Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (53)

53

В Ню Йорк валеше. Стоях под дъжда недалеч от парка срещу сградата, в която живееше Лайънел. Хоук беше паркирал малко по-нагоре на същата улица. Не бях съвсем мокър. Бях си сложил официалната шапка на „Ред Сокс“ от първенството през 2004 г. и светлокафявото кожено яке. Шапката пазеше главата ми, а якето — пистолета. Но всичко останало беше мокро. Във врата ми се стичаше вода, независимо че си бях вдигнал яката. Джинсите и маратонките ми бяха прогизнали.

Някъде към 10:30 ч. сутринта пред входа на Лайънел спря сребристо порше бокстър и от него слезе Ейприл Кайл с ботуши, яркочервено палто и малък червен чадър. Подаде ключовете от колата на портиера и влезе в сградата. Портиерът се качи в колата, зави зад ъгъла и след няколко минути се върна пеша, след като я беше паркирал някъде.

Прииска ми се да имам верен помощник, на когото да мога да кажа: „Охо! Играта започва!“ Всъщност можех да пресека улицата и да го кажа на Хоук, но бях сигурен, че това ще го подразни. Така че се примирих и леко си кимнах с глава в знак на одобрение, от което във врата ми се стече още дъждовна вода.

Бях сигурен, че Хоук е забелязал Ейприл. Той винаги забелязваше всичко. Ако тя излезеше и се качеше в колата си или в такси, той щеше да я проследи. Ако излезеше пеша, аз щях да тръгна след нея, а Хоук бавно щеше да потегли след мен, без да обръща внимание на разгневените шофьори на таксита.

В продължение на три часа не се случи нищо, освен че продължи да вали.

После Ейприл излезе от сградата заедно с Лайънел. Двамата застанаха под навеса на входа, докато портиерът им спре такси.

Когато в Манхатън вали, не е лесно да спреш такси. Дори ако си професионалист. След като портиерът най-сетне успя, той се върна, разтвори голям чадър над главите на Лайънел и Ейприл и ги придружи до таксито. Изпод чадъра не виждаха нищо около себе си, така че използвах момента, тичешком прекосих улицата и скочих в колата под наем, където ме чакаше Хоук, преди портиерът да затвори вратата на таксито и да почука по покрива в знак, че шофьорът може да тръгва.

Не се сдържах.

— Охо! Играта започва! — заявих доволно. Хоук поклати глава.

— Какво ти става, по дяволите?