Ейдриън Маккинти
Веригата (51)

51

Рейчъл никога не е харесвала Лоугън. Тук хората са винаги напрегнати: 11 септември е започнал тук. Опашките. Отрицателната енергия. Сувенирите на Ред Сокс. Двамата с Пийт отиват при гишето на Делта и си купуват билети за Кливланд.

Минават проверката на сигурността и зачакват. Тя е със слънчеви очила и с ниско нахлупена шапка на Янкис, сякаш това би могло да й помогне. Дванайсет часът идва и отминава.

— И сега какво? — пита Пийт.

— Не знам — отвръща Рейчъл.

— Защо не се обадиш на телефона от обявата?

Тя изчаква пет минути и се обажда.

— Съжалявам, но този номер е прекъснат — уведомява я автоматичният запис.

Става дванайсет и половина и телефонът й еднодневка най-сетне иззвънява.

— Иди в Лигълс Тест Кичън до изхода за полета на Делта и си поръчай тъмно „Ктхулу“ и две мидени супи. Маса, хммм, седемдесет и три изглежда свободна. Сепаре от лявата страна.

— И после какво?

— После ще видим, нали така?

Те отиват в Лигълс, сядат на маса 73 и поръчват бирите и две порции мидена супа. Имат чувството, че някой ги наблюдава, което, разбира се, си е точно така.

— Кой мислиш, че е? — пита Рейчъл и оглежда клиентите и персонала.

Заведението е пълно с народ. Много хора гледат в тяхната посока. Невъзможно е да се каже кой от тях е човекът. Тя дръпва шапката още по-ниско над очите си.

— Това беше лоша идея. Сега той знае кои сме, но ние не знаем кой е той — мърмори Пийт.

Рейчъл кимва. Инстинктивно е повярвала на непознатия, макар че защо да го прави? Параноята на Пийт би била много по-подходяща за случая.

Но тя е до полуда разтревожена за Кайли. Всяко решение, което вземе, ще бъде грешно. Да действа е грешно. Да не прави нищо е грешно. Класическа ситуация на цугцванг. Приземил си се насред минно поле и няма как да излезеш от него, без да рискуваш да настъпиш мина. Може би Веригата проверява хората точно така, като праща свой човек за примамка на тези, които мислят да пробват да се откачат от нея? Всеки в заведението може да е агент на Веригата. А сега двамата с Пийт ще трябва да…

Едър мъж с очила приближава сепарето и сяда при тях.

— Поехте голям риск с идването си тук — казва той с доловим източноевропейски акцент. Протяга огромна космата лапа. — Предполагам, че аз съм храбрият Тезей. Ти трябва да си великолепната Ариадна.

— Да — казва Рейчъл и разтърсва ръката му.

Той е много висок, над два метра, и е едър, със сигурност над сто килограма, може би дори сто и тридесет. Изглежда на петдесет и няколко години. Има дълга рошава коса. Проскубаната му брада е започнала да се прошарва. Облечен е в избелели кафяви джинси, кецове „Конвърс“ и шлифер над кадифено сако и тениска с корицата на „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“. Не прилича на злия гений зад Веригата. Но човек никога не може да е сигурен, нали така? Държи в ръка чаша, в която има двойно уиски или бърбън. Пийт му подава ръка.

— Вие с нея ли сте? — пита мъжът и се здрависва с него.

Пийт кимва. Мъжът им отправя уязвима, немощна, тъжна, някак изплашена усмивка и излива остатъка от питието в гърлото си.

— Е, няма как да сте минали проверката с пистолети, ножове или нервнопаралитични газове, но това само ще забави неизбежното, нали? Ако сте от Веригата, вече знаете кой съм, а аз съм мъртъв — казва той. — Обаче ако аз съм от Веригата, знам кои сте вие и вие сте тези, които са мъртви.

— Наистина ли ще ни познаеш? Колко хора са минали през Веригата? Сигурно стотици — казва Пийт.

— Прав си. Стотици. Може би хиляди, кой знае? Мисълта ми е, че досега трябва да сте намерили моя снимка и да я сравните с базата данни, след което да ме убиете в мига, в който си тръгна от летището. Просто ще ме добавите в списъка с неща за вършене на онзи, който в момента е във Веригата, и те ще убият мен и дъщеря ми. До всеки може да се стигне. Човек може да убива президенти, крале и престолонаследници, общо взето всеки, когото пожелае, стига да е достатъчно мотивиран.

Той сваля очилата си и ги оставя на масата. Лешниковите му очи са нащрек, умни и тъжни — мисли си Рейчъл. В погледа им има нещо професорско, нещо духовно. Това са очи, на които евентуално може да се вярва.

— Ще се наложи да си вярваме — казва тя.

— Защо? — пита мъжът.

— Защото изглеждате като човек, който е минал през това, през което минах и аз.

Мъжът я поглежда изпитателно и кимва.

— А ти? — обръща се той към Пийт.

— Аз помагах. Накрая. Брат съм на бившия й мъж.

— Военен, доколкото виждам. Изненадан съм, че са го допуснали. Или си го вкарала в играта тайно?

— Пенсиониран е и те казаха, че няма проблем. Нямаше на кого да разчитам — казва Рейчъл.

— Веригата е клетка, която винаги търси най-уязвимата птичка — казва мъжът, спира един минаващ сервитьор и си поръчва двоен бърбън. — Някой от вас да има някакъв опит с кригинг, матрично програмиране или регресионен анализ?

— Кригинг ли? — пита Рейчъл, която се чуди за какво, по дяволите, говори той.

— Гаусов процес. Инструмент в статистическия анализ. Не?

Пийт и Рейчъл клатят глави. Той почуква номера на масата.

— Какво значи за вас числото седемдесет и три?

— Джон Хана, нападател на Пейтриътс — отговаря Пийт веднага.

— Гари Санчес известно време игра с номер седемдесет и три, когато започна да играе за Янкис — казва Рейчъл.

Мъжът клати глава.

— Какво значи за теб? — пита Рейчъл.

— Това е двайсет и първото просто число. Числото двайсет и едно се дели на седем и на три. Приятно съвпадение. Маса номер седемдесет и седем ей там също е свободна. Това не е просто число, разбира се, но е сума от първите осем прости числа и атомното число на иридия. С помощта на иридия най-сетне успяха да открият какво се е случило с динозаврите, а това беше голямата мистерия, когато бях дете. Иридиевият слой на границата между креда и терциер. Атомното число седемдесет и седем е било предвестник на унищожението за динозаврите. Число за край. Всички книги трябва да свършват след седемдесет и седма глава. Но никога не става така. Тук обаче слагаме начало на нещо, нали така? Затова избрах маса седемдесет и три, което е малко по-подходящо число от седемдесет и седем, да?

Рейчъл и Пийт го гледат напълно объркани. Той въздъхва.

— Добре. Математиката не ви е силната страна. Разбирам. Е, това не е важно. Историята е по-важна от техниката. Колко време? — пита той.

— Колко време какво?

— Колко време сте извън Веригата?

— От около месец.

По лицето му се появява гладно изражение. Зловеща усмивка.

— Това е хубаво — казва той. — Точно на това се надявах. Аз излязох преди три години и половина. Следата ми е изстинала. Но ми трябва някой, който още носи тяхната миризма.

— За какво? — пита Рейчъл.

Бърбънът му идва и той го изпива на една глътка. Става и слага банкнота от петдесет долара на масата.

— Май ще се окажеш права и ще се наложи да си вярваме — казва на Рейчъл. — Него не го харесвам. Непроницаем е. Но ти, ти не си лъжкиня. Да вървим.

Пийт поклаща глава.

— Не мисля. Мисля, че тук сме си добре.

Мъжът прокарва ръка през рехавата си коса и я завързва на опашка.

— Ето какво: след около четирийсет и пет минути ще бъда в пъба „Фор Провинсез“ на авеню „Масачузетс“ в Кеймбридж. Ще наема една от стаите за частни сбирки отзад. Ще ми я дадат. Редовен клиент съм. Може би ще се видим там. Може би. От вас зависи.

— Какво не е наред с това заведение? — пита Рейчъл.

— Иска ми се да разкажа историята си в малко по-интимна обстановка. И да започнем да обмисляме плана си.

— План за какво?

— Причината, поради която дойдохте тук — отвръща той.

— И каква е тя? — пита Пийт.

— Да скъсаме Веригата, разбира се.