Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (44)

44

В последния ден на февруари вратата на офиса ми се отвори и вътре влезе едър мъж с дълга тъмна коса. Познах го. Казваше се Джони и преди работеше за Оли Демарс. Отворих страничното чекмедже на бюрото си и се облегнах назад.

— Джони — казах.

— Помниш ме, така ли?

— Кой би могъл да те забрави, Джони?

— Надявам се онзи големият с изрусената коса да не ме помни — обясни Джони.

— Напълно те разбирам — отвърнах.

— Не съм дошъл да създавам проблеми — каза той.

— Дявол да го вземе — възкликнах аз. — Тъкмо се бях засилил да отговоря „Проблемите са моята специалност“.

Джони седна пред бюрото ми.

— Ти разследваш убийството на Оли, нали?

— Защо смяташ така?

— Съпругът на племенницата ми работи в полицията — обясни Джони.

— Сигурно много се гордее с теб — отбелязах.

Той сви рамене.

— Всеки работи каквото може. На мен Оли ми харесваше.

— Знаех си, че някой го е харесвал — отвърнах.

— Много гадно, че го очистиха така.

— Аха.

— Той беше доста печен — продължи Джони. — Е, не беше много умен.

— Знам.

— Но винаги беше честен с мен — добави Джони. Не отговорих.

— Но пък няма никакво съмнение, че Оли си беше женкар — продължи той. — Искам да кажа, че беше женен, да. Но казваше, че жена му е омъжена, а не той.

Джони се засмя. Започвах да се чувствам като на импровизирана погребална служба.

— Мисля, че точно заради това е бил убит — добави Джони.

— Как така? — попитах. — А?

— Как така е убит заради това? — поясних.

— Според мен се е срещал с някаква фуста, когато са го очистили — отвърна Джони.

— Кой го е направил?

— Не знам.

— Защо смяташ, че се е срещал с жена? — попитах.

— Защото ми каза, че тази вечер не иска никой да остава там — обясни Джони. — Поръча ми да изгоня всички преди седем и ми намигна по онзи начин, нали се сещаш: „Чупката, че идва женската.“

— А, по онзи начин — отвърнах.

— Аха.

— Рядко ли се случваше Оли да опразни сградата? — попитах.

— Ами да. Оли все пак е работил някои опасни неща, нали се сещаш? И всички хора, които работят за него, са забъркани в опасни неща. Така че Оли не обичаше да остава съвсем сам.

— Защо не останахте, за да го наглеждате?

— Господи — каза Джони. — Когато Оли ти каже да се измиташ, се измиташ и край.

— Това вече няма да се случва — напомних.

— Да, вярно — каза Джони. — Все забравям.

— А Оли забъркан ли е в бизнеса с проститутките? — попитах.

— Няма нищо, за което да не знаеш — отвърна Джони. — Ако е бил, и аз не знам.

— А сега кой ще управлява бандата? — полюбопитствах.

— Няма да съм аз — каза Джони. — Аз изчезвам. Не издържам вече на това време. Знаеш ли, че утре пак щяло да вали сняг? Утре е първи март, а пак се очаква студен фронт от североизток.

— И къде ще отидеш? — попитах, колкото да кажа нещо. — Във Флорида?

— Шривпорт, щата Луизиана — отвърна Джони. — Имам братовчед там, който ми каза, че имало работа… и било топло.

— И няма да се връщаш? — настоях.

Всъщност не смятах, че крие нещо. Но ако ги насърчаваш да говорят непрекъснато, понякога се изпускат за неща, за които дори самите те не знаят.

— Изчезвам и край — потвърди Джони.

— Тогава кой ще управлява бандата, как мислиш?

— Мисля, че просто вече няма да има банда. Това беше бандата на Оли. Него го няма. Бандата също ще изчезне. Просто исках да разчистя нещата, преди да си замина.

— Оли имаше ли постоянни приятелки? — попитах.

— Никога — отвърна Джони. — Имаше нова всеки ден. Понякога по две.

— Проститутки?

— Нямам представа. Само знам, че канапето в офиса му постоянно беше заето.

— Не ви ли гонеше, когато правеше секс? — попитах.

— Не, естествено. Ако ни гонеше всеки път, изобщо нямаше да се свъртаме там.

— Тогава защо го е направил онази вечер?

— Не знам. Точно затова дойдох при теб. Аз бях доста време при Оли. Исках да разбера какво е станало.

— Тази жена е била различна — предположих.

— Сигурно.

Двамата поседяхме мълчаливо.

— Намери ли някакви видеокасети в офиса на Оли? — попита той.

— Не.

— Нищо? Порнокасети? Хора, които са записани със скрита камера, докато правят секс?

— Не.

Джони изведнъж каза:

— В онова отворено чекмедже на бюрото ти има пистолет, нали?

— Да.

— Искам да извадя нещо от джоба на палтото си — каза той. — Не е пистолет. Недей да стреляш.

Извадих магнума от чекмеджето.

— Извади го, но бавно — наредих.

— Не ми вярваш, така ли?

— Вярвай, но проверявай — отвърнах.

Джони се изправи. Беше облечен с кафяво палто от туид с големи външни джобове. Бръкна в десния си джоб, извади една видеокасета и я сложи на бюрото ми.

— Оли имаше много такива — каза той. — Понякога ги гледахме в офиса. Аз отмъкнах тази, за да я пусна на приятелката ми.

— Знаеш ли откъде ги е вземал?

— Не. Но изглеждат истински, нали се сещаш? Не приличат на обикновените порнофилми.

— Може би в тях ще има някаква следа — предположих.

— И аз така си помислих — каза Джони. — Надявам се да хванеш кучия син, който го е убил.

— Колко такива касети имаше Оли?

— Пет-шест.

— Знаеш ли къде ги държеше?

— Мисля, че ги заключваше в чекмеджето на бюрото си в офиса. Даде ми да взема тази, но ми каза на всяка цена да я върна.

— Ще я гледам — обещах.

— Ако имаш гадже, гледайте я заедно. Има доста секси работи.

— Благодаря за съвета — отвърнах. Джони кимна, обърна се и си тръгна.