Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (41)

41

Слънцето грееше ярко и макар че не беше много топло, снегът се топеше и покрай прозореца ми окуражаващо капеше вода. Във Флорида пролетните тренировки вече бяха в разгара си. Белсън влезе в офиса ми с понички и кафе. Остави ги на бюрото и внимателно ги подреди. Погледнах поничките.

— От пълнозърнесто брашно? — осведомих се.

— Не.

— С фибри? — настоях.

— Не.

— Господи! — възкликнах. — Нима не вярваш във фибрите?

— Майната им на фибрите — каза Белсън.

Той откъсна малкото пластмасово триъгълниче от капачето на чашата си. Аз си взех поничка без пълнеж.

— А изобщо вярваш ли в нещо? — попитах.

— В жена си — отвърна Белсън. Кимнах.

— А в нещо друго?

— Може би в кетчъра^[1] Джейсън Варитек.

Той отхапа една трета от поничката си и отпи кафе.

— Това сигурно ти стига — заключих. — Откри ли нещо ново за Оли Демарс?

— И аз щях да те попитам същото — отвърна Белсън.

— Ти кажи пръв — предложих.

— Не, нищо ново — каза Белсън.

Отхапах от поничката си.

— И аз.

— Никой не е работил за него. Никой не го познава. Вътре сигурно има петдесет хиляди отпечатъци от пръсти. Включително и от работниците, които са строили сградата.

— Някой от тях има ли досие? — попитах.

— Стотици — отвърна Белсън.

— А има ли мисис Оли Демарс?

— Аха — отвърна той. — Опечалената вдовица. Оли бил чудесен човек и съпруг. Оставил й прекрасна къща. Но животът продължава.

— Ако намерите револвера, куршумът става ли за балистична експертиза?

— Доста е рикоширал там вътре — отвърна Белсън. — Но вероятно да. Криминалистите казаха, че е изстрелян някъде от петнайсет сантиметра разстояние.

— Говори ли с Тони Маркъс?

— Естествено. По времето на убийството Тони е бил в офиса си, където е играл на карти с Тай-Боп, Джуниър и някакъв тип на име Ленард.

Белсън го каза напълно безизразно, после отпи от кафето си.

— Брей — възхитих се аз. — Така не само Тони има алиби, но и неговият телохранител и още двама от хората му.

— Прав си — отвърна Белсън. — В интерес на истината Тони наистина не изглежда да е вероятният извършител. Оръжие двайсет и втори калибър не е в стила на Тай-Боп, пък и не си представям как Оли се оставя Тай-Боп да го доближи на петнайсет сантиметра, без поне да се опита да извади собствения си патлак от чекмеджето на бюрото.

— Може би го е извадил — предположих. — И после някой го е прибрал.

— И все пак убиецът се е приближил на петнайсет сантиметра — настоя Белсън. — Просто не ми изглежда вероятно.

— Да, прав си — съгласих се.

— Ти откри ли нещо в бардака?

— Всички имат надеждно алиби за времето на убийството, с малки изключения, но нито една не може да ми каже с кого е била.

— А как ти се струва?

— Не мисля, че някое от момичетата има нещо общо със случващото се.

— Включително и твоята приятелка Ейприл? — попита Белсън.

Отпих от кафето си и огледах останалите понички, за да си избера най-хубавата.

— Всъщност не — отвърнах.

— Имаш ли някаква причина да смяташ, че тя е замесена?

— Замесена е в нещо — отвърнах.

— Ще ми разкажеш ли?

— Не знам.

— Но има нещо — настоя Белсън. Свих рамене.

— Да, има нещо.

— Не прекалявай — скара ми се той. — Ти си досаден, но не си глупав.

— Франк — простенах обидено.

— Вярвам на думите ти, че там няма нищо. Но рано или късно ще се наложи да ги довлека до една в участъка и да ги разпитам за имена, адреси и всичко останало.

— Знам.

— Мога да задържа нещата още малко — продължи той. Но Куърк не обича да оставя неразрешени случаи.

— Мартин Куърк? — казах. — Не думай.

— Аха. Човек остава с впечатлението, че не му пука, но не е така.

— Прави каквото трябва, Франк — казах. — Замесени са и Лайънел, и Патриша Ътли…

— Кой?

— Една собственичка на бардак от Ню Йорк — поясних. — Тя отгледа Ейприл, когато я помолих.

— Страхотна работа е свършила — каза Белсън.

— Направи всичко възможно — отвърнах. — Не знам на кой друг можех да я оставя тогава.

— На социалните служби? — предложи Белсън.

— Ти сериозно ли?

— Не — каза той.

— Нямах друг избор освен Патриша Ътли. И тогава, и сега не знам дали постъпих по най-добрия начин. Но все още не се сещам какво друго можех да направя.

— Може би няма значение — каза Белсън. — Може би от самото начало е била прецакана и когато си дошъл ти, вече е било твърде късно.

— Или пък е страхотна жена, която случайно е попаднала в капана на проституцията.

— Случайно — повтори Белсън. — Има ли нещо друго?

— Може би са замесени и публичните домове във Филаделфия и Ню Хейвън. Може би и Ейприл. Има някаква финансова измама. Може би е замесена и мисис Ътли. А може би всички изброени, които се опитват да се изиграят един друг. Всички ми разказват някакви версии, които си измислят в момента. Нищо не изглежда логично.

— А когато се върнеш и им посочиш къде са те излъгали, те веднага измислят нова история? — попита Белсън.

— И на теб ли ти се случва? — изненадах се.

— На всеки няколко часа — отвърна той.

— Може би трябва да спра да задавам въпроси — казах. — И просто да се поразровя наоколо, докато не попадна случайно на някой факт или нещо такова.

— Мислиш ли, че ще познаеш дали наистина е факт?

— Ако не съм сигурен, ще ти се обадя — обещах.

— Нещастието не идва само — каза Белсън. — Ще задържа Куърк, доколкото е възможно.

— Благодаря — отвърнах. — Имаш ли снимки на Оли?

— Естествено — каза той. — Ще ти пратя.

— Благодаря — повторих.

— За нищо — каза Белсън. — Имаш ли план?

— Не.