Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (17)

17

Ейприл живееше в един апартамент на четвъртия етаж на къщата, в която работеше. Бяхме там, пиехме кафе и по-хапвахме овесени сладки. Апартаментът беше приятен по неангажиращия начин, по който изглеждат стаите в добрите хотели. По стените имаше картини, подбрани много сполучливо. Не се виждаха фотографии.

— Днес напуснаха две от момичетата — каза ми Ейприл. — Бев и още една.

— Бев е онази, която пребиха? Ейприл кимна.

— Напредваш ли? — попита ме тя. — Сигурна съм, че така ще изгубя още момичета. А и клиентите, които бяха в къщата, когато онези горили дойдоха…

— Преди да се появим двамата с Хоук?

В сладките нямаше стафиди. Хареса ми. Винаги съм смятал, че стафидите развалят вкуса на овесените сладки.

— Да — каза тя. — Тези клиенти никога повече няма да се върнат.

Кимнах. Днес Ейприл изглеждаше много добре. Много хубава. Много делова. Много пораснала. Беше облечена с бежови панталони и кобалтова блуза, разкопчана на шията. Бяха скъпи дрехи и й стояха добре.

— Трябва да направиш нещо — каза тя.

Ейприл седеше на канапето и когато каза последното, остави чашата си на масичката и се наведе към мен.

— Той ще ме унищожи — добави тя.

— Имаш предвид, че ще унищожи бизнеса ти?

— За мен е едно и също — каза Ейприл. — Този бизнес е моят живот и е първото нещо, което ми принадлежи и за което мога да се грижа.

— Тогава защо иска да го унищожи? — попитах.

— Какво?

— Защо иска да унищожи бизнеса ти? Какво ще спечели, ако го направи?

— Защото той е луд — отвърна тя. — Защото е жесток. Защото е отвратителна свиня. Не знам. Откъде да знам защо го прави?

— И все пак не знаеш ли кой е той? — попитах.

— Разбира се, че не — отвърна Ейприл.

Лицето й беше малко почервеняло.

— Ако знаех кой е, нали щях да ти кажа, за да отидеш и да го спреш?

— И не знаеш нищо повече от това, което ми казваш? — продължих.

— Господи, не ми ли вярваш?

— Просто питам — отвърнах.

Тя скри лице в ръцете си и се разплака. Зачаках. Междувременно използвах възможността да изям още една сладка без стафиди. Ейприл продължи да плаче. Отидох при нея на канапето, седнах и я прегърнах.

— Всичко може да се оправи — казах. — Каквато и да е истината, всичко може да се оправи.

Тя обърна лице към гърдите ми и поплака още малко. Погалих я по рамото. Тя се поуспокои. Завъртя се към мен, вдигна глава и ме погледна. Усмихнах й се. Тогава тя изведнъж се притисна към мен и ме целуна, с отворена уста, като се опита да вкара езика си в устата ми. Ужасих се. Все едно собствената ми дъщеря се опитваше да ме целува с език. Извърнах глава.

— Ейприл — изохках.

Отдръпнах се към края на канапето, но тя пропълзя върху мен й ме притисна с цялото си тяло.

— Нито веднъж не си ме докосвал — каза тя. — Нито веднъж, откакто се познаваме.

— Тогава беше доста млада — отбелязах.

— Сега не съм — каза тя.

Лицето й беше толкова близо до моето, че устните й ме докосваха, когато говореше.

— Вече е късно — отвърнах. — Би било като кръвосмешение.

Ейприл лежеше върху мен и се галеше.

— Не ти ли се иска да ме чукаш? — попита тя. — Хубава съм а и съм много добра в секса.

— Не — отвърнах.

— Само веднъж? Не искаш ли да ме чукаш поне веднъж? Наистина съм добра.

Успях да се изправя, вдигнах Ейприл и я положих на канапето. Тя остана да лежи неподвижно, сякаш беше изтощена от усилието, и ме загледа с полуотворени очи.

— Знаеш, че го искаш — настоя тя. — Мъжете винаги го искат.

Изгледах я, без да отговоря.

Накрая се обърнах и излязох от апартамента, като преди това заявих:

— Благодаря за предложението.