Ейдриън Маккинти
Веригата (54)

54

Пейка в парка в Бостън. От пристанището духа леден вятър. Седнали са срещу мемориала на Робърт Гулд Шоу^[1] и войниците от Петдесет и втора дивизия. Наоколо няма кой знае колко хора. Няколко любители на джогинга, студенти, родители, бутащи колички. Рейчъл го гледа и чака. Когато най-сетне се уверява, че са в безопасност, Ерик започва да говори.

— Стандартната конструкция на псевдослучайни функции се смята като цяло за устойчива на течове, но според мен не е. А когато човек допусне грешки в работата си, той улеснява работата на такива като мен.

— Не разбирам — казва Рейчъл.

Поглежда Пийт. Той също не разбира въпреки знанията си в програмирането.

— Те се свързват с нас по един от два начина и според мен, и двата начина могат да бъдат декриптирани — обяснява Ерик.

— Как?

— Телефоните еднодневки не са толкова сигурни, за колкото ги смятат всички, дори ако всяко обаждане се прави от чисто нова еднодневка от вътрешността на Фарадеев кафез^[2]. Общоприетото мнение е, че такива разговори са непроследими — казва Ерик с широка усмивка.

— Но ти си намерил начин да ги проследиш, нали? — пита Пийт.

Усмивката на Ерик се разширява.

— Точно с това се занимавах през последната година.

— И какъв е номерът?

— Теоретически е възможно да се измерят силата на сигнала и особеностите на телекомуникационните антени с помощта на софтуер, който може да се инсталира на смартфон. После телефонът анализира входящото обаждане в реално време.

— И ти си го направил? — впечатлява се Пийт.

— Поиграх си с идеята.

— И можеш да проследиш обаждане от телефон еднодневка?

— Не, но бих могъл евентуално да локализирам базовата станция на еднодневката, тоест най-близката антена — предпазливо казва Ерик.

— И си успял! Нали? — настоява Пийт.

— Кажи ни — моли Рейчъл.

Ерик изчаква покрай тях да мине един от бягащите за здраве и продължава:

— В момента довършвам разработката на приложение тип „ловец унищожител“, което може да открие най-близката базова станция до даден телефон, от който е било направено обаждане, дори от телефон еднодневка, поставен във Фарадеев кафез. Щом се локализира базовата станция, е възможно да се определи с известна точност честотата на телефонния сигнал, което ви дава вектор от антената до телефона в рамките на двеста-триста метра.

Рейчъл не е сигурна, че разбира всичко.

— И какво значи това? — пита тя.

— Че може да има начин да проследим нишката до сърцето на лабиринта — отговаря Ерик.

— А уикр? — пита Рейчъл. — Това е основният им канал за комуникация.

— Техниката не е кой знае колко различна. Моят алгоритъм унищожител не може да разбие кодировката на съобщенията или да открие изпращача, но може да открие базовата станция най-близо до местоположението на телефона, когато е изпратено съобщението. Разбира се, ако пращат съобщения и се обаждат от площад „Таймс“ в Ню Йорк, сме прецакани, но ако се обаждат от частна собственост, бихме могли да ги проследим.

— И защо не си го направил? — пита Пийт.

— Защото за последен път разговарях с тях преди две години и половина, телефонът еднодневка, по който ми се обаждаха, е унищожен, а профилът в уикр, от който ми пишеха, е променен. Моята следа е изстинала. Твоята обаче… — казва той и поглежда Рейчъл.

— Какво моята?

— Ако съм прав за подхода им, не е изключено още да ползват същия профил, за да ти се обаждат.

— Да. Писаха ми в Деня на благодарността.

— Идеално! — възкликва Ерик.

— Как ще стане? — пита Рейчъл.

— Ще се наложи да ги провокираш, да ги заплашиш или просто да ги разтревожиш достатъчно, че да поискат да се свържат с теб. Може да ти пратят съобщение или още по-добре — да ти се обадят от еднодневка. Ако говорят достатъчно дълго, ще пуснем програмата и може би ще успеем да триангулираме базовата станция най-близо до техния телефон.

— А пък ако са на площад „Таймс“ или шофират, или се движат? Ще сме ги ядосали без всякаква надежда да ги открием. Но пък ще сме си нарисували огромна мишена на гърбовете! — възразява Пийт.

— Планът не е лишен от известен риск — признава Ерик.

— За нас. Целият риск е за нас. За теб рискът е нулев — казва Пийт.

— А аз какво точно ще трябва да направя? — пита Рейчъл.

— Не! Рейчъл, не се съгласявай да… — започва Пийт.

— Какво ще трябва да направя? — повтаря тя.

— Ще трябва да завържеш разговор с Непознатия номер в уикр или още по-добре по телефона и ще ми позволиш да проследя обаждането в реално време, докато говорите.

— За какво ще говорим?

— За каквото и да е, стига да е дълго. Следата на уикр не е особено точна, още работя по софтуера, но телефонен разговор… Телефонен разговор от две или три минути би било чудесно.

— Какво ще стане?

— Ще проследя източника на обаждането с приложението „ловец унищожител“ и с малко късмет ще открия базовата станция, от която идва обаждането.

— Действа ли със стационарни телефони? — пита Пийт.

— Ако са толкова тъпи, че да се обадят от стационарен телефон, ще ги намеря за две секунди.

— Струва ми се, че едно такова обаждане може да ги накара да мислят, че създавам проблеми — казва Рейчъл. — Такъв дълъг разговор. Ще привлека вниманието им към себе си и семейството си.

— Да — съгласява се Ерик. — А и трябва да призная, че приложението не е напълно функциониращо. В момента съм на етап бета-тестване. Проследяването на обаждане, което може да е направено от всяка точка в Съединените щати, изисква много компютърна мощ.

— А ако можеш да изключиш по-голямата част от страната и да се съсредоточиш върху само един район? — пита Рейчъл.

— Това много ще улесни нещата — казва Ерик. — Но не мога да го направя. Може да се обадят от къде ли не. Дори от чужбина. Аз…

— Тя е от Бостън. А и Веригата изглежда действа основно в Нова Англия. Близо до дома. Гледат да са наблизо. Това бих направила и аз, ако имах проблеми.

— Как разбра, че „тя“ е от Бостън? — пита Ерик. — Аз не чух бостънски акцент.

— Отървала се е от него. Говори много внимателно, когато използва устройството за промяна на гласа. Но човек не може напълно да промени интонацията си, нали? Заподозрях, че е от Бостън, и пробвах нещо по време на един разговор. Говорехме за бостънската полиция и аз казах, че могат да арестуват човек и за обратка. Тя се засмя, защото ме разбра. Аз никога не бях чувала тази дума за обратен завой, преди да се преместя тук. Сигурно извън Бостън е пълно с хора, които биха разбрали думата, но интуицията ми подсказва, че тя е местна.

Ерик кимва.

— Това помага. Ако не се налага приложението да търси извън Нова Англия, ще свърши много по-добра работа. В пъти по-добра. В Северна Америка има петстотин милиона души и милиарди телефонни линии. В Нова Англия има може би десетина милиона души.

— Приложението ти ще може да работи петдесет пъти по-бързо — казва Рейчъл.

Ерик кимва.

— Вероятно.

— Но трябва да има и друг начин да се направи това, начин, който не изисква да привличаме внимание към себе си — настоява Пийт.

— Аз не съм измислил такъв. Вие все още имате връзка с тях. Ще бъде рисковано, но не и безразсъдно. Ще пуснем приложението и когато открием къде са, ще се обадим анонимно в полицията. Може дори да изчакаме един месец, за да не могат да направят връзка между нашето обаждане и ареста си.

— Никак не ми харесва как звучи всичко това — казва Пийт.

— Времето е от критично значение. Скоро ще променят името на профила в уикр и няма да имаме начин да се свържем директно с тях. А и скорошният взлом ме разтревожи — казва Ерик. Записва нещо на лист хартия. — Това е новият ми телефон еднодневка. Ще се наложи да вземете решението си скоро.

Рейчъл взима листчето с номера и го поглежда, след което обръща глава към военния мемориал. В главата й изплува стих^[3], стихът за полковник Шоу, яхнал балона си, „в очакване на пукването“.

Всички сме яхнали балоните си — мисли си тя, — и всички чакаме те да се пукнат най-сетне. Подава ръка на Ерик. Той я стиска.

Тя става от пейката и казва:

— Ще трябва да го обмислим.