Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (1)

1

В един слънчев ден на януари в офиса ми влезе страхотна жена.

В косата й имаше дискретни руси кичури, а бежовият й костюм сякаш беше ръчно ушит от Майкъл Корс. Свали пелерината си, обшита с кожа, метна я на облегалката на канапето ми, приближи се до бюрото и седна на един от столовете за клиенти. После ми се усмихна. Аз също й се усмихнах. Тя зачака. Тази сутрин светлината, която бликаше през прозореца, беше особено ярка, подчертавана от снега, който беше паднал през нощта. Жената не изглеждаше опасна. Запазих спокойствие.

След малко тя каза:

— Не ме познаваш, така ли?

Гласът й сякаш беше шлифован с помощта на наследено богатство. Но имаше и нещо в очите. В тях се криеше някой, когото познавах.

— Все още не — отвърнах.

Тя се усмихна.

— „Все още не.“ Съвсем в твой стил. „Не знам как ще го направя, но ще го направя.“

— И чашата ми винаги е наполовина пълна — добавих. — Ще ми кажеш ли, или трябва да те претърся за документи за самоличност?

Вторачих се в нея. Да, наистина беше тя.

— Ейприл Кайл — казах и се изправих.

Посетителката също стана. Заобиколих бюрото и тя почти се хвърли към мен. Протегнах ръце и я прегърнах. Беше красива, но в момента, в който осъзнах коя е, задейства вградената ми защита срещу кръвосмешение. Все едно прегръщах малко момиченце. От хладния й финес не беше останала и следа. Тя продължи да се притиска в мен.

— Все едно се прибирам у дома — каза тя.

— Там винаги те чакат — отвърнах.

— Робърт Фрост.

— Отлично — одобрих.

— Ти ме научи — каза тя.

Кимнах. Тя продължаваше да притиска лице към гърдите ми и гласът й звучеше малко приглушено.

— Ти ме научи на почти всичко, което има значение в живота.

— Лесна работа — отвърнах аз. — Става дума за доста малко неща.

— Да, но все пак са много важни.

Ейприл ме пусна, отстъпи, изгледа ме от глава до пети и пак седна. Върнах се на стола зад бюрото и се облегнах.

— Още ли си със Сюзън? — попита Ейприл.

— Да.

Тя кимна.

— И все още се занимаваш с това?

— С голям успех — уточних.

— И изглеждаш по същия начин — продължи тя.

— Това хубаво ли е? — попитах.

— Прекрасно е — отвърна тя. — Мина толкова време. Изпитвах ужас, че няма да си тук. Но за щастие не си се преместил. И изглеждаш все така изпълнен с ирония и сила.

— Ти си станала доста красива — отбелязах аз.

— Благодаря ти.

— И изискана — добавих.

Тя се усмихна.

— Наистина ли е така? — попитах.

— Общо взето.

Замълчах. Долавях уханието на парфюма й. Беше скъп. Всичко в нея изглеждаше скъпо: дрехите, маниерите, грима, жестовете й. Начинът, по който си кръстоса краката. Говорът й.

— Все още съм проститутка — каза тя.

— И явно имаш успех.

— Всъщност вече не се занимавам с толкова, хм, физическа работа — уточни тя и се усмихна. — Вече съм на ниво мениджмънт.

— Американската мечта — отбелязах.

— Значи нямаш нищо против?

— Все пак аз лично те изпратих при мисис Ътли — напомних.

— Ти нямаше избор — отвърна Ейприл. — На нищо не приличах. Просто трябваше да ми намериш някой, който да се грижи за мен.

— А ти? — попитах. — Имаш ли нещо против?

— Нещо против? — повтори Ейприл. — Аз съм в този бизнес, откакто навърших петнайсет.

— Това не означава, че нямаш нищо против.

— А и ти ме изпрати при най-добрата собственичка на публичен дом в Ню Йорк — каза тя. — Най-елитната мадам.

— Наложи се да помисля малко, защото все пак ставаше дума за теб — обясних аз. — Но ако пълнолетни го правят по взаимно съгласие, май наистина нямам нищо против.

— Правил ли си секс с проститутка? — попита Ейприл.

— Не и в последно време.

— Значи все пак имаш нещо против.

— Или пък съм такъв магнит за мацките, че не ми остава време за проститутки — изтъкнах.

Ейприл се усмихна и погледна през прозореца към яркото утро над Бъркли Стрийт.

— А имаш ли нещо против мен? — попита тя.

— Не — отвърнах. — Съвсем не.

— Предполагам, че всъщност ме интересуваше само това.

— Вероятно — съгласих се.

— Мина повече от година, откакто се прибрах в Бостън — каза Ейприл.

Кимнах.

— Но не ти се обадих. Пак кимнах.

— Май ме беше страх, че няма да бъдеш същият и че няма да ти хареса, че още съм в бизнеса с проститутките.

— Мисля, че по-правилната фраза е „жрици на любовта“ — обадих се аз.

Ейприл поклати глава.

— Преди казваше, че нещата трябва да се наричат с истинските им имена.

— Така е — съгласих се.

Отново замълчахме. Тя искаше да й помогна да се справи с някакъв проблем, но не искаше да си признае, че е така. Половината от хората, които идват в офиса ми, се държат по този начин.

Продължих да чакам.

— Преди две години — започна Ейприл — тя ми даде малко пари и ме изпрати тук.

— Патриша Ътли — уточних.

— Да. Нали знаеш за бизнеса й в Ню Йорк?

— Да.

— Тя искаше да отворя клон в Бостън — каза Ейприл.

— И?

— И аз го направих. Купих една голяма къща в Бак Бей, наех момичетата, платих на когото трябва и… всичко останало.

— Сериозна операция — отбелязах.

— Със сериозна печалба — отвърна тя. — Бизнесът върви много успешно. Правя много пари за нея и много пари за себе си.

— Добре — казах аз.

— Във фирмата работят само жени — продължи Ейприл. — Мисис Ътли, аз, момичетата, дори персоналът, който не е свързан със сексуални услуги, като барманките и сервитьорките, всички са жени. Единствените мъже в къщата са клиентите, така че за тях е нещо като частен клуб.

Кимнах. Тя млъкна и отново погледна през прозореца. Чаках.

— Но сега се появиха едни мъже, които искат да ни го отнемат — каза тя.

Аха.