Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (5)

5

Офисът на Опи Демарс се намираше в малка тухлена сграда на Саутхамптън Стрийт, точно до Андрюс Скуеър, и имаше свой собствен малък паркинг. На паркинга нямаше други коли освен един Лексъс^[1]. Паркирах до него и влязох в сградата.

Огромен телевизионен екран в дъното доминираше над цялото помещение. Пред екрана бяха наредени пет-шест удобни стола, на два от които седяха две яки момчета и гледаха някакво телевизионно предаване, в което хора яд аха живи червеи. Отляво до стената имаше голяма конферентна маса с още столове, а между телевизора и вратата, която водеше навътре в сградата, имаше голям хладилник с цвят на авокадо.

Когато влязох, един от почитателите на риалити шоуто се обърна към мен и попита:

— Искаш ли нещо?

— Танк ме помоли да се отбия да говоря с Оли — обясних.

Мъжът се замисли. Беше почти плешив и адски нескопосано беше сресал малкото си коса, така че да прикрива темето му.

— Оли познава ли те? — попита той.

— Само по репутация — отвърнах.

— Репутация — повтори плешивият.

Партньорът му пред телевизора беше по-едър и по-млад от него, с тъмна коса до раменете. Той също се обърна да ме погледне.

— И какво, голяма ли ти е репутацията? — попита дългокосият.

— Ами, ами — отвърнах. — Най-обикновен супермен. Ще кажете ли на Оли, че съм дошъл?

— А ако не му кажем? — попита дългокосият.

— Тогава можем да проверим колко голяма е репутацията ми — обясних.

Глупава история. Нямаше смисъл да се забърквам в конфликт с двама обикновени пазачи. Но започваха да ме дразнят. Дългокосият се изправи, без да откъсва поглед от мен. После се изсмя презрително и влезе през вратата до хладилника. Докато го нямаше, плешивият ме наблюдаваше, без да каже дума. Времето летеше.

— Добре, Супермен — появи се дългокосият. — Оли каза да те заведа при него.

Последвах го по къс коридор, който водеше към друго помещение. Там също имаше голям телевизор, както и бюро и няколко офис стола. На бюрото имаше телефон и компютър. Отдясно до стената имаше канапе. Зад бюрото седеше мъж, който приличаше на Оли. Имаше пясъчноруса коса и широка, дружелюбна физиономия. Когато влязох, той стана и заобиколи бюрото си.

— Ти сигурно си Спенсър — каза. — Аз съм Оли Демарс. Погледнах към дългокосия.

— Видя ли? Репутация. Той изсумтя.

— Всичко е наред, Джони — каза му Оли. — Можеш да ни оставиш.

Дългокосият кимна и се върна по коридора, за да си гледа предаването.

— Седни — подкани ме Оли.

Беше облечен със синя карирана риза, лилава вратовръзка и спортно сако от туид с ръждив цвят. Приличаше на брокер от агенция за недвижими имоти.

— Ти ми направи голяма услуга — започна той. — Когато изпращам хора като Танк и Еди, очаквам да свършат работа.

— Еди? Любителят на щангите?

— Да. Ти ми доказа, че не вършат работа.

— Това е включено в цената — отвърнах.

— Веднага ги уволних — каза той и ми се ухили така, все едно бяхме приятели. — Нали се сещаш, или ще стане по моя начин, или изобщо няма да стане.

— Смяташ ли да изпратиш някой друг? — попитах.

Той пак се ухили. Зъбите му изглеждаха неестествено бели.

— Не и на тази цена — отвърна. — Ако трябва да се оправям с теб и с черньото, ще трябва да ми платят повече.

— Черньото се казва Хоук — уточних. — Кой ти плаща?

— Честно казано, и аз не знам — призна Оли.

— Как така не знаеш?

— Някакъв тип ми се обади по телефона и каза, че иска да му свърша една работа в някакъв бардак в Бак Бей. Попита ме дали имам банкова сметка. Казах му, че имам. Той ми каза, че ще преведе пари по сметката. И го направи.

— Каква точно беше работата?

— Да ги притискам, докато не ми нареди да спра.

— Да ги притискаш да направят какво?

— Да си платят — отвърна Оли.

— На кого? Той сви рамене.

— Не знам.

— За какво?

Оли поклати глава.

— Също не знам.

— Откъде преведоха парите?

— Не е твоя работа — отвърна Оли.

— Всъщност е — казах.

— Добре — каза Оли. — Но аз все пак няма да ти кажа.

— Засега — казах.

— Засега? — повтори Оли. — Не ти липсва самоувереност.

— Оптимизъм — уточних.

— Може би трябва да пипаш по-внимателно — предупреди ме Оли. — И аз съм голям оптимист.

— Много ясно — отвърнах. — А той откъде знае, че ще свършиш работа? Сигурно има хора, които просто ще вземат парите, без да си мръднат пръста.

— Аз не съм от тях — каза Оли. — Имам си репутация.

— А, значи и ти — казах. — Но той откъде знае за нея?

Оли сви рамене и поклати глава. Две действия едновременно. Впечатляващо.

— Смяташ ли да продължиш да прибираш парите?

— Смятам да поискам повече. Нямам уговорка да работя с теб и Хоук.

— Засега — уточних.

Оли се усмихна.

— Познаваш ли Хоук? — попитах.

— Отдавна се занимавам с това — отвърна Оли. — Естествено, че познавам Хоук. Теб също.

— Значи смяташ да преосмислиш уговорката с онзи човек?

— Аха.

— А как ще се свържеш с него?

— Няма да правя нищо — обясни Оли. — Той сам ще се свърже с мен.

— Ако пак притесняваш Ейприл Кайл, ще те унищожа — заявих аз.

Оли се усмихна и отговори:

— Казах, че те познавам, а не че съм ти фен.

Той извади сребрист полуавтоматичен пистолет от чекмеджето на бюрото си и някак небрежно го насочи към мен.

— Мога да те гръмна на място и да се свърши — сподели той. — Но все още не са ми платили да го направя.

— Значи ще бъда пощаден? — казах.

— Докато не преразгледаме уговорката си — отвърна Оли.

— Поискай му много пари — посъветвах го.

Оли пак се ухили, като продължаваше да държи пистолета насочен към мен. Бавно кимна и го остави на бюрото.

— Ама ти никак не се стресна, а? — осведоми се той.

— Имам нерви от стомана — обясних.

— Страхотен си — съгласи се Оли.