Ейдриън Маккинти
Веригата (18)

18

Четвъртък, 15:31 ч.

Уенди Патърсън взима Дени от началото училище в Роули, води го на тренировка по футбол и отива с колата в Ипсуич, където си поръчва чай с ароматни подправки и соево мляко от „Старбъкс“. Снима чая и бисквитата, украсена с мотиви за Деня на благодарността, която е купила за Дени, и качва снимката в инстаграм.

Дени се е преоблякъл в екипа си за тренировка и упражнява дриблиране със съотборниците си. Рейчъл го наблюдава от волвото си, което е паркирала през улицата, и в същото време държи под око туитър, фейсбук и инстаграм профилите на Уенди през телефона си. Гледа момчето и й призлява от съмнения. Как би могла да извърши подобно нещо? Това е най-големият кошмар, който човек може да причини на една майка, на едно семейство. Но после се замисля за Кайли, заключена в мазето на една луда жена. Отвличането е най-кошмарното нещо, което можеш да причиниш някому, но се налага да се направи.

Тя гледа как Дени играе и когато тренировката свършва, вижда, че, да, Уенди е все още в кафенето „Старбъкс“ в Ипсуич. Дъждецът е спрял и изглежда, че Дени ще се прибере вкъщи пеша.

Уенди не споменава на стената си във фейсбук, че се готви да отиде да го вземе.

Може ли Рейчъл да го отвлече сега?

Преди си мислеше, че този път само ще наблюдава, а не че ще й се отвори възможност да отвлече детето. Още не е подготвила къщата на Апънзелър. Дъската за прозорчето не е закована. Не е сложила матрак. Но какво да прави, ако й се отвори възможност? Тя проследява момчето с колата, докато то върви към дома си заедно с някакъв приятел. Очевидно е, че няма как да похити две деца, затова ще трябва да изчака, докато се разделят. Рейчъл осъзнава, че изглежда крайно подозрително, карайки с десет километра в час по петите на две момченца.

Не е обмислила нещата както трябва. Няма представа къде се намира къщата на Дени. На главната улица ли е? В края на някоя сляпа улица? Проклина се, задето не провери маршрута от училище до дома му в картите на Гугъл.

Приятелят върви с Дени няколко пресечки, но след това му махва и двамата се разделят. Дени остава сам.

Малкият Дени е сам-самичък.

Пулсът на Рейчъл се ускорява. Тя поглежда седалката до мястото на шофьора. Оръжие, ски маска, белезници, превръзка за очите.

Сваля прозореца и проверява всички огледала за обратно виждане.

Има свидетели. Старец с куче. Гимназистка, излязла да потича. Роули е заспало малко градче, но недостатъчно заспало точно днес. И после, просто ей така, Дени свива по една алея, вади ключ от джоба си и си влиза у дома.

Рейчъл паркира волвото от другата страна на улицата и проверява стената на фейсбук на Уенди. Сега вече се прибира, научава оттам.

Рейчъл разполага с осем или девет минути, докато Дени е сам вкъщи. Но дали е сам вкъщи? Дали няма куче или прислужница, или нещо подобно?

Може ли просто да си сложи ски маската, да прекоси улицата и да звънне на вратата? Как ще го вкара в колата, ако се наложи бързо да се махне оттам? Във филмите самотните похитители използват напоени с хлороформ парцали, за да хванат жетвите си. В аптеките дали се продава хлороформ? Ами ако сложи прекалено много и сърцето на горкото хлапе спре?

Тя скрива лице в ръцете си. Как е възможно това да й се случва? Кога ще се събуди от този кошмар? Превърта тези мисли отново и отново, докато не става твърде късно. Белият джип фолксваген на Уенди спира пред къщата и Уенди излиза от него.

Рейчъл се наругава. Прахоса възможността. Почти нарочно. Почти нарочно от чист страх. Но в мига, в който се появява майка му, Дени излиза навън и заедно с едно съседско дете започват да играят баскетбол под коша на съседското дете. Тя ги гледа и двамата алчно. Така, както хищник гледа плячката си. Всеки от двамата ще й свърши работа в този момент. Само да успее да ги раздели…

Поглежда часовника си. Още няма пет часът. Тази сутрин, когато се събуди, беше напълно различен човек. Както е отбелязал Дж. Г. Балард^[1], цивилизацията е просто тънко було, спуснато върху закона на джунглата: по-добре ти, отколкото аз. По-добре твоето дете, отколкото моето.

Когато баскетболният двубой свършва, Дени се връща у дома. След няколко секунди пред къщата на Патърсън спира патрулка от лоуълския участък и от нея излиза двуметров полицай.

Рейчъл потъва в седалката си, но полицаят не е дошъл за нея. Той носи огромна кутия с конструктор „Лего“. Натиска звънеца на Патърсън и Уенди отваря. Целува го и Рейчъл гледа как полицаят влиза вътре. После гледа през прозореца на хола как разрошва косата на малкия Дени и му дава легото.

Май Уенди не всичко споделя във фейсбук и инстаграм — мисли си Рейчъл. Което елиминира дете 1. Никакви връзки с органите на реда. Правилата са ясни. Тя вади бележника и телефона си. Сега дете 2 става дете 1.

Тоби Дънлийви.

Рейчъл преглежда фейсбук стената на Хелън Дънлийви. Избра Хелън, защото е от хората, които смятат за нужно през половин час да споделят със света какво правят. Но пък изглежда приятна жена и добра майка. Точно такъв тип мишена й трябва: добра майка, която ще направи всичко, за да си върне детето.

Рейчъл се заема да проучи отблизо съпруга на Хелън, Майк. Стандард Чартърд е безопасно, скучно място. Сигурно е свикнал на стрес и има пари да плати откупа. Майк е англичанин, но е живял дълги години в Манхатън. Има кулинарен блог и е написал забавен пост, озаглавен „Кое се е появило първо — магазинът «Забар» или Горен Уест Сайд?“. Поредният симпатяга. Човек, когото не би искала да захвърли в ада.

Но пък никой не би трябвало да преживява онова, което тя преживява в момента.

Спира и отново се замисля дали няма друг начин да излезе от тази ситуация, но нищо не й хрумва. Следвай Веригата. Това е всичко. Ако следваш Веригата, ще си получиш детето обратно. Ако не я следваш… Айфонът й започва да звъни, докато чете фийда на Тоби в тъмблър. Непознат номер.

— Ало? — колебливо казва Рейчъл.

— Как вървят нещата, Рейчъл? — пита глас.

Човекът говори през модулатор. Същият човек, който й се обади сутринта на шосе И-95.

— Кой си ти? — рязко пита Рейчъл.

— Аз съм ти приятел, Рейчъл. Приятел, който ще ти каже истината независимо колко е горчива тя. Ти си философ, нали така?

— Ами предполагам…

— Знаеш какво казват — че живите са просто разновидност на мъртвите, не е ли така? При това много рядка разновидност. Люлката се люшка над пропаст. Дъщеря ти се казва Кайли, нали?

— Да. Тя е чудесно дете. Само нея си имам.

— Ако искаш да остане в земята на живите, ако искаш да се върне невредима, ще трябва да си изцапаш ръцете.

— Знам. В момента проучвам мишени.

— Хубаво. Точно това искаме. Намира ли ти се лист хартия?

— Да.

— Запиши това: две, три, четири, осем, три, осем, три, х, у, д, и, к, д, и, две. Повтори ми го.

Рейчъл повтаря поредицата.

— Това е името на профил в месинджъра на уикр за този сектор от Веригата. Ще трябва да си свалиш приложението на телефона. Прати информацията за мишените, които проучваш, на този профил. Някой от нас може да одобри списъка. Може и да изключим някои кандидати. Понякога изключваме всички кандидати и предлагаме наши. Ясно ли е?

— Така мисля.

— Ясно ли е или не?

— Ясно е. Виж, може да ми се наложи да използвам помощ за тази част, но не знам дали мога да се обърна към Марти, бившия ми съпруг. Той може да поиска да отиде в полицията.

— Значи е най-добре да не се обръщаш към него за помощ — бързо казва промененият глас.

— Брат му Пийт е бил морски пехотинец, но определено не е почитател на полицията. Имал е проблеми с тях, когато е бил малък, и мисля, че миналата година го арестуваха в Бостън.

— Това не значи кой знае какво. Чувам, че бостънската полиция арестува хора за какво ли не.

Тук Рейчъл вижда възможност. Семенце на нещо, което може никога да не поникне, но въпреки това семенце.

— Така си е — съгласява се Рейчъл и после с престорено безгрижие добавя: — Там ще те арестуват и за неправилно пресичане, и за обратка.

Изкривеният глас изсумтява весело и измърморва „Много вярно“, преди отново да стане делови.

— Може и да позволим този твой девер да участва. Прати ни данните му чрез уикр.

— Добре.

— Много добре. Напредваме. Нещата работят точно така от много, много години. Веригата ще те изведе до края, Рейчъл — казва гласът и линията прекъсва.

Полицаят от Лоуъл излиза от къщата на Патърсън и се връща при колата си. Уенди застава на вратата и му маха. За Рейчъл е време да се махне от тази улица и този град. Пъхва ключа в стартера на волвото. Двигателят се задавя и полицаят се обръща да погледне. Тя няма избор, затова му махва през прозореца. Още един човек, който я е видял да върши нещо подозрително този ден.

Поема по шосе 1А към Ролфс Лейн, качва се на магистралата и продължава по моста към остров Плъм. На половин пресечка от къщата вижда недодялания приятел на Кайли, Стюарт, да върви в същата посока. Мамка му! Сваля прозореца и спира колата.

— Здрасти, Стю — казва тя безгрижно.

— Госпожо О’Нийл, ъъъ… тоест, госпожице Клайн, чудех се… Чудех се къде беше Кайли днес? Не ми е писала. Госпожа М каза, че била болна.

— Така е, Кайли не е добре — казва Рейчъл.

— О, така ли? Какво й е?

— Ами някакъв стомашен вирус, мисля, нещо такова.

— Леле! Сериозно? Вчера изглеждаше добре.

— Събори я внезапно.

— Сигурно. Сутринта ми прати съобщение и не спомена нищо. Мислех, че е искала да се измъкне от презентацията за Египет, което е безумно, защото, нали знаете…

— Тя е експерт по древен Египет, да. Както казах, беше много, хм, внезапно.

Стюарт изглежда объркан и не съвсем убеден.

— Е, както и да е, всички й писахме, но тя не отговори на никого.

Рейчъл се опитва да измисли правдоподобно обяснение.

— Ами да, рутерът вкъщи се развали, и затова не е писала на никого. Не може нито да пише съобщения, нито да влезе в инстаграм.

— Мислех, че са й останали няколко минути предплатен интернет на телефона.

— Не.

— Знаете ли какво, да дойда ли да погледна рутера? Може да е нещо дребно.

— Не, по-добре недей. Аз също се разболявам. Много е заразно. Не искам и теб да заразим. Непременно ще кажа на Кайли, че си питал за нея.

— Ами добре, чао — казва момчето и тя го гледа, докато най-сетне той се обръща, махва и тръгва обратно по улицата.

Тя изминава оставащите петдесетина метра до къщата. Не се е замислила за това. Приятелите на Кайли от училище си пишат непрекъснато. Ако Кайли спре да пише за повече от час, липсата й създава огромен вакуум в живота им. А на нея скоро ще й свършат правдоподобните обяснения. Още една тревога насред всички останали.