Ейдриън Маккинти
Веригата (68)

68

В спалнята Марти гледа през панорамния прозорец към изсъхналия дъб между къщата и хилавата растителност в блатистата земя зад имота. От небето се сипе сняг на парцали и пада върху реката, живите дървета и мъртвия дъб. Пейзажът е като излязъл от проклета поема на Робърт Фрост.

Обаче е прелестно. Джинджър го е описала твърде скромно. Това не е някаква си хижа, забутана в блатото. Това е голям имот. Красива къща. Картини по стените. Скъпи неща. Старецът, Даниъл, сигурно е скътал доста пари. И, точно както каза Джинджър, е голям образ.

На децата страшно им харесва, а на Джинджър й харесва да се хвали с къщата. Тя е от свестните жени — мисли си той. Рейчъл беше грешка. И двамата бяха твърде млади. На всички разказваше, че се е влюбил в Рейчъл, след като е прочел остроумните й ревюта за книги, но това са глупости. Привличането беше чисто физическо. Всъщност никога не са имали кой знае колко общи неща.

Но когато човек мине трийсетте, може по-добре да преценява нещата. Тами беше просто флирт, но Джинджър е различна. Специална. С нея може да се установи. Да живеят в града. Да си родят още едно-две…

— Точно за теб си мислех — казва той, когато Джинджър влиза в стаята с чантичка в ръка.

Между гърдите й се вие къдрав кичур червена коса. Внезапно го обхваща желание да я събори на леглото и да я обладае.

— Джинджър, тези врати заключват ли се? Знаем, че тук обикалят деца, така че… — започва той, но нещо в периферното му зрение привлича вниманието му.

Обръща се, за да го види по-добре.

— Какво е това? — пита той Джинджър.

— Кое?

— Някой като че ли идва към къщата, ей сега се показа иззад онова дърво.

— Къде?

— Стори ми се, че видях някой да върви през снега. Да, виж… о, боже! Няма да повярваш, но, хм, мисля, че е бившата ми жена — казва Марти.

Джинджър изважда 38-калибровия „Смит и Уесън“ от чантичката си и го насочва към главата на Марти.

— Вярвам ти — казва тя.