Ейдриън Маккинти
Веригата (5)

5

Четвъртък, 9:01 ч.

Всичко се случва толкова бързо. Чу се изстрел и потеглиха. Колко дълго се движиха? Кайли губи представа за времето. Може би седем или осем минути, преди да свият по по-тесен път, по който караха доста дълго и накрая спряха. Жената я снима и излиза от колата, за да се обади по телефона. Може би на майка й или баща й. Кайли седи на задната седалка с мъжа. Той диша тежко, ругае под носа си и издава странни животински звуци, като скимтене. Застрелването на полицая очевидно не е било част от плана и мъжът не успява да запази самообладание. Кайли чува, че жената се връща.

— Добре, готово. Майка й разбра всичко и знае какво трябва да направи — казва тя. — Свали я в мазето, а аз ще скрия колата.

— Добре — покорно отвръща мъжът. — Трябва да излезеш от колата, Кайли. Ще ти отворя вратата.

— Къде отиваме? — пита Кайли.

— Подготвихме ти стая. Не се притеснявай — казва мъжът. — Много добре се справяш.

Тя усеща как мъжът се пресяга през нея и откопчава колана й. Дъхът му е кисел и противен. Вратата до нея се отваря.

— Не сваляй превръзката. Насочила съм пистолет към теб — казва жената.

Кайли кимва.

— Е, какво чакаш? Мърдай! — добавя жената с пронизителен истеричен глас.

Кайли стъпва на земята и започва да се изправя.

— Пази си главата, моля те — казва мъжът.

Изправя се бавно и внимателно. Ослушва се за шума на коли от магистрала или други звуци, но не чува нищо. Нито коли, нито птици, нито вълните на Атлантика, разбиващи се в брега. Навлезли са доста навътре в сушата.

— Насам — казва мъжът. — Ще те хвана за ръката и ще те заведа в мазето. Не се опитвай да правиш нищо. Няма къде да избягаш, а и двамата сме готови да те застреляме. Ясно?

Тя кимва.

— Отговори му — нарежда жената.

— Няма да се опитам да правя нищо.

Чува дърпането на резе и отварянето на врата.

— Внимавай, стълбите са стари и малко стръмни — предупреждава я мъжът.

Кайли слиза бавно по дървените стълби, а мъжът я държи за лакътя. Когато стълбите свършват, тя усеща, че е стъпила върху бетон. Сърцето й замира. Ако се намираха в пространството между пода и земята, като в нейната къща, под краката си щеше да усеща само пръст и пясък. През пръст и пясък човек може да си прокопае път. През бетон обаче не може да се копае.

Мъжът я превежда през помещението. Очевидно е мазе. Мазе на къща във вътрешността на щата, далече от всички.

Кайли мисли за майка си и усеща как в гърлото й се надига стон. Горката й майка! Трябваше скоро да започне нова работа. Животът й тъкмо започна да се оправя след рака и развода. Не е честно.

— Седни тук — казва мъжът. — Седни хубаво. Сложили сме матрак на пода.

Кайли сяда на матрака, който, изглежда, е застлан с чаршаф, върху който има спален чувал. Чува щракване, когато жената прави нова снимка.

— Добре, отивам в къщата, за да й пратя това и да проверя Уикр. Моля се на Господ да не сме ги ядосали — казва тя.

— Не им казвай, че нещо се е случило. Кажи им, че всичко е минало по плана — съветва я мъжът.

— Знам! — сопва се жената.

— Всичко ще се нареди — казва мъжът неубедително.

Кайли чува как жената тича нагоре по дървените стълби и затваря вратата към мазето. Сега тя остава сама с мъжа и това я плаши. Може да й направи какво ли не.

— Всичко е наред — казва той. — Вече можеш да си свалиш превръзката.

— Не искам да ти видя лицето — казва Кайли.

— Няма нищо, сложил съм си ски маската.

Тя сваля превръзката. Мъжът стои наблизо с пистолета в ръка. Свалил си е палтото. Носи джинси, черен пуловер и мокасини, зацапани с кал и глина. Едър мъж на четирийсет или петдесет и няколко години.

Мазето е правоъгълно, приблизително шест на девет метра. На едната стена се виждат два малки квадратни прозореца, затрупани от листа. Бетонен под, матрак и електрическа лампа до него. Обзавели са я със спален чувал, кофа, тоалетна хартия, картонена кутия и две големи бутилки вода. С изключение на тези неща мазето е празно. До едната стена има стара чугунена печка, а в далечния ъгъл се вижда бойлер.

— Ще останеш тук следващите няколко дни. Докато майка ти плати откупа и свърши другото нещо. Ще се опитаме да ти създадем каквито удобства можем. Сигурно си много изплашена. Не мога да си представя… — казва той и се задавя. — Не сме свикнали на това, Кайли. Не сме такива хора. Правим всичко това насила. Налага се да го разбереш.

— Защо ме отвлякохте?

— Майка ти ще ти обясни всичко, когато те върнем. Жена ми не иска да говоря за това.

— Ти се държиш по-мило от нея. Има ли някакъв начин да ме…?

— Не. Ние, боже, ще те убием, ако се опиташ да избягаш. Сериозно говоря. Знаеш на какво сме с… способни. Беше там. Чу какво стана. Горкият човек… О, боже! Сложи си това на лявата китка — казва той и й подава чифт белезници. — Затегни я достатъчно, че да не можеш да я изхлузиш, но не чак толкова, че да ти претрие кожата… А така. Малко по-стегнато. Чакай да видя.

Той взима китката й, проверява гривната на белезниците и я затяга още. После взима другата гривна, закопчава я към тежка метална верига и заключва веригата за чугунената печка с катинар.

— Имаш почти три метра верига, така че ще можеш да се движиш наоколо. Виждаш ли онова там, до стълбите? Това е камера. Ще те държим под око дори когато сме горе. Флуоресцентната лампа ще остане включена, за да виждаме какво правиш. Затова не прави опити да избягаш, става ли?

— Да.

— Имаш спален чувал и възглавница. В кашона има тоалетни принадлежности, още тоалетна хартия, бисквити и книги. Харесваш ли книгите за Хари Потър?

— Да.

— Там са всичките. Има и няколко по-стари неща. Хубави книги за момичета на твоята възраст. Знам със сигурност. Аз съм у… Хубави книги — довършва той.

Аз съм учител по английски? Това ли щеше да каже? — чуди се Кайли.

— Благодаря — казва.

Дръж се учтиво, Кайли — казва на себе си. — Дръж се като добро, изплашено, стреснато момиче, което няма да им създава проблеми.

Мъжът прикляква до матрака, без да сваля пистолета, насочен към нея.

— Тук сме насред гората. В края на частния ни път. Ако започнеш да крещиш, никой няма да те чуе. Имотът е голям и е заобиколен от гори. Но ако се разкрещиш, аз ще те видя и чуя през камерата и няма да рискувам. Ще се наложи да сляза тук и да ти запуша устата. А за да не можеш да я отпушиш, ще трябва да ти вържем ръцете зад гърба. Разбираш ли?

Кайли кимва.

— А сега си обърни джобовете и ми дай обувките си.

Тя обръща джобовете си. В тях и без това има само пари. Няма нито джобно ножче, нито телефон. Телефонът остана на черния път на острова. Мъжът се изправя и се олюлява за момент.

— Боже мили! — казва на себе си и преглъща мъчително.

Качва се по стълбите, клатейки глава, видимо изумен и невярващ на какво е способен. Когато вратата към мазето се затваря, Кайли ляга на матрака. Отново започва да плаче. Плаче дълго, после сяда и поглежда двете бутилки вода. Дали ще я отровят? Бутилките са запечатани, марка „Поланд Спринг“. Тя пие жадно и после се насилва да спре.

Ами ако мъжът не се върне? Ами ако се наложи водата да й стигне за няколко дни или седмици? Тя поглежда в кашона. Вътре има две опаковки солени бисквити, един сникърс и кутия чипс „Прингълс“. Четка за зъби, паста, тоалетна хартия и петнайсетина книги. Има и скицник, два молива, мокри кърпички и карти за игра. С гръб към камерата, тя се опитва да отключи белезниците с единия молив, но след десет секунди се отказва. Трябва й кламер или нещо подобно. Разглежда книгите. „Хари Потър“, Дж. Д. Селинджър, Харпър Лий, Херман Мелвил, Джейн Остин. Да, мъжът сигурно е учител по английски. Отпива още една глътка вода, развива малко тоалетна хартия и избърсва сълзите от лицето си. Ляга на матрака. Студено е. Влиза в спалния чувал и се сгушва в него така, че камерата да не може да я вижда. Тук се чувства по-сигурно. Ако не могат да я виждат, все е нещо. Трик, който знае от Дафи Дък. Ако не те виждам, значи не съществуваш.

Истината ли говореха, когато казаха, че не искат да я наранят? Хората вярват на други хора до момента, в който тези други хора не демонстрират точно колко зли могат да бъдат. Но това вече го бяха направили, нали? Онзи полицай. Сигурно беше умрял или умираше. О, боже! При спомена за изстрела й идва да изкрещи. Да крещи, докато някой не дойде да й помогне.

Помогнете, помогнете, помогнете! — устните й оформят думите, но глас не излиза. — О, боже, Кайли, как можа да се случи това? Това, за което си предупредена: не влизай в колата на непознати. Никога не влизай в кола с непознати. Момичета изчезват непрекъснато и когато изчезнат, почти никога не се появяват отново. Но понякога се връщат. Има много, изчезнали завинаги, но не всички изгубени момичета остават изгубени. Понякога се връщат у дома. Елизабет Смарт, така се казваше момичето мормон. В онова интервю изглеждаше толкова достойно, толкова спокойно. Беше казала, че в такива ситуации винаги има надежда. Нейната вяра й давала надежда. Но Кайли няма вяра, което очевидно е по вина на глупавите й родители. Толкова е тясно тук. Бута спалния чувал надолу, поема си дъх няколко пъти на пресекулки и отново оглежда помещението. Наистина ли я наблюдават?

Отначало със сигурност ще я наблюдават. Но в три през нощта? Може би ще успее да помести печката. Може би някъде има стар пирон, който може да използва, за да отключи белезниците. Ще чака. Ще се успокои и ще чака. Тя надниква в кашона и изважда скицника.

Помогнете ми, държат ме в плен в мазето — написва, но няма на кого да даде бележката.

Откъсва листа и го смачква. Започва да рисува. Рисува тавана на гробницата на Сененмут от книгата за Египет. Това започва да я успокоява. Рисува луната и звездите. Древните египтяни са вярвали, че отвъдното е сред звездите. Но живот в отвъдното няма, нали? Баба й вярва в живота след смъртта, но е единствена. Няма логика, нали? Ако някой те убие, умираш и толкова. И може би след стотина години ще открият тялото ти в гората и никой няма да си спомня коя си била и кога си изчезнала. Заличена си от историята като рисунка на онази детска играчка с екрана, от който всичко нарисувано изчезва с едно движение на ръката.

— Мамо — прошепва тя, — помогни ми. Моля те, мамо, помогни ми!

Но знае, че помощ няма да дойде.