Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (63)

63

Двамата с Хоук седяхме в колата му на половин пресечка от къщата на Ейприл и наблюдавахме входа.

— Говори ли със Сюзън за Ейприл? — попита Хоук.

— Не.

— Мислиш ли да говориш със Сюзън за Ейприл? — попита той.

— Не.

— Тя разбира от такива неща — настоя Хоук.

— Така е.

— Но?

— Но след като Ейприл е решила да ме убие, обективната преценка на Сюзън ще бъде затруднена — отвърнах. — Компетентността й ще бъде без значение.

— За разлика от теб и мен — изтъкна Хоук.

— Ние сме свикнали хората да решават да ни убият.

— И да не успяват — напомни Хоук.

— Засега.

Хоук обърна глава и ме погледна.

— Днес си в страхотно настроение.

Свих рамене.

— Предполагам, че не можем просто да я изпреварим, като я убием първи — предположи той. — Преди да е намерила някой, който да се съгласи.

— Не — отвърнах.

— Добре — каза Хоук. — Значи ще изчакаме. И когато тя намери някой, който да се съгласи, ще убием него.

Кимнах. Седяхме и гледахме входа. Пролетта най-сетне беше дошла в Бостън. Снегът почти се беше разтопил. По напъпилите клони на дърветата подскачаха птички. Чувствах се добре с лекото си яке.

— Ти направи каквото можа — каза Хоук, без да ме поглежда.

Кимнах.

— Баща й я изритал от къщи преди двайсет години — продължи той.

Отново кимнах.

— И я нарекъл „уличница“ — добавих.

— Оттогава тя се опитва да заслужи това определение — каза Хоук, — което затруднява спасението на душата й.

— Така е.

По алеята, която минаваше по средата на авенюто, вървеше млада жена с джинси и червено вълнено яке, която разхождаше четири малки кученца на каишки.

— После я хванали сводниците — продължи Хоук, — но ти я измъкна от тях.

— За да я изпратя при мадам.

— Елитна мадам, която да се грижи за нея — уточни Хоук.

Кимнах.

— Какъв друг избор си имал? — попита той. — Тя нямаше да се прибере вкъщи. Нито в приют. Какво можеше да направиш, да я осиновиш ли?

Поклатих глава.

— Направил си всичко възможно — настоя Хоук.

Не отговорих. По алеята към къщата завиха двама добре облечени мъже. Погледнах си часовника. Беше 11:15 ч. сутринта.

— Ейприл е живяла добре при Патриша Ътли — продължи Хоук. — Но е избягала.

— Мислела си е, че е влюбена — отвърнах аз. Хоук кимна.

— Но е попаднала в нещо като сексуално робство. Така че ти пак я измъкна от това.

— Клубовете „Краун Принс“ — казах аз. — Сигурно оттам е взела идеята за „Момичето мечта“.

— Защото там е било толкова забавно, че е останала с добри спомени — уточни Хоук.

Продължавах да гледам младата жена, която разхождаше четирите кученца. Трите се дърпаха с всички сили и опъваха каишките. Четвъртото, което беше дакел, не се отделяше от краката й.

— Не можеш да я спасиш — настоя Хоук. — Твърде дълго е била в калта. Твърде рано е паднала в нея.

— Знам — отвърнах.

— Сигурно тя е убила Оли Демарс. Точно затова Оли е оставил отключено и е направил така, че да останат сами. Защото е смятал, че ще правят секс…

— Знам.

— Почти е сигурно, че тя е убила и Лайънел в Ню Йорк — продължи Хоук. — Никой друг няма причина да го прави.

— Знам.

Слънцето беше почти над главите ни. В колата беше топло. Двигателят беше спрян, а прозорците бяха отворени. По обяд нямаше много движение. В колата повяваше ветрец, изпълнен с пролетни обещания.

— Тогава защо не я оставиш на Белсън? — попита Хоук. — Нека двамата с Корсети да се оправят.

Не отговорих.

— Добре — каза Хоук. — Ако това не ти харесва, имам друго предложение. Защо не отидеш при нея и не се опиташ да я спасиш за пореден път? Така че да има шанс да те застреля лично?

— Да, мислех си по-скоро за нещо такова — отвърнах аз.