Ейдриън Маккинти
Веригата (1)

1

Четвъртък, 7:55 ч.

Тя седи на автобусната спирка, проверява си лайковете в инстаграм и изобщо не забелязва мъжа с пистолета, докато той почти опира дулото в нея.

Може да хвърли раницата си и да хукне към мочурището. На тринайсет е, тялото й е гъвкаво, а и познава всички блата и подвижни пясъци на остров Плъм. Във въздуха трепти сутрешна морска мъгла, а мъжът е едър и тромав, няма да му хареса да я гони.

Училищният автобус ще дойде точно в осем.

Всичко това минава през главата й за секунда.

Мъжът стои точно пред нея. Лицето му е скрито зад черна ски маска, а пистолетът е насочен към гърдите й. Дъхът й секва и тя изпуска телефона си. Очевидно не е шега за Хелоуин. Вече е ноември. Хелоуин мина преди една седмица.

— Знаеш ли какво е това? — пита мъжът.

— Пистолет — отговаря Кайли.

— Пистолет, насочен към сърцето ти. Ако се развикаш или опиташ да се бориш, или да избягаш, ще те застрелям. Разбираш ли?

Тя кимва.

— Добре. Хубаво. Не се стряскай. Сложи тази превръзка на очите си. Действията на майка ти през следващите двайсет и четири часа ще определят дали ще живееш, или ще умреш. И когато… ако те пуснем, не искаме да можеш да ни разпознаеш.

Кайли връзва с треперещи ръце плътната, подплатена и еластична лента на очите си.

До нея спира кола. Отваря се врата.

— Влизай. Пази си главата — казва мъжът.

Тя с опипване влиза в колата. Вратата се затръшва зад нея. Мозъкът й работи на високи обороти. Знае, че не е трябвало да влиза в колата. Точно така изчезват момичета. Точно така изчезват момичета всеки ден. Ако се качиш в колата, край. Ако се качиш в колата, си изгубена завинаги. Затова не се качваш в колата, а се обръщаш и бягаш, бягаш, бягаш. Но вече е твърде късно.

— Сложи й колана — казва жена от предната седалка.

Кайли започва да плаче под превръзката.

Мъжът се намества на задната седалка до нея и закопчава колана й.

— Моля те, опитай да се успокоиш, Кайли. Наистина не искаме да те нараняваме — казва той.

— Трябва да има грешка — казва тя. — Майка ми няма никакви пари. Новата й работа започва чак…

— Кажи й да не говори! — сопва се жената от предната седалка.

— Не става дума за пари, Кайли — казва мъжът. — Виж, просто не говори, става ли?

Колата потегля рязко, пръскайки пясък и чакъл. Ускорява бързо, шофьорът непрекъснато сменя скоростите.

Кайли слуша как колата минава по моста и прави гримаса, когато чува как училищният автобус минава покрай тях с астматично хриптене.

— Намали — казва мъжът.

Вратите се заключват автоматично и Кайли се ругае, задето е пропуснала такъв шанс. Можеше да откопчае колана, да отвори вратата и да се изтърколи навън. Обхваща я сляпа паника.

— Защо го правите? — проплаква.

— Какво да й кажа? — пита мъжът.

— Нищо не й казвай. Кажи й да млъкне — отвръща жената.

— Трябва да мълчиш, Кайли — казва мъжът.

Колата се движи бързо — вероятно по улица „Уотър“ близо до Нюбърипорт. Кайли се насилва да диша дълбоко. Вдишване, издишване, вдишване, издишване, така както показват инструкторите по отпускане и съсредоточаване в училище. Знае, че за да остане жива, трябва да бъде наблюдателна и търпелива. Осмокласничка е, в програмата за напреднали. Всички казват, че е умна. Трябва да се успокои, да започне да забелязва нещата и да се възползва от възможностите, които й се отворят.

Онова момиче в Австрия беше оцеляло, момичетата от Кливланд също. Освен това Кайли беше гледала интервю по „Добро утро, Америка“ с момичето мормон, отвлечено на четиринайсет години. Всички те бяха оцелели. Бяха извадили късмет, но може би имаше и нещо друго, освен късмет.

Тя преглъща още една порция ужас, който почти я задавя.

После чува как колата се качва на моста към шосе №1 в Нюбърипорт. Ще прекосят река Меримак към Ню Хампшър.

— Намали — измърморва мъжът и шофьорът намалява за няколко минути, но после отново ускорява.

Кайли мисли за майка си. Тази сутрин тя пътува към Бостън, за да се види с онколога си. Горката й майка, това ще…

— О, боже! — казва жената зад волана, внезапно обзета от ужас.

— Какво има? — пита мъжът.

— Току-що минахме покрай полицейска кола на междущатската граница.

— Няма нищо, мисля, че всичко е… не, о, боже, включил е светлините — казва мъжът. — Ще те спре. Караше прекалено бързо! Трябва да спреш.

— Знам — отвръща жената.

— Всичко ще бъде наред. Надали някой е съобщил, че колата е открадната. От седмици стоеше на улицата в Бостън.

— Не колата е проблемът, тя е проблемът. Подай ми пистолета.

— Какво ще правиш?

— А какво можем да направим?

— Да поговорим с него и да си тръгнем — настоява мъжът.

— С отвлечено момиче със завързани очи на задната седалка?

— Тя няма да каже нищо. Нали, Кайли?

— Не, обещавам — изхленчва Кайли.

— Кажи й да мълчи. Махни това от лицето й и й кажи да наведе глава и да гледа надолу — инструктира го жената.

— Затвори си очите. Нито дума — казва мъжът, сваля превръзката и навежда главата на Кайли.

Жената спира колата на банкета и полицейската кола най-вероятно също спира зад нея. Жената явно наблюдава полицая в огледалото за обратно виждане.

— Записва номера в бележника си. Сигурно го е проверил и по радиостанцията — казва тя.

— Няма страшно. Поговори с него. Всичко ще се оправи.

— Всички тези щатски полицаи, които дебнат по пътищата, имат камери на таблото, нали?

— Не знам.

— Сигурно търсят колата. И трима души в нея. Ще трябва да я скрием в плевнята. Може би за няколко години.

— Не бързай да се стряскаш. Сигурно просто ще те глоби за превишена скорост.

Кайли чува хрущенето на ботушите на полицая по чакъла, когато той излиза от колата си и тръгва към тях. Чува как жената сваля прозореца.

— О, боже! — прошепва жената, докато чака.

Ботушите на полицая спират да хрущят пред отворения прозорец.

— Проблем ли има, полицай? — пита жената.

— Госпожо, наясно ли сте с каква скорост се движехте? — пита полицаят.

— Не — отвръща тя.

— Радарът ми отчете 84 километра в час. Тук има ограничение от 40 километра заради училището. Вероятно не сте видели знаците.

— Не. Не знаех, че наблизо има училище.

— Има много знаци, госпожо.

— Съжалявам, просто не ги видях.

— Ще трябва да погледна… — започва полицаят и спира.

Кайли знае, че гледа към нея. Цялата трепери.

— Господине, това дъщеря ви ли е до вас? — пита полицаят.

— Да — отговаря мъжът.

— Госпожице, бихте ли си вдигнали главата, моля?

Кайли вдига глава, но продължава да стиска очи. Още трепери. Полицаят е видял, че нещо не е наред. Минава половин секунда, докато полицаят, Кайли, жената и мъжът обмислят следващия си ход.

Жената простенва и в следващия миг се чува пистолетен изстрел.