— Или не я бий много — подхвърлих аз.

— Мислиш, че е била някоя мацка?

Свих рамене.

— Разкажи ми за Ейприл Кайл.

— Беше строга — каза Върнън. — Трябваше да я наричам „мис Кайл“. Но понякога се държеше много приятелски с мен, дори флиртуваше. Друг път обаче се държеше, все едно съм доказан педофил.

— Защо?

— Много се ядосваше, ако се занасям с проститутките.

— А ти някога…

Той поклати глава.

— Не. Може да съм боклук, но съм професионалист. Не съм ги докосвал. Но ми бяха симпатични. Бяха доста добри момичета. Забавни. Харесваше ми да ги пазя.

— Каза ли на Ейприл защо напускаш?

— Не. Малко ме беше срам, че я зарязвам по тоя начин.

— По-добре да избягаш и да оживееш, нали така?

— Нещо такова — съгласи се той. — Но все пак не ми се обясняваше.

— Знаеш ли нещо за охранителните камери?

— Знаех, че ги има.

— Гледал ли си ги?

— Не. Само Ейприл ги гледаше — обясни той. — Ако имаше някакъв проблем, тя ми казваше.

— Значи никога не си виждал записите? Той поклати глава.

— И не знаеш какво е станало с касетите? — продължих. — Не.

— Имаше ли проблеми с клиентите? — попитах.

— Рядко и винаги се справях — отвърна той. — Приличаш на човек, който ги знае тези работи, така че ще ме разбереш. Там ходеха мъже от предградията. Може би ходят на фитнес. Може би са играли футбол в гимназията. Но не са свикнали. И в последно време не им се е налагало да се бият. Освен това са стреснати по принцип, защото правят нещо, което не бива…

Върнън сви рамене.

— А аз съм бил ченге в Еверет. И после съм работил като бияч на много различни места.

— Човек трябва да знае как се прави — съгласих се аз.

Върнън ми наля още кафе.

— Ти знаеш, нали?

— Радвам се, че забеляза — отвърнах.