Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (38)

38

Бях в центъра, на втория етаж на федералния съд, където се помещаваше съдебният архив. Пред мен бяха Корсети и огромно досие в голям кашон.

— Не ме гледай — каза ми Корсети. — Аз те вкарах тук. Сам ще си ровиш в кашона.

— А ти само ще седиш?

— Аха.

— И няма да правиш нищо?

— Може би ще си кача краката на масата — отвърна Корсети, — ще притворя очи и ще си почивам, но все пак ще бъда нащрек дали няма да минат някакви по-засукани дами.

— Нищо не подсказва такава вероятност — казах аз.

Корсети се ухили, наклони стола си малко назад и качи краката си на масата.

— Ще видим — каза и притвори очи.

Започнах да ровя в досието. След десет минути започнах да се страхувам, че ще изчезна като биологичен вид. Сигурен съм, че ако динозаврите не бяха унищожени от онзи метеорит, щяха да загинат след няколко часа четене на юридически документи. Корсети седеше неподвижен, но буден, с изключение на няколко случая, в които започна да похърква.

В късния следобед вече бях успял да измъкна шест имена и адреси от плаващите пясъци на документацията по случая. Всички имена бяха женски. Всички адреси бяха в щатите Ню Йорк, Ню Джързи или Масачусетс. Потупах Корсети по крака. Той отвори очи.

— Видя ли някакви хубави жени? — попитах.

— Не — отвърна Корсети.

— Може би ще има по пътя — казах.

— Накъде?

— „Сътън Плейс“ — отвърнах.

— Там със сигурност ще има — каза Корсети.

Докато Корсети караше на север по „Франклин Делано Рузвелт“, аз се обърнах към него.

— Ти всъщност работиш ли нещо за полицейското управление в Ню Йорк?

— Това, че те наглеждам, е блестящ пример за служба в полза на обществото — отвърна Корсети.

— Освен това така може и да арестуваш някого, както е тръгнало.

— Което ще е страхотно, нали? — каза той.

— Имаме налице поне едно убийство — казах аз.

— В Бостън.

— Но може би ще има връзка и тук — предположих.

— Докато продължаваш да ми купуваш обяд — каза Корсети.

— Може ли да използвам името ти в интерес на правосъдието? — попитах.

— И още как — отвърна той.

Извадих мобилния си телефон и набрах един номер.

— Мисис Картър? — казах. — Обажда се детектив Юджин Корсети от полицейското управление в Ню Йорк.

— Да?

— Опитвам се да си изясня някои неща относно онази измама с недвижими имоти, от която сте пострадали.

— Мислех, че всичко е ясно и онзи негодник е зад решетките.

— Ще ви обясня на място — казах аз. — Просто проверявам всички следи, обичайна процедура. Няма за какво да се тревожите. Само исках да проверя дали сте у дома.

— Тук съм — каза тя. — Нали не е нещо неприятно?

— Не, не — казах аз. — Двамата с колегата ми скоро ще пристигнем при вас.

— С колегата ми — повтори Корсети, след като затворих. — Хитро. Когато отидем там, тя ще си мисли, че и ти си ченге.

— Можеш да й кажеш истината — предложих.

— Опитвам се да не го правя, когато не се налага — отвърна Корсети.

След известно време Корсети отби и паркира пред една сграда на 52-ра улица, недалеч от реката. После извади синята лампа и я сложи на покрива на колата си.

— Да не я вдигнат шибаните паяци — обясни. — При кого отиваме?

— Казва се Нора Картър — отвърнах. — Една от жените, измамени от Фарнсуърт.

— Очевидно не е успял да открадне всичко — отбеляза Корсети, докато чакахме асансьора в кооперацията на Нора Картър. — Тук е по-скъпо, отколкото можем да си позволим и двамата заедно.

Вратата на асансьора се отвори. Влязохме. Натиснах бутона за шестия етаж. Вратата се затвори.

— А ти откъде знаеш, че не съм богат? — попитах.

— Нали виждам как се обличаш — отвърна Корсети.