Ейдриън Маккинти
Веригата (7)

7

Четвъртък, 9:26 ч.

Клонът на Първа национална банка на улица „Стейт“ в центъра на Нюбърипорт отваря в девет и половина. Рейчъл крачи напред-назад по улицата пред входа и дърпа от марлборото.

Улицата е пуста, с изключение на много блед, нервен, възрастен мъж в дебело палто и шапка на Ред Сокс, който крачи към нея. Очите им се срещат, когато мъжът спира пред нея.

— Вие ли сте Рейчъл О’Нийл? — пита мъжът.

— Да — отвръща тя.

Мъжът преглъща мъчително и дръпва надолу козирката на шапката.

— Наредиха ми да ви кажа, че излязох от Веригата преди година. Наредиха ми да ви кажа, че направих каквото ми се каза и затова сега семейството ми е в безопасност. Наредиха ми да ви кажа, че има стотици други като мен, които могат да бъдат натоварени със задачата да ви предадат съобщение, ако Веригата сметне, че вие или друг член на семейството ви имате нужда от съобщение.

— Разбирам.

— Вие… Не сте бременна, нали? — пита колебливо мъжът, сякаш е решил да излезе от сценария за момент.

— Не — отвръща Рейчъл.

— Тогава ето съобщението — казва той и без предупреждение я удря с юмрук в стомаха.

Ударът й изкарва въздуха и Рейчъл се строполява на земята. Мъжът е изненадващо силен, болката е ужасна. Минават десет секунди, преди тя да успее да си поеме дъх. Вдига поглед към мъжа, объркана и изплашена.

— Наредиха ми да ви кажа, че ако ви трябват още доказателства докъде се простира властта ни, най-добре да потърсите в Гугъл историята на семейство Уилямс от Доувър, Ню Хампшър. Няма да ме видите отново, но има много други като мен. Не се опитвайте да ме проследите — казва мъжът и със сълзи на срам, стичащи се по бузите му, се обръща и бързо се отдалечава надолу по улицата.

В същия миг вратата на банката се отваря и охранителят я вижда да лежи на земята. Той поглежда към мъжа, който се отдалечава с бърза крачка. Юмруците му се свиват и става ясно, че усеща нещо нередно.

— Мога ли да ви помогна, госпожо? — пита охраната.

Рейчъл кашля и се опитва да се стегне.

— Мисля, че съм добре. Просто се препънах.

Човекът й подава ръка и й помага да се изправи.

— Благодаря — казва тя и изкривява лице от болка.

— Сигурна ли сте, че сте добре, госпожо? — пита той.

— Да, добре съм!

Охранителят я поглежда странно за миг и после отново прехвърля поглед към отдалечаващия се мъж. Тя вижда, че човекът се чуди дали не играе ролята на примамка в план за обир на банката. Ръката му доближава пистолета.

— Много ви благодаря — казва Рейчъл. Понижава глас до шепот. — Не съм свикнала да ходя на токчета. Толкова за намерението да направя добро впечатление в банката!

Охраната се отпуска.

— Никой не ви видя, освен мен — казва той. — Направо не знам как ходите с тези обувки.

— Има един виц, който често казвам на дъщеря си. Как се казва динозавър на високи токчета?

— Как?

— Кракоболкозавър. Но тя никога не се смее. Не се смее на нито един от глупавите ми вицове.

Охранителят се усмихва.

— Е, според мен е смешен.

— Благодаря отново — казва Рейчъл.

Оправя си косата, влиза в банката и моли за среща с мениджъра Колин Темпъл. Темпъл е по-възрастен от нея и е живял на острова, преди да се премести на континента. Двамата с Рейчъл си гостуваха взаимно на градински сбирки с барбекю, а с Марти ходиха заедно за риба с лодката на Колин. Колин не й създаде проблеми двата пъти, когато пропусна плащане по ипотеката след развода.

— Рейчъл О’Нийл, не вярвам на очите си — казва той с широка усмивка. — О, Рейчъл, защо когато те видя, около теб се появяват птички?

Защото птичките всъщност са гарвани, а аз съм ходещ труп — мисли си тя, но не го казва.

— Добро утро, Колин, как си?

— Добре съм. С какво мога да ти бъда полезен, Рейчъл?

Тя преглъща болката от удара в стомаха и се насилва да се усмихне с частичен успех.

— Имам малък проблем и се чудех дали можем да поговорим за него.

Влизат в кабинета на мениджъра, който е декориран с картини на яхти и миниатюрни, но изпипани в детайлите кораби, сглобени от самия Колин. Има и няколко снимки на чипонос кинг чарлс шпаньол, чието име тя не е в състояние да си спомни за нищо на света. Колин оставя вратата открехната и се настанява зад бюрото си. Рейчъл сяда срещу него и се опитва да си докара приятно изражение.

— С какво мога да помогна? — пита Колин, все още ведро, макар че в погледа му пропълзява подозрение.

— Ами имам проблем с къщата, Колин. Покривът над кухнята тече, вчера извиках майстор и той каза, че трябва да се подмени изцяло, преди да започне да вали сняг, иначе може да се срути.

— Сериозно? Последния път, когато идвах, ми се стори наред.

— Знам. Но това е оригиналният покрив. От трийсетте години. Всяка зима тече. Вече е станал опасен. За нас, имам предвид. За мен и Кайли. Пък и за къщата, нали разбираш? Вашата банка държи ипотеката и ако къщата се срути, активът няма да струва нищо — обяснява тя и дори успява да се позасмее.

— Колко ще струва ремонтът според майстора?

Рейчъл си мислеше да му поиска всичките двайсет и пет хиляди, но тази сума звучи абсурдно за ремонт на покрив. В спестовната си сметка няма нито цент, но може да изтегли десет хиляди от кредитната си карта. За плащането на сметката ще се притеснява, когато Кайли се върне вкъщи.

— Петнайсет хиляди. Но няма проблем, Колин, мога да ги върна. През януари започвам нова работа — казва тя.

— Така ли?

— Назначиха ме да преподавам в общинския колеж на Нюбърипорт. Въведение в съвременната философия. Екзистенциализъм, Шопенхауер, Витгенщайн, всичките звезди.

— Най-сетне да си използваш дипломата, а?

— Да. Виж, донесох ти договора за назначение и всички подробности за заплатата. Не е много, но е редовен доход и е повече, отколкото печелех като шофьор на „Юбер“. Нещата вървят много добре в момента, Колин, освен, нали разбираш, с покрива — казва тя и му подава документите.

Колин внимателно преглежда документите, след което вдига поглед и оглежда Рейчъл също толкова внимателно. Тя усеща, че той надушва нещо нередно. Знае, че нещо не е както трябва. Тя сигурно изглежда ужасно. Сбръчкана, изпосталяла, притеснена. Като някой, чийто рак на гърдата се е върнал или който е в последния стадий на доживотната си пристрастеност към метамфетамините.

Очите му се присвиват. Настроението му се променя. Той поклаща глава.

— Боя се, че не можем да отлагаме повече плащания и не можем да добавим нищо към първоначалния заем. Няма да ми го позволят. Имам много малко влияние върху тези решения.

— Тогава ще направя втора ипотека — предлага тя.

Той отново поклаща глава.

— Съжалявам, Рейчъл, но къщата ти не е достатъчно сигурен актив за втора ипотека. Ако трябва да съм брутално честен, тя не е нищо повече от плажна вила с напомпано самочувствие, не е ли така? Дори не е на плажа.

— На първа линия сме. Имотът е скъп, Колин.

— Много съжалявам. Знам, че с Марти от години обсъждахте ремонт, но така и не го направихте, нали? Къщата не е пригодена за целогодишно обитаване и няма централна климатична система.

— Тогава земята. Цените на имотите вървят нагоре.

— Но твоята земя е от западната страна на острова, която не е толкова модерна, колкото страната откъм Атлантика. Пред теб са блата, а и си в зоната, заплашена от наводнения. Съжалявам, Рейчъл, нищо не мога да направя за теб.

— Но, но аз… започвам работа.

— Договорът ти с общинския колеж е само за един семестър. Рискът за банката е твърде голям, нали и сама го виждаш?

— Знаеш, че ще върна парите — настоява тя. — Познаваш ме, Колин. Почти винаги плащам вноските навреме. Плащам си дълговете. Старая се.

— Така е. Но не това е проблемът.

— Ами Марти? Той вече е младши партньор. Оставям го да пропуска плащания на детските заради фалита на Тами, но…

— Тами?

— Новата му приятелка.

— Фалит?

Мамка му — мисли Рейчъл. Знае, че тази информация няма да й помогне да го убеди да й заеме парите, затова бърза да приключи темата.

— А, нищо страшно. Имала магазин за шоколад на площад „Харвард“, но не успяла да се задържи. Не разбира много от бизнес. Мисля, че е само на двайсет и пет или…

— Как е възможно да излезеш на загуба с магазин за шоколад в столицата на любителите на сладкото в Нова Англия?

— Не зная. Виж, Колин. Стари приятели сме. И на мен… на мен тези пари наистина ми трябват. Възможно най-бързо. Спешно е.

Колин се обляга назад в стола си. Рейчъл го вижда как премисля всичко. Сигурно е обучен да разкрива лъжите…

— Съжалявам, Рейчъл. Наистина. Ако търсиш майстор, мога да ти препоръчам Ейб Фоли. Почтен е и работи добре и бързо. Нищо повече не мога да направя.

Рейчъл кимва.

— Благодаря ти — казва тя смирено и излиза от кабинета му с празни ръце.