Ейдриън Маккинти
Веригата (31)

31

Събота, 7:27 ч.

Вратата в горния край на стълбите се отваря.

— Тази сутрин закуската идва навреме — казва мъжът, докато слиза с кана портокалов сок, препечена филийка и купа със зърнена закуска. Кайли търси с поглед пистолета и го открива, втъкнат отпред в колана на панталоните му, което според чичо й Пийт никога не бива да се прави с огнестрелни оръжия.

— Будна ли си? — пита той.

— Да — казва Кайли и сяда в спалния чувал.

— Това е хубаво. Обичаш ли мармалад? Аз го обожавам. Никога не бях пробвал, докато не отидохме в Лондон преди няколко години. Ядях го на препечена филийка за закуска.

— Да, обичам мармалад. Майка ми понякога купува.

— Ето, филийката е нарязана на триъгълници, намазана с мейнско масло — от крави, хранени само с трева, разбира се — какаови топчета и портокалов сок. Това трябва да ти стигне за известно време.

Той слага подноса на земята. Тя нарочно остави „Моби Дик“ на пода разтворена, с кориците нагоре. Знае, че той ще вдигне книгата и ще се впечатли.

— Я виж ти, бързо напредваш. Вече си минала средата…

Когато се навежда, Кайли го удря по главата с гаечния ключ. Фактът, че носи ски маска, я улеснява, защото така може да се престори, че изобщо не удря човек. Мъжът простенва и тя го удря отново. Той пада напред и се приземява в жалка купчина на ръба на матрака. Тя няма представа къде точно го е ударила, но ударът е свършил работа. Мъжът е в несвяст.

Оттук нататък следва надпревара с времето и тя го знае. Трябва да го преобърне, да извади ключа за белезниците от джоба му, да ги отключи и да избяга оттук. Да излезе на двора, където може да има куче или да я чака жената. Пистолетът ще бъде в нея. Ще се наложи да стреля. Ако няма никого, ще тича право към оградата с всички сили. Ако е в онази част на Ню Хампшър, където подозира, че е, земята ще е влажна и мочурлива, но ако продължи на изток, ще излезе на шосе И-95, 1А или на брега. Ще продължи да върви дори ако някой й кресне да спре.

Мъжът е едър, но тя успява да го преобърне по гръб, като бута потните му гърди и през подмишниците, които вонят на лук. Вади пистолета от колана на панталона и претърсва всички джобове за ключа за белезниците. Няма портфейл, няма документи, но няма и ключ.

Претърсва отново, за всеки случай. Панталоните са старомодни и кафяви, и джобовете им са напълно празни. Задни джобове няма, но на ризата има джобче горе на гърдите. Идеално място за криене на ключове за белезници.

Но и там няма ключ. По дяволите!

Минава на план Б. Разглежда пистолета. В барабана има шест патрона. Добре — казва си тя, — сега трябва само да се събуди.

Минава една минута.

Две.

О, боже, да не го е убила? Само го удари с гаечен ключ. От това хората по филмите не умират. Не е искала да го убие… Мъжът се размърдва.

— Ох, главата ми — казва той с немощна усмивка. — Право в кратуната. Хубаво ме подреди.

Той простенва и след няколко секунди сяда на пода и я поглежда. Тя държи пистолета в ръка. Заредения пистолет.

— С какво ме удари? — пита той.

Пъха ръце под ски маската и си търка очите, охкайки.

— Намерих гаечен ключ на пода — отвръща Кайли.

— Какъв ключ?

Кайли вдига ключа с лявата си ръка.

— Олеле! Как сме го пропуснали?

— Беше под бойлера.

— Невъзможно! Лично проверих мазето.

— Вижда се само от определено място в определен момент. Спомних си какво е казал Хауърд Картър, когато открил гробницата на Тутанкамон. Трябва да виждаш, не само да гледаш.

Мъжът кимва.

— Харесва ми. Много си умна, Кайли. Е, добре, какво трябваше да стане после според плана ти?

— Претърсих те. Ключът от белезниците не е в теб, значи трябва да е в нея. Искам да я извикаш тук да донесе ключа.

— Или какво?

— Или ще те застрелям.

— Мислиш ли, че си способна да го извършиш?

— Да, мисля. Чичо ми Пийт ме е водил да стрелям по мишени няколко пъти. Знам какво да правя.

— Само че е различно, не мислиш ли, да стреляш по мишена, по къс хартия, или по жив човек?

— Ще те прострелям първо в крака, за да ти докажа, че говоря сериозно.

— И после какво?

— Тя ще ми даде ключа и ще избягам.

— И тя защо ще те пусне?

— Защото иначе ще те убия — казва Кайли. — Но знам, че не сте искали да направите всичко това, затова ще ви обещая нещо и на двамата. След като избягам, ще кажа на майка ми, че не помня нищо. Ще изчакам двайсет и четири часа, преди да кажа на полицаите къде съм била. Това ще ви даде цял ден да заминете за където искате. Някъде, където няма от онези…

— Договор за екстрадиция?

— Да.

Мъжът тъжно поклаща глава.

— Съжалявам, Кайли. Добър опит беше, но не си преценила нещата правилно. Хедър не е особено привързана към мен. Ще те остави да ме застреляш. Ще те остави да ми вкараш колкото куршуми поискаш.

— Как да не е привързана! Извикай я. Кажи й да донесе ключа.

— Не. — Той въздъхва. — От години вече не я интересувам, ако изобщо някога съм я интересувал. Джаред е от първия й брак. Аз бях нещо като временно решение. Временно решение, което просто се застоя, предполагам. Аз я обичам, но мисля, че чувството никога не е било взаимно.

Кайли си отбелязва да запомни двете имена, за които мъжът се изпусна в объркването си, Хедър и Джаред. Информацията може да й послужи по-късно, но сега трябва да се махне оттук.

— Тези работи не ме интересуват, господине. Искам да се махна оттук! Не блъфирам.

— И аз не мисля, че блъфираш. Изглеждаш като много решителна млада дама. Дръпни спусъка.

— Ще го направя.

— Давай.

Тя става на крака, прицелва се с револвера към коляното на мъжа и дърпа спусъка така, както я е учил чичо Пийт.

Парникът пада и удря възпламенителя. Следва щракване и после тишина. Тя отново дърпа спусъка. Барабанът се завърта. Парникът се връща обратно нагоре и отново пада върху възпламенителя. Още едно изщракване и после тишина. Тя дърпа спусъка още четири пъти, докато барабанът не прави пълно завъртане.

— Не разбирам — казва тя.

Мъжът посяга и взима пистолета от ръцете й. Отваря барабана и й показва шест лъскави празни месингови патрона, които е сложил в оръжието.