Ейдриън Маккинти
Веригата (50)

50

Сряда 5:00 ч.

Рейчъл не може да спи. Става от леглото, облича мекия червен пуловер и халата и прави кафе. Седи известно време в тъмния хол и гледа светлините на къщите от другата страна на залива.

После излиза навън и зачаква. Подръпва онзи досаден конец на пуловера. Котаракът Илай идва да провери какво прави и след като приема няколко погалвания, поема през пясъка и папура към бойното поле, където воюва с опосумите.

Проблясък на напрежение подпалва нервните окончания на тила й. Реакцията й датира отпреди десетки хиляди години. Човешките същества са и хищници, и плячка.

Сърцето й бие настойчиво. Крайниците й потрепват нетърпеливо.

Днес ще бъде важен ден.

Завесата се вдига за трето действие.

Изгряващото слънце е ниско и замъглено, а въздухът е студен, но не и хапещ.

Миризмата на мочурището.

Чуруликането на птиците.

Жълтото на велосипеден фар по Олд Пойнт Роуд.

Малкият Пол Къркпатрик се насочва директно към нейната къща. Все по-малко хора получават „Бостън Глоуб“ в дома си. Пол върти педалите по алеята. Тя му помахва от верандата, за да не го стресне, но той въпреки това се стряска.

— Боже, госпожо О’Нийл! Изкарахте ми ангелите — казва момчето.

— Извинявай, Пол. Не можах да спя. Реших да изляза да изчакам вестника.

Вместо да хвърли вестника по посока на къщата, той продължава с колелото до верандата и й го подава в ръката.

— Приятен ден! — казва и си тръгва.

Тя не обръща внимание на заглавията и отваря направо на колонката за лични обяви. Въпреки наличието на Крейгслист и Ибей в „Бостън Глоуб“ все още излизат десетки малки обяви всеки ден. Очите й пробягват по некролозите, обявите за запознанства и продажби на коли, докато най-сетне намира каквото търси в раздел „Разни“:

Купувам/продавам вериги: 617-555-0055

Тя събужда Пийт и му показва обявата.

Той поклаща глава.

— Не знам.

— Ще го направим — настоява Рейчъл.

— Защо?

— Защото историята никога няма да свърши, ако не направим нещо. Това убива Кайли, фактът, че ни дебнат, че ни помнят и че въвличат в играта си нови семейства, нови майки и нови деца.

— Говориш все едно Веригата е жива.

— Точно такава е. Тя е чудовище, което изисква човешко жертвоприношение през няколко дни.

— Не знам, Рейчъл. Гнездо на оси е.

— На зли оси. Там е работата. Ще се обадя на номера от еднодневка.

— Може би по-добре аз да се обадя. Не мисля, че някой от Веригата познава гласа ми. В случай че се окаже капан.

— Ще си променя гласа. Ще ползвам акцента на баба ми.

Пийт вади торбата с телефони еднодневки от килера, избират един и излизат на верандата, за да не събудят Кайли. Пийт поглежда часовника. Едва шест и половина сутринта е.

— Не е ли прекалено рано за обаждания?

— Искам да се обадя, преди Кайли да стане.

Пийт кимва. Цялата тази работа не му харесва, но Рейчъл командва шоуто и на него просто ще му се наложи да си изиграе ролята. Тя набира номера. Веднага отговаря мъжки глас.

— Ало?

— Обаждам се по обявата във вестника — казва Рейчъл с най-добрата си имитация на полския акцент на баба си.

— Какво за нея? — пита мъжът.

— Имам проблем с една верига и се чудех дали и вие имате същия проблем и дали бихме могли да си помогнем взаимно — казва Рейчъл.

Отсреща следва многозначителна пауза.

— Вие ли направихте блога? — пита той с дълбок баритон, в който се долавят следи от чуждестранен акцент.

— Да.

Пауза.

— Не знам дали мога да ви вярвам. А и вие трябва да внимавате с доверието си към мен. Не ми давайте никаква лична информация, става ли?

— Добре.

— Може да ни подслушват. Всъщност може вие да сте те. Или аз. Разбирате ли ме?

— Да.

— Наистина ли разбирате? Опасността е реална.

— Знам. Виждала съм я отблизо — казва Рейчъл, зарязала акцента.

Минават няколко секунди.

— Щом се наричате Ариадна, мен можете да наричате Тезей. Може би ще трябва да влезем в лабиринта заедно.

— Да.

— Надявам се, че не сте глупачка, Ариадна. Блогът ви беше глупава идея. Това обаждане е глупаво.

— Не мисля, че съм глупачка. Просто човек, който иска да прекрати всичко това.

— Амбициозно. Какво ви кара да мислите, че можете да го спрете?

Тя поглежда Пийт.

— Разбрах някои неща.

— Нима? Добре, Ариадна, ето какво искам да направите. Идете на летище Лоугън днес на обяд. Купете си билет за вътрешен полет, който и да е, стига да заминава от терминал А. Минете проверката за сигурност и идете в чакалнята за заминаващи. Имам номера на този телефон. Вземете го със себе си. Може да ви се обадя, може и да не го направя. Не се доверявайте на никого, най-малко на мен. Спомнете си, че лабиринт се строи не за да се скриеш, а да се спотаиш в него и да дебнеш.

Разговорът прекъсва.

— Е? — пита Пийт.

— Ще отида.

— Не вярвай на никого. Дори на него.

— Това трябва да се прекрати. Ще отида — настоява тя.

— Не. Няма да отидеш. Това е лудост.

Пийт е наистина разтревожен, но тревогите му са свързани и със собствените му проблеми. Рейчъл не знае, че метадонът не му помага така, както би трябвало. Когато човек се опитва да се откачи от чист, златистокафяв, високопланински мексикански хероин, метадонът, произвеждан от Байер, не е решението, за което го смятат терапевтите от Клиниката за ветерани.

Нервен е, замаян, не мисли ясно. Да се заеме ли с този нов проект в това си състояние? Докато Рейчъл ходи на химиотерапия? Това е лудост. И двамата са откачили. По-добре да се откажат.

— Не можеш да ми нареждаш какво да правя, Пийт. Писна ми от хора, които ми казват какво да правя! — сопва се Рейчъл.

— Говорим за смъртна заплаха. И за теб, и за Кайли.

— Знам! Мислиш ли, че не знам? Опитвам се да спася живота ни. — Рейчъл го хваща за ръцете и прошепва: — Трябва да го направим, Пийт.

Пийт се взира в очите й. Рейчъл буквално се трови през две седмици на номер петдесет и пет, улица „Фрут“. Оцелява. Справя се. Още е жива.

— Добре — отстъпва той. — Но и аз ще дойда.