Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (43)

43

Двамата с Бев се срещнахме в кафенето на книжарницата „Барнс енд Ноубъл“^[1], близо до мола^[2] на Бърлингтън Стрийт.

— Тук няма кой да ни види — каза тя. — Приятелките ми не четат книги.

Бев беше с розова лента. На облегалката на стола й беше преметнато пухено яке. Якето беше черно, с колан. С розовия си анцуг и маратонките „Найки“ приличаше на всяка друга млада домакиня от предградията, която можеш да срещнеш през деня в търговския център. Не се забелязваха никакви следи от побоя.

— Работиш ли на друго място? — попитах.

— Няма друго място за работата, която искам — отвърна тя.

— А мислиш ли за друга работа?

— Например? — попита тя. — Счетоводителка? Да кандидатствам някъде по документи? Не, не мисля. Проституцията ми харесва. За това имам най-добра квалификация.

— Следвай блаженството си — казах аз.

— Блаженството ли?

— Джоузеф Кембъл пише за това.

— Джоузеф Кембъл?

Поклатих глава, извадих снимката на Оли Демарс от вътрешния си джоб и я сложих на масата пред Бев.

— Познаваш ли го? — попитах.

Познаваше го. Забелязах как се стегна и лицето й стана прекалено безизразно. Тя поклати глава.

— Познаваш го, нали? — настоях.

— Не.

— На снимката изглежда малко различно — поясних.

Тя поклати глава.

— Защото е мъртъв — продължих.

Тя се облегна и ме изгледа неразбиращо.

— Някой го е застрелял — обясних аз.

— Застрелял? — повтори тя.

Кимнах.

— Така че сега е мъртъв.

— Аз… — започна тя и спря.

— Това е убийство, Бев. Не мога още дълго да държа ченгетата далеч от вас. Говори с мен. Иначе ще трябва да говориш с тях.

Тя кимна.

— Разкажи ми за последния път, когато го видя — предложих.

И двамата си бяхме поръчали кафе. Бев сведе поглед към своето, но не го докосна. Пое си въздух и го изпусна.

— Точно той ме преби — каза тя.

Кимнах.

— Виждала ли си го преди това?

— Да.

— Кога?

Тя отново си пое дълбоко въздух.

— Рано една сутрин, когато излизаше от апартамента на Ейприл.

Кимнах.

— Тази нощ бях навън, на повикване. Но клиентът трябваше да се изнесе от хотела в пет и половина сутринта, за да хване някакъв самолет, така че аз се прибрах в къщата към шест и го видях, докато излизаше.

— Той каза ли нещо?

— Не. Само вдигна пръст към устните си, все едно ми направи знак да мълча, и ме изгледа строго… Но същата вечер, докато се прибирах от киното, се появи и ме сграбчи. Попита ме дали съм казала на някого, че съм го видяла. Казах, че не съм. Май му казах и нещо по-остро, каквато съм цапната в устата. Тогава той ме удари и ме заплаши, че ако разкажа на някого, ще ме убие. После ме би още, за да го запомня по-добре, така каза. Мисля, че му харесваше да го прави.

— И ти напусна? — попитах.

— Естествено. Не знаех точно какво става, но очевидно между този изрод и Ейприл имаше нещо. Не исках да се забърквам и да имам неприятности.

— Каза ли нещо на Ейприл?

— Не. Може би точно тя му е казала да ме пребие, нали така? Просто исках да се махна по най-бързия начин.

— Не те обвинявам — съгласих се. — Имаш ли представа какво е правел с Ейприл?

— Когато излизаш от дома на една жена в шест сутринта, мога да предположа доста точно какво си правил с нея.

— Имам предвид освен това — поясних.

— Не. Нямам представа. Но мисля, че са ортаци.

— Ортаци — повторих.

— Какво? — попита Бев.

— Отдавна не бях чувал някой да употребява тази дума — обясних.

— Така ли? Не знам. Майка ми постоянно я казваше.

— Хубава дума — одобрих.

— Честно? — попита Бев. — Мислех, че е съвсем обикновена дума.

Очевидно се зарадва, че е използвала хубава дума. Предположих, че похвалите за нея обикновено са в друга област.

— И ти ли мислиш така? — попита тя. — Че двамата са ортаци?

Бях създал чудовище. Нямаше никакво съмнение, че във всичките й разговори в близко бъдеще ще присъства думата „ортаци“. Стана ми тъжно, когато си помислих колко много от хората, пред които щеше да я употреби, дори нямаше да я оценят по достойнство.

— Да — потвърдих. — И аз мисля, че са ортаци.

— И в какво са ортаци?

— Не знам.

— Но ще разбереш, нали? — попита Бев.

— Аха.

— Моля те — каза тя. — Моля те да не ме забъркваш в тази история.

— Ако мога, няма да те забърквам — отвърнах. — Не мога да ти обещая нищо повече.

— Господи — изохка Бев.

— Знам — съгласих се аз.