Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (28)

28

Седнахме на едно канапе с кожена тапицерия пред голям прозорец във фоайето на последния етаж на Таим Уорнър Сентър, откъдето се разкриваше изглед към Кълъмбъс Съркъл и целия парк.

— Добре — каза Лайънел. — Хвана ме. Да, бях редовен клиент на Ейприл Кайл, когато тя беше работещо момиче. Само не ми казвай, че и ти не правиш така.

— Не правя така — отвърнах.

— Женен ли си?

— Горе-долу — отвърнах.

Той се намръщи, но не каза нищо.

— Както и да е — продължи Лайънел. — Когато започнах да ходя при нея, го правех просто защото беше, нали се сещаш, добра.

Кимнах.

— Но той поклати глава открито и мъжествено… — стана като в някакъв мюзикъл на Бродуей, нали се сещаш? Постепенно се влюбих в нея.

Кимнах.

— И все още съм луд по нея — добави той.

— А тя как се чувства? — попитах.

— По същия начин — отвърна той. — И тя е луда по мен.

— Ето защо си наел Оли Демарс да я изхвърли от бизнеса? — казах.

Фарнсуърт бавно поклати глава.

— Не, не. Ти въобще не разбираш. Ние сме заедно в този бизнес. Тази къща е само началото на нещо като верига от елитни публични домове, която смятаме да развиваме ние двамата.

— А, да — казах. — Значи затова си наел Оли Демарс да я изхвърли от бизнеса.

Лайънел пак поклати глава и ме изгледа така, сякаш бях малко момче.

— Ти никога не би успял във финансовите машинации — каза той. — Мислиш твърде праволинейно.

— Когато изобщо мисля — отвърнах аз.

— Всъщност работехме мадам Ътли. Организирахме заедно тази игричка, така че тя да зареже бизнеса и да не си иска парите. Схващаш ли? После щяхме да поемем бизнеса на чисто.

— Значи всичко това е игричка, схема за измама, така че двамата с Ейприл да откраднете бизнеса на мисис Ътли?

— „Да откраднем“ е малко грубо казано — отвърна той. — Ние ще го развием много повече от това, което може да направи тя с нейните възможности.

— И къщата в Бостън е само началото — казах аз.

— И още как — отвърна той. — Идеята за луксозните къщи беше моя. Верига „Момичето мечта“. Къщите на „Момичето мечта“, нали се сещаш? Дори ще имаме рекламен девиз. „Бъди като плейбой в къщата на «Момичето мечта» в…“ и само попълваш съответния град. Харесва ли ти? Когато нещата потръгнат както трябва, можем да запазим правата върху идеята и да оставим местни бизнесмени да развиват клоновете в цялата страна, а ние само да си клатим краката и да събираме процент от печалбата.

— Ами ако не искат да ви плащат процент? — попитах. — Не всички бизнесмени, които биха искали да се занимават с публичен дом, са съвсем отговорни граждани.

— Ще се погрижим за това. Мислех да използвам Оли, но явно ще трябва да намеря някой друг. Няма да е трудно. Винаги ще има хора като Оли.

— Добре, след като случаят е такъв и двамата с Ейприл сте толкова гъсти, защо тя ме нае, за да сложа край на цялата история?

— За заблуда на противника — отвърна Фарнсуърт.

— Не беше особено ефикасна — възразих.

— Знам, малко се поизхвърлихме. Ейприл каза, че ще може да те контролира, а… — Той сви рамене. — А аз те смятах за обикновено пенсионирано ченге, което иска да си докара нещо допълнително.

— А какво ще кажеш за проститутката, която беше пребита, докато се прибираше от киното онази вечер?

— Разбрах за нея. Ейприл беше бясна. Както казах и на нея, бях инструктирал Оли съвсем ясно, че никой не бива да пострада. Оли прекали, аз говорих с него и го предупредих повече да не го прави.

— Сигурно се е надрискал от страх — предположих. Фарнсуърт сви рамене.

— Той работеше за мен — отвърна. — Ако не следваше инструкциите ми, просто щяхме да намерим друг на неговото място.

— Трудно се намира мъж на място.

— Ей, това е доста остроумно — отбеляза Фарнсуърт. — Сам ли го измисли?

— Не.

— Сигурно го е измислила някоя мацка — предположи Фарнсуърт, след като помълча известно време.

— Сигурно — съгласих се. — Имаш ли финансово участие в операцията?

— Естествено, с Ейприл сме партньори, така че всичко се дели поравно.

— Колко си инвестирал досега? — попитах.

— Досега не се е налагало. Работим за сметка на Ътли, така да се каже. Но съм намерил инвеститори, така че когато започнем да се разширяваме, ще докарам много пари. Искаш ли да се включиш? Предоставя ти се добър шанс да влезеш в играта от самото начало. Поклатих глава.

— Ще станем богати — предупреди ме той. — Да не ми кажеш после, че не съм ти дал възможност да участваш.

— Няма — обещах.

— А може би девизът трябва да е „Живей като плейбой“ — извика изведнъж Фарнсуърт. — Или „Бъди като плейбой и живей като плейбой“.

— Или „Дял живот ще ме съдят за нарушаване на авторското право“ — добавих аз.

— Какво авторско право? — попита Фарнсуърт. Свих рамене.

— Шегувам се.

Двамата помълчахме, загледани през прозореца към Кълъмбъс Съркъл, където все още ремонтираха нещо. Виждаше се и 59-а улица, която в продължение на няколко пресечки се наричаше „Сентръл Парк Саут“. Не вярвах на всичко, което ми казваше Лайънел Фарнсуърт. Но аз нямаше да му повярвам напълно дори ако ми кажеше колко е часът. И все пак бях научил достатъчно, за да говоря отново с Ейприл. Изправих се.

— Желая ти страхотен ден — казах, обърнах се и го оставих.

Честно казано, беше ми дошло до гуша от това уникално гадно копеле.