Ейдриън Маккинти
Веригата (24)

24

Петък, 11:39 ч.

Кайли се събужда в спален чувал. Къде…? Тя се сепва от страх, когато се сеща къде е и какво се е случило. Намира се в мазе някъде на север от Нюбърипорт с двама души, мъж и жена, които я държат в плен, докато майка й плати откупа. Гърлото на Кайли се свива. Тя сяда в спалния чувал и си поема въздух на пресекулки. Въздухът тук, долу, е влажен и гъст.

Въпреки това го поема в дробовете си и се насилва да се успокои, дявол да го вземе. Ще ме убият, ще ме убият, ще ме… Не. Няма. Не са психопати. Няма да ме наранят, ако мама направи каквото искат. Онова, което се случи с щатския полицай, беше злополука.

Освен това още не е мъртва.

Замисляше план. Ключът… да!

Ако се съди по слънцето, спала е доста до късно. Невероятно е, че изобщо е спала. Сега се налага да се изпишка. Тя обръща гръб на камерата, грабва кофата, която й служи за тоалетна, и използва смачкания спален чувал като параван.

След няколко минути вратата се отваря и тя вижда мъжа да стои горе на стълбите. Зад него се виждат двор и дърво. Той оставя вратата отворена и слиза при нея с поднос в ръце. По пижама е, а лицето му е скрито под ски маската. Тя го чува как тежко диша, сякаш слизането по стълбите го е затруднило.

— Добро утро — казва той. — Ако е още сутрин. Мисля, че е. Донесох ти, хм, късна закуска. Зърнени кръгчета. Чириос. Нали обичаш Чириос?

— Да.

Той прекосява мазето и слага подноса на пода до нея. Купа със зърнена закуска и мляко, чаша портокалов сок, още една бутилка вода. Прикладът на пистолета се подава от джоба на долнището на пижамата му.

— Извинявай, че чак сега идвам. Снощи си легнахме много късно. Не очаквахме, хм, събитията вчера да се развият… Сигурно си гладна. Успя ли да поспиш? — пита я.

Тя тръсва глава неопределено.

— Нищо чудно — казва той. — Обстоятелствата са ненормални. Дори в най-страшните си кошмари…

— Защо го правите? — пита Кайли.

Той си поема дълбоко дъх.

— Защото са хванали сина ни — казва мъжът меко и поклаща глава. — Успя ли да поразгледаш книгите?

Кайли съзира възможност.

— Да. Не бях чела „Моби Дик“. Винаги съм мислила, че е скучна.

— Но ти е харесала? — пита мъжът обнадеждено.

— Да. Колкото прочетох.

— О, това е чудесно. Тя е класика. Отначало е може би малко скучна за човек от твоето поколение. Но щом навлезеш в начина на мислене от онова време, повествованието потича гладко.

— Да, прав си. Харесва ми татуираният.

— Кийкуег? Не е ли чудесен! Мелвил живял на един тихоокеански остров почти година и описанията му на местните жители са пропити с чувство на привързаност, не мислиш ли?

Кайли отчаяно търси какво да каже, нещо, което би впечатлило собствения й учител по литература, ако я вдигне в час и я пита за книга, която не е чела.

— Да, пък и цялата книга е една метафора, нали? — казва тя.

— Разбира се. Да! Много добре. Ти си…

— Остави подноса и се връщай! — казва глас от върха на стълбите.

— По-добре да тръгвам — прошепва мъжът. — Хапни, отпусни се и не се опитвай да бягаш. Никога не съм я виждал такава.

— Хайде! — изкрещява жената и мъжът се качва по стълбите и заключва вратата след себе си, оставяйки Кайли отново сама.

И този път дойде с пистолета. Пистолетът е ключът за всичко.