Ейдриън Маккинти
Веригата (14)

14

Четвъртък, 12:41 ч.

Тя тича в спалнята, сваля си полата и нахлузва чифт джинси и маратонки. Облича червения си пуловер, слага шапката на Ред Сокс на Кайли и блуза с цип и качулка. Отваря френския прозорец и излиза на верандата. Върви към тясната пясъчна пътека, която следва брега на залива между папурите. Студен вятър, гниещи водорасли. Звуци от радио и телевизия долитат от къщите, които гледат към водата.

Тя се движи близо до брега, докато не преполовява пътя до източната страна на залива. После свива към Северния булевард и започва да оглежда просторните къщи с изглед към океана, като се старае да остане незабелязана.

Всички летовници са си тръгнали, но кои от тези къщи принадлежат на летовници и кои са на постоянни местни жители? Откакто островът се сдоби със собствена канализация и водоснабдяване, има повече постоянни жители, но богаташите с наследствени пари имат непоклатими навици: пристигат в края на май в Деня в памет на загиналите във войните и си тръгват в Деня на труда през септември, като прелетни птици.

Въпрос на секунди е да определи дали някоя къща има обитатели или не: светнати лампи, кола на алеята отпред, гласове. Също толкова лесно е и да определи кои къщи са празни само временно: лампите не светят, няма кола на алеята, но в пощенската кутия има писма и газта не е изключена.

Да определи дали къщата е празна и вероятно ли е да остане така по-дълго време, е малко по-трудно, но не чак толкова, колкото си мислят хората. Лампите не светят, токът е спрян, както и интернетът, няма поща в кутията и газта е изключена. Но и тези къщи може би са на жители на Бостън или Ню Йорк, които работят в града от понеделник до петък и после се появяват тук в събота сутрин в ботите и палтата си от Ел Ел Бийн — и които малко ще се изненадат, ако намерят непозната в кухнята си, застанала до вързано на стол дете.

Това, което й трябва, е къща, подготвена за зимата. Североизточните ветрове по това време на годината са особено свирепи и макар повечето къщи с изглед към океана да са построени на дюните над брега, ако се развихри буря по време на прилив, вълните понякога стигат до верандите и могат да счупят скъпите им прозорци. Затова, ако собствениците на някоя къща няма да се връщат до Коледа или до пролетта, те ще заковат дъски върху прозорците, гледащи на изток.

Прозорците на няколко от по-големите къщи са заковани и недалеч има една, която особено се харесва на Рейчъл. Тухлена е, което е рядкост по тези места. Почти всички останали къщи около залива са дървени. Още по-хубав от тухлените стени е фактът, че къщата има истинско подземно мазе. Това й казва, че е строена преди 1990, когато е приета поправка към закона за строителството, задължаваща собствениците на къщи да ги подсигурят срещу наводнение, което значи да ги качат на стълбове над земята.

Рейчъл обикаля обещаващата къща и я разглежда. Прозорците към океана са заковани, както и страничните. Тя прескача оградата и проверява електрическото табло и газовите тръби. И газта, и токът са спрени, а пощенската кутия е празна. Очевидно е, че цялата поща е пренасочена или се пази в местния пощенски клон. Табела на пощенската кутия известява света, че къщата е собственост на семейство Апънзелър. Тя ги познава бегло. Възрастна двойка. Той е почти на седемдесет, по произход от Бостън, и е пенсиониран професор по химия от университета „Емъри“. Жена му Илейн е с десетина години по-млада от него. И за двамата е втори брак. Ако Рейчъл не се лъже, те прекарват зимата в Тампа, Флорида.

Качва се на източната веранда. Тя е снабдена с дъсчени стени, което значи, че човек може да седи на верандата, без да го види никой, освен хората, минаващи точно пред верандата по плажа. По това време на годината по плажа не се разхождат много хора. Задният вход води директно в кухнята. Състои се от заключена мрежеста врата, която се отваря, когато Рейчъл я дръпва достатъчно силно. Кухненската врата зад нея е с обикновена брава с топка.

Оглежда я внимателно и я снима с телефона си. Прекарва десет минути в Гугъл, търсейки информация за изображението, и установява, че бравата е псевдоджорджиански модел F40 на Шлейг, който, според няколко ключарски сайта, може да се отвори с помощта на чук и длето.

Притеснително обаче е, че на кухненския прозорец има лепенка, която предупреждава, че къщата се охранява от „Атомик Алармс“. Ако отвори задната врата, може да се окаже, че разполага с трийсет секунди да открие кутията с кода на алармата, а ако не успее да набере кода достатъчно бързо, целият ад ще се стовари на главата й, нали така? Лепенката на „Атомик Алармс“ обаче изглежда стара. Някога е била яркосиня, но сега е избеляла до бледосиво. Дали алармата работи, ако е спрян токът?

Има и още един огромен проблем с къщата. Семейство Апънзелър живеят точно до една от много пътеки през дюните към плажа на острова. По това време на деня никой не ползва пътеките, но сутрин, предполага Рейчъл, тук сигурно гъмжи от кучкари и любители на сутрешните разходки. Ако от къщата се разнасят детски писъци, всички ще чуят, освен ако тя не успее да звукоизолира мазето. Една дебела дъска, закована за прозореца на мазето, може да свърши работа, но няма да е най-доброто решение. Тя си спомня предупреждението на Волтер, че съвършенството е враг на доброто. Може да прекара една седмица в търсене на най-подходящата празна къща, и това ще е седмица, през която Кайли страда в друго мазе. Освен лепенката за алармената система и пътеката през дюните, къщата на Апънзелър е доста близо до съвършенството. Малко е отдалечена от останалите къщи в този район и отчасти изолирана от околния свят от дюните. Най-близкият път е на около петнайсет метра, а и семейството е засадило кипариси, за да се опази от лъчите на залязващото слънце.

Рейчъл сяда на един от дъсчените столове на задната веранда на семейство Апънзелър и набира номера на една охранителна фирма, „Нюбъри Хоум Секюрити“.

— НХС, тук Джаксън, с какво мога да бъда полезен? — казва мъжки глас с толкова силен източен акцент, че действа като шкурка на ушите.

— Да, здравейте. Можете ли да ми помогнете с един въпрос, свързан с алармени системи?

— Ще пробвам.

— Казвам се Пеги Монро. Живея на острова. Дъщеря ми трябваше да разходи неаполитанския мастиф на Елси Танър, докато тя е извън града, и Елси й даде ключа, но на прозореца има стара лепенка на „Атомик Алармс“ и дъщеря ми се притеснява, че ако отвори вратата, алармата ще писне. Имате ли идея какво да направим?

Рейчъл е нова в играта на лъжите. Не е сигурна дали е по-добре да говори възможно най-малко или да бъбри неспирно и да бълва имена и подробности, за да приспи подозренията. Избрала е втория вариант и сега се притеснява, че се е оплела. Джаксън се прозява.

— Ами, госпожо, мога да дойда и да погледна, ако искате, но минималната такса е петдесет долара.

— Петдесет долара? Че това е повече, отколкото й плащат, за да разхожда кучето.

— Да, и аз така си помислих. Вижте, мисля, че дъщеря ви няма да има проблеми. „Атомик Алармс“ фалираха през деветдесетте. Повечето им обекти минаха към „Брийз Секюрити“, но те свалиха всички стари лепенки на Атомик от прозорците на клиентите, така че ако на онзи прозорец има лепенка на „Атомик Алармс“, алармената система не е включена към мрежата. Видяхте ли по-нови лепенки?

— Не.

— Значи няма да има проблеми. Ако все пак алармата звънне, обадете ми се и ще дойда да видя дали мога да помогна.

— Много ви благодаря.

Връща се в къщата си от другата страна на острова и открива длето и чук в старата кутия с инструменти на Марти. Кутия с инструменти, която той така и не е ползвал никога. Брат му Пийт, а не Марти, е инженерът, специалистът по коли, човекът, способен да поправи всичко. Когато се преместиха тук, Пийт направи къщата годна за живеене по време на една от отпуските си.

Сърцето й замира. Ако с Кайли се случи нещо, това ще разбие сърцето на Пийт. Чичото и племенницата са много привързани един към друг. Рейчъл усеща как сълзите отново пълнят очите й и ги преглъща. Хленченето няма да върне Кайли.

Тя слага чука и длетото в един спортен сак и добавя фенерче. За всеки случай взима и пушката. Сакът се напълва. Докато върви надолу по пътеката, започва да ръми. Сега небето е сиво и на запад се виждат зловещи тъмни облаци. Дъждът е добре дошъл. Той ще принуди кучкарите и любопитковците да си останат вкъщи.

Рейчъл се чуди дали похитителите на Кайли я държат на топло и дали са й създали удобства. Тя е чувствително момиче. Има нужда от грижи. Рейчъл свива ръка в юмрук и се удря по бедрото. Идвам, Кайли, идвам, идвам. Вдига качулката си и продължава по Северния булевард към дома на Апънзелър.

Да, кипарисите пред къщата ще свършат доста добра работа в скриването на всякакви злонамерени действия в нея. Пресича пясъчната пътека и отново прескача ниската ограда. Оглежда правоъгълното прозорче на мазето, което се показва на около петнайсет сантиметра над земята. Дълго е около метър, високо около трийсет сантиметра. Тя почуква стъклото — не изглежда особено дебело, но ако се покрие с акрилна плоскост или дебела дървена дъска, може би, евентуално, звуците, идващи от мазето, ще бъдат заглушени.

Тя се връща на задната веранда и отваря мрежестата врата. Сърцето й препуска. Струва й се безумие да прави това посред бял ден, но се налага да побърза. Изважда длетото от сака и го поставя в средата на бравата, върху ключалката. После вдига чука и удря силно длетото. Чува се метален звън, но когато пробва бравата, тя не се завърта. Отново наглася длетото и удря още по-силно. Този път пропуска целта и чукът се забива в дървената врата.

Господи, Рейчъл!

Отново вдига чука и го стоварва върху длетото за трети път. Целият механизъм на бравата се строшава, разхвърчават се парчета. Оставя длетото и чука и колебливо пробва бравата. Топката се завърта и когато Рейчъл бутва, вратата се отваря със скърцане. Изважда пушката и фенерчето и сега, цялата разтреперана, влиза в къщата.