Ейдриън Маккинти
Веригата (15)

15

Стои в къщата, в която току-що е влязла с взлом. Трийсет секунди страх. Не се появява куче. Не звъни аларма. Никой не пищи. Не е просто късмет. Проучила е обекта добре. Къщата е празна и мирише на влага. Всички плоски повърхности в кухнята са покрити с тънък слой прах. Никой не е влизал тук от началото на септември.

Затваря кухненската врата след себе си и тръгва да проучи къщата. Тя се състои от три безинтересни етажа и едно много интересно мазе с тухлени стени, бетонен под и нищо друго, освен пералня, сушилня и бойлер. Къщата се държи на редици от бетонни колони и тя би могла, мисли си Рейчъл с отвращение, да завърже човек за една от тези колони с веригата. Поглежда през прозорчето над сушилнята. Ще го закове с дъска, която ще купи от железарията в града.

Потръпва със смесица от вълнение и отвращение. Как може да обмисля подобно нещо толкова хладнокръвно? Това ли причиняват на човек травмите? Да. Спомня си за дните на химиотерапията. Безчувствеността. Усещането как скача в пропаст и пада, пада, пада до безкрайност. Качва се на горния етаж, излиза през задната врата, затваря я, затваря и мрежестата врата и проверява дали брегът е напълно чист, преди да слезе по стълбите към плажа.

Прибира се вкъщи сред пръски от вълни и лек дъждец. Отваря лаптопа на масата в хола и започва да проверява фейсбук профилите на всички, включени в списъка й с потенциални мишени.

Важно е да избере правилната мишена. Трябва да избере точния вид жертва с точния вид семейство, хора, които няма да изпаднат в паника и да отидат в полицията и които ще имат пари да платят откупа, но и емоционалната издръжливост да извършат отвличане, за да си получат детето обратно.

Отново се запитва защо са избрали нея. Тя не би се избрала. В никакъв случай. Би избрала някой много по-стабилен. Семейна двойка, може би, с достатъчно пари.

Вади бележника си и написва няколко критерия, с чиято помощ ще съкрати твърде дългия списък. Никой познат, който би могъл да я познае по гласа. Никой от Нюбърипорт, Нюбъри или остров Плъм. Но и никой, който живее прекалено далече. Никой от Върмонт или Мейн, или на юг от Бостън. Хора с пари. Хора, които изглеждат стабилни. Никакви полицаи, журналисти или политици.

Разглежда имена и лица и за пореден път се удивява колко склонни са хората да споделят най-съкровените си тайни в мрежата, където може да ги види всеки. Адреси, телефонни номера, професии, брой деца, училища на децата, всички хобита и занимания.

С дете ще е най-сигурно. Децата са податливи. Най-малко вероятно е да се опитат да се борят или да избягат, а в същото време най-успешно ще дръпнат правилните емоционални струни на семейството си и ще го накарат да действа. Но децата са под постоянно наблюдение. Може да се окаже трудно да отвлече дете, без никой да я види.

— Освен ако е моето дете. Моето дете всеки може да го отвлече — казва на глас и подсмърча.

Минава през фейсбук, инстаграм и туитър и прилага критериите си. Орязва дългия списък до пет деца. Подрежда ги според това, колко са подходящи за целта й.

1. Дени Патърсън от Роули, Масачузетс

2. Тоби Дънлийви от Бевърли, Масачузетс

3. Белинда Уотсън от Кеймбридж, Масачузетс

4. Чандра Синг от Кеймбридж, Масачузетс

5. Джак Фентън от Глостър, Масачузетс

— Не мога да повярвам, че върша това — казва Рейчъл на себе си.

Макар че, разбира, не е длъжна да върши каквото и да е. Може просто да се обади в полицията или на ФБР.

Отделя известно време да обмисли този вариант. Наистина да го обмисли. ФБР са професионалисти, но жената, отвлякла дъщеря й, не се страхува от наказателната система. Тя се страхува от Веригата. Човекът преди нея във Веригата държи сина й. Ако Рейчъл създаде впечатление, че е ненадеждна, похитителката е инструктирана да убие Кайли и да си избере нова мишена. Жената звучи все по-истерично. Рейчъл не се съмнява, че е готова на всичко, за да си върне сина…

Не, без ФБР. Освен това, когато направи обаждането, което самата тя е получила от онази жена, гласът й ще трябва да звучи точно толкова решително и опасно, колкото беше този на жената.

Прочита бележките за всяка от мишените. Първоначалният й избор изглежда наистина добре: Дени Патърсън. На дванайсет. Живее с майка си, Уенди, в Роули. Самотна майка, на сцената няма баща. Не е безпарична. Всъщност, изглежда, е доста добре финансово.

Рейчъл го обмисля. Какво искат онези, които управляват Веригата? Най-важното е самата Верига да продължи. Някои от хората по нея са по-богати от други, но по-важно от богатството е изискването да могат да мислят бързо, да бъдат дискретни, когато добавят нова брънка във Веригата, и да се погрижат тя да продължи. Всяка отделна брънка по Веригата е безценна. Мишените трябва да имат пари, но трябва и да са способни хора, податливи на манипулация и обзети от страх. Каквато е тя в момента. Една силна брънка с неколкостотин долара в банката е по-добра от слаба брънка милионер.

Киркегор казва, че скуката и страхът са корените на всяко зло. Злите хора, които стоят зад Веригата, искат парите, които им се плащат, а онова, от което се страхуват, е брънката, която може да разкъса цялата Верига. Тази брънка няма да е Рейчъл.

Обратно към Дени. Майката на Дени е собственик на компания, купена от телекомуникационния гигант АОЛ преди известно време. Обича сина си, хвали се с него непрекъснато. Изглежда корава и е малко вероятно да се срине психически. На четирийсет и пет е. Два пъти е участвала в Бостънския маратон, веднъж през 2013 и втори път миналата година. Миналата година е била по-бърза. Четири часа и две минути.

Дени обича видеоигри, Селена Гомес и да ходи на кино, а най-хубавото от гледната точка на Рейчъл е, че е луд по футбола. Ходи на тренировки три пъти седмично след училище и често се прибира вкъщи пеша.

Прибира се вкъщи пеша.

Къдраво, приятно, нормално дете. Няма алергии, няма здравословни проблеми, не е едър за възрастта си. Всъщност изглежда малко по-дребен от обичайното. Със сигурност не е вратар.

Майката има една сестра, която живее в Аризона. Бащата липсва. Живее в Южна Каролина. Женен повторно. В семейството няма полицаи или политически връзки.

Уенди е прегърнала електронната епоха и пуска статуси с местонахождението си в инстаграм и туитър почти непрекъснато. Благодарение на това, ако Рейчъл реши да проследи детето до тренировката по футбол, Уенди ще я информира своевременно къде, по дяволите, се намира самата тя.

Дете 1 звучи много обещаващо. Сега тя се прехвърля на дете 2: Тоби Дънлийви, също на дванайсет, от Бевърли. Има по-малка сестра. Майката непрекъснато пуска статуси във фейсбук за всичко, с което се занимава семейството.

Рейчъл отваря фейсбук профила на Хелън Дънлийви. Усмихната, приятна блондинка на около трийсет и пет. „Не съм невротична, прекалено съм заета, за да съм невротична“ — пише под снимката й. Хелън живее в Бевърли с мъжа си Майк и сина и дъщеря си Тоби и Амилия. Майк е консултант по мениджмънт в банка „Стандард Чартърд“ в Бостън. Хелън работи на половин ден като учителка в предучилищните групи в начално училище Норт Сейлъм.

Амилия е осемгодишна, четири години по-малка от Тоби. Рейчъл преглежда фийда на Хелън. Тя има занимания два дни в седмицата, сутрин, а останалото си време, изглежда, прекарва в постоянно информиране на приятелите си във фейсбук с какво се занимава семейството. Майк Дънлийви явно работи много в Бостън и най-често се прибира късно вечерта. Рейчъл научава това от статусите на Хелън, съобщаващи с кой влак се прибира Майк и дали тя ще остави децата да го изчакат, или ще ги приспи без него.

После Рейчъл открива профила на Майк в линкдин. На трийсет и девет е, отраснал е в Лондон и преди време е живял в Ню Йорк. Няма политици или полицаи сред роднините и изглежда достатъчно стабилен. Списва кулинарен блог, обича футбола и някога е работил в аукционна къща, преди да се насочи към консултантството. Най-бляскавото му постижение е продажбата на буркан Merda d’Artista^[1] на Пиеро Мандзони.

Хелън има две сестри. Тя е средната. И двете сестри са домакини. Едната е омъжена за адвокат, другата е разведена, а бившият й съпруг е диетолог. Семейството прибира децата от училище всеки ден, но Тоби е привлекателна мишена, защото тъкмо е започнал да ходи на уроци по стрелба с лък. Два пъти седмично посещава сейлъмския клуб по стрелба с лък.

Стрелбата е новата страст на Тоби. Във фейсбук профила му има линк към очарователно видео в ютюб, което го показва как стреля по разнообразни мишени под звуците на Here Comes the Hotstepper на Ини Камоуз. А най-хубавото е, че от клуба той се прибира у дома пеша. Сам-самичък.

Тоби е добро момче. Повече деца трябва да са такива — мисли си Рейчъл и в следващия момент се сеща, че именно хора като нея показват съществуването на толкова много обсебващи, невротични родители.

Дете 1 и дете 2 изглеждат еднакво обещаващи, а освен тях Рейчъл разполага и с три солидни резерви. Отива в града за още покупки от железарията. В колата телефонът й започва да звъни.

— Здравейте, търся Рейчъл О’Нийл.

— Аз съм.

— Здравей, Рейчъл, обажда се Мелани от Отдела за измами в Чейс. Исках да те уведомя за необичайна активност по твоята Виза от тази сутрин.

— Добре.

Мелани задава няколко въпроса, за да потвърди самоличността й, след което минава по същество.

— Изглежда, че някой е употребил картата ти за купуването на биткойни за десет хиляди долара. Знаеш ли нещо за това?

— Не сте спрели превода, нали?

— Не, не сме. Но, хм, се чудехме…

— Аз бях. Аз ги купих. Всичко е наред. Просто инвестиция, която искахме да направим със съпруга ми. Виж, малко съм заета в момента и трябва да тръгвам.

— Значи няма необичайна активност?

— Не. Нищо необичайно. Всичко е наред. Но благодаря, че се обади. Сега наистина трябва да тръгвам. Дочуване — казва Рейчъл и затваря телефона.

В железарията взима поръчаната дъска за прозореца на мазето на Апънзелър, а по пътя обратно й се обажда Марти. Най-сетне! Тя се опитва да овладее сълзите, които бликват в мига, в който чува неизменно бодрото му, дружелюбно „Здрасти, мило, какво става?“.

По някаква причина тя просто не може да намрази Марти, независимо колко й се иска. Има нещо в зелените му очи и тъмната чуплива коса. Майка й я предупреди, че е негодник, но този тип предупреждения винаги имат обратен ефект.

— Тами спомена нещо за протекъл покрив — казва Марти.

— Какво?

— Покривът. Тами каза, че течал.

— Къде си, Марти? — пита тя и за малко не добавя „Имам нужда от теб“.

— В Огъста съм. На фирмена сбирка.

— Кога се връщаш?

— В петък вечер ще съм на линия, за да взема Кайли за уикенда, не се притеснявай.

Рейчъл преглъща стон.

— О, Марти! — прошепва тя.

— Това е утре, мило. Дръж се.

— Добре.

— Не е проблемът в покрива, нали? Какво става, миличко? Нещо не е наред. Кажи ми.

Имаш предвид, освен факта, че най-вероятно умирам, а дъщеря ни е отвлечена? — идва й да каже, но се въздържа. Въздържа се, защото Марти ще отиде право в полицията и няма да я разбере.

— Парите ли те притесняват? Знам, не плащам много редовно. Но ще оправя нещата, обещавам. Намери ли майстор?

— Не — равно казва Рейчъл. — Никой не ми помага.

— Колко зле тече?

— Не знам.

— Виж, мило, проверих прогнозата. Никой майстор няма дойде в дъжда тази вечер. Може би Пийт ще може да ти помогне?

— Пийт ли? Къде е Пийт?

— В Устър, мисля.

— Ще му пратя съобщение. Мисля, че това ми е позволено.

— Какви ги говориш? От кого да ти е позволено?

— Нищо. От никого. Да, може би ще питам Пийт. Ще го обмисля.

— Добре, миличко. Трябва да тръгвам. Ще се оправиш ли?

— Да, Марти — тъжно казва тя.

— Чао — казва той и затваря.

Без успокоителния му баритон в колата отново се възцаряват студ и тишина.