Ейдриън Маккинти
Веригата (35)

35

Неделя, 2:17 ч.

Майк и Хелън Дънлийви напълно оправдават надеждите на Рейчъл. Въпреки забавянето и паниката в събота сутринта до следобеда успяват да се вземат в ръце.

Избрали са дете от Източен Провидънс на име Хенри Хог, момче, приковано към инвалидна количка, чийто баща е младши вицепрезидент на нефтена компания, затова ще може да плати сто и петдесет хиляди долара, без да му мигне окото. В събота вечерта бащата на Хенри присъства на вечеря в Ротарианския клуб в Бостън и в девет вечерта втората майка на Хенри го взима от дома на приятел на три пресечки от тяхната къща. Тръгва с количката по улиците на Провидънс.

Двамата Дънлийви се погрижват момчето така и да не се прибере. Кайли не знае нищо за това, но няколко часа след полунощ в неделя вратата към мазето се отваря и жената, Хедър, казва на Кайли да стане. Рейчъл не знае нищо за това, докато телефонът й не иззвънява в 2:17 през нощта срещу неделя. Тя си е вкъщи, свита на дивана, и спи на пресекулки. Превърнала се е в развалина. Не се храни, не се къпе. Не е в състояние да заспи за повече от няколко минути. Главата й тупти непрекъснато. Лявата гърда я боли.

До нея на масата китайският оракул И Дзин е отворен на хексаграма 40 — избавление. Пръстите й докосват редовете Ще убиеш три лисици в полето и ще получиш жълта стрела. Дали жълтата стрела е знак, че дъщеря й е свободна?

Звъненето на телефона я изкарва рязко от унеса и тя го грабва сякаш е спасителна жилетка.

Непознат номер.

— Ало? — казва Рейчъл.

— Рейчъл, имам много добри новини — казва жената, която държи Кайли в плен.

— Да?

— Ще освободим Кайли до час. Ще й дадем телефон за еднократна употреба и тя ще ти се обади.

Рейчъл избухва в сълзи.

— О, боже! Сериозно ли?

— Да. Тя е добре. Напълно невредима е. Но трябва да запомниш, че и ти, и тя сте все още в сериозна опасност. Трябва да задържите жертвата си в плен, докато от Веригата не ви кажат, че можете да я освободите. Ако се опитате да избягате, ще ви убият. Не забравяй за семейство Уилямс. Може да ми наредят аз да ви убия и двете и аз ще го направя, за да защитя сина си. Ако не го направя, ще накарат хората преди мен по Веригата да убият и мен, и теб, и децата ни. Не се шегуват. Наистина са зли.

— Знам — казва Рейчъл.

— Много се изкуших да пусна Кайли, когато ми върнаха момчето невредимо. Исках просто да се свърши с цялата тази работа, но знаех, че ако го направя, и тя, и ти, и аз, и синът ми ще бъдем в опасност.

— Обещавам ти, няма да рискувам живота ни. Къде е Кайли?

— Ще й завържем очите и ще пообикаляме с колата четирийсет и пет минути, след което ще я оставим на някой паркинг на магистралата. Ще й дадем телефон и тя ще ти каже къде е.

— Благодаря.

— И аз ти благодаря, Рейчъл, че не провали нещата. Извадихме много лош късмет, но вече всичко свърши. Моля те, погрижи се да е свършило, моля те, погрижи се хората, които си избрала, да не се провалят. Сбогом, Рейчъл.

И затваря. Рейчъл се обажда на Пийт в къщата на Апънзелър и му предава новините. Пийт е във възторг.

— Не мога да повярвам! Дано да е истина.

— И аз се надявам — казва Рейчъл. — Моля се.

— Аз също.

— Как е Амилия?

— Спи в палатката за принцеси.

— По-добре да затварям.

— Обади ми се, щом научиш нещо ново.

Минава час.

Час и петнайсет минути.

Час и двайсет минути.

Час и двайсет и пет минути.

Айфонът на Рейчъл иззвънява. Непознат номер.

— Ало?

— Мамо! — казва Кайли.

— Кайли, къде си?

— Не знам. Казаха ми да изчакам една минута и след това да си сваля превръзката. Тръгнали са си, а аз съм на някакво шосе насред нищото. Тъмно е.

— Виждаш ли нещо?

— Май има по-широк път надолу.

— Тръгни натам. О, Кайли, наистина ли те освободиха?

— Да, мамо. Ела и ме вземи!

— Къде си, миличко? Щом разбера къде си, идвам.

— Май виждам табела на „Дънкин Донътс“. Да, на пътя има „Дънкин Донътс“. На някаква бензиностанция. Виждам я!

— Отворено ли е?

— Мисля, че да.

— Влез и ги попитай къде се намираш. Не затваряй, внимавай, като пресичаш и не сваляй телефона от ухото си.

— Не, ще трябва да затворя, защото не са заредили телефона и от батерията остава само едно деление. Ще ти се обадя от бензиностанцията.

— Не! Кайли! Не затваряй! Моля те!

Разговорът прекъсва.

— Не!

Минават пет минути напрегната тишина, преди телефонът да звънне отново.

— Мамо, намирам се на шосе 101 в „Дънкин Донътс“ на бензиностанция на Съноко.

— До кой град?

— Не знам, мамо и не искам да питам отново. Изглежда странно да се появя изневиделица по това време на нощта и да не знам къде съм.

— Господи, Кайли, просто ги попитай.

— Мамо, чуй ме, виж в Гугъл. В Ню Хампшър съм, на шосе 101, точно след отбивката за И-95.

Рейчъл проверява в Гугъл.

— Бензиностанцията близо до Екситър ли е?

— Да. Има табела, на която пише Екситър.

— Идвам след двайсет минути! Ще почакаш ли двайсет минути?

— Добре, мамо.

— Иди пийни вода, ако нямаш пари за храна.

— Не, те ми дадоха пари. Ще си взема поничка и кола. Попитах ги за телефона ми, но те казаха, че не е у тях.

— Намерихме ти телефона — казва Рейчъл, докато тича към колата.

— Ще ми го донесеш ли?

— По-късно. Вече съм в колата.

— Какво каза на Стюарт? — пита Кайли.

— Казах на Стюарт, че си болна, а на баща ти казах, че си в Ню Йорк. О, боже, Кайли, наистина ли си ти? Наистина ли си идваш при мен?

— Наистина съм аз, мамо. Гладна съм. Ще си купя поничка. Може би дори две. Затварям, за да си взема поничка, мамо.

— Не затваряй! Идвам след минутка — казва Рейчъл, но Кайли отново е затворила.

И-95 е само на няколко минути и Рейчъл вдига 130 километра в час, което е максималната скорост, постижима за волвото. Картата на Гугъл я извежда до отбивката към шосе 101 и точно пред нея се появява бензиностанцията на Съноко.

Кайли седи на стол до витрината в „Дънкин Донътс“, сама. Кестенявата й коса, луничавото лице, тънката сребриста диадема. Наистина е тя! Изглежда толкова мъничка и крехка под силните светлини.

— Кайли! — крещи Рейчъл.

Вкарва волвото в паркинга, отваря вратата и тича към заведението.

Прегръщат се и избухват в сълзи.

Кайли плаче. Рейчъл плаче.

Истина е.

Наистина е истина.

Малкото й момиченце се върна.

Благодаря ти, Боже. Благодаря ти, Боже. Благодаря ти.

— О, мамо, мислех, че никога няма да те видя отново — казва Кайли.

Рейчъл не може да повярва. Не е сигурна, че светът е достатъчно голям да поеме облекчението и радостта, които я изпълват.

— Знаех, че ще те видя отново! Знаех, че ще си те върна — отвръща Рейчъл и я притиска към себе си.

Толкова близо! Момиченцето й мирише на себе си. Трепери, студено й е. Сигурно е и гладна и толкова ужасно изплашена. Сълзите текат. Реки от облекчение и щастие. Странна, неуравновесена, изкривена радост.

— Гладна ли си? — пита Рейчъл.

— Не, изядох една поничка, а и хората ме хранеха.

— С какво те хранеха?

— Нормални неща. Зърнени закуски. Солени бисквити.

— Хайде, да си тръгваме. Ще те заведа вкъщи. Чичо ти Пийт е при нас.

— Чичо Пийт?

— Да, помагаше ми.

— Не си казала на татко?

— Не.

— Заради Тами ли?

Рейчъл кимва.

— Предупредиха ме, че ако кажа на някого, всички ще бъдем в опасност — казва Кайли.

— И на мен казаха същото. Хайде да те заведа вкъщи.

— Трябва да мина през тоалетната — казва Кайли.

— Ще дойда с теб.

— Не, мамо, няма. Ще се оправя.

— Няма да те изпускам от поглед.

— Мамо, няма да те пусна с мен в тоалетната. Връщам се след минутка.

Рейчъл отива с нея до тоалетната и застава пред вратата. Тоалетната е тип унисекс, само една, и няма начин вътре да влезе някой, който да хване Кайли и да я издърпа през прозореца или нещо подобно, но въпреки това Рейчъл не желае да я губи от поглед дори за няколко секунди.

Касиерката на средна възраст среща погледа й.

— Дъщеря ли ви е? — пита жената.

— Да.

— Тъкмо щях да се обадя в полицията. Мислех, че е избягала от къщи.

Рейчъл се усмихва и праща на Пийт съобщение, че Кайли е невредима.

— Трябва да ги държиш под око, когато навлязат в пубертета — казва касиерката. — Трудна възраст е. От опит знам. Четири дъщери имам.

— Тази е целият ми свят — отвръща Рейчъл.

Жената кимва.

— Не бива да ги изпускаш от поглед.

— Много вярно.

Кайли излиза от тоалетната и Рейчъл я прегръща. Тръгват си от бензиностанцията хванати за ръце.

— Искам да си взема дълъг горещ душ, като се приберем — казва Кайли, докато влизат в колата.

— Разбира се. Каквото поискаш.

— Чувствам се мръсна.

— Добре ли си? Докосваха ли те? Нараниха ли те?

— Не… да. Мъжът, вчера. Днес кой ден е?

— Неделя сутрин, мисля.

— Опитах се да избягам и той ми удари шамар — казва Кайли безстрастно.

— О, боже! Ударил те е? — пита Рейчъл.

— Да. Но странното е, че не той беше лошият. Тя беше лошата. Толкова беше страшна — казва Кайли и отново се разплаква.

Рейчъл я притиска силно към себе си.

— Хайде, да тръгваме. Искам да се прибера вкъщи, да видя котката си и чичо Пийт — казва Кайли.

Рейчъл запалва колата, включва фаровете и потегля на юг.

— Има още нещо, мамо — казва Кайли.

— Какво? — пита Рейчъл, очаквайки най-лошото.

— Не съм сигурна, но мисля, че застреляха един полицай. Спря ни на пътя и мисля, че те го застреляха.

Рейчъл кимва.

— Мисля, че чух репортажи за някакъв щатски полицай, който бил прострелян в Ню Хампшър в четвъртък сутринта.

Кайли се сепва.

— Умрял ли е?

— Не съм сигурна — лъже Рейчъл.

— Ще трябва да отидем в полицията — казва Кайли.

— Не! Прекалено е опасно. Ще ни избият всичките. Ще ни проследят и ще ни хванат. И теб, и мен, и Пийт, и баща ти, всички ни. Не можем да кажем и да направим нищо, Кайли.

— Тогава какво следва сега?

— Няма да правим нищо. Ще си мълчим и ще се опитаме да загърбим цялата тази работа.

— Не!

— Налага се, Кайли. Съжалявам, но друг начин няма.

Когато пристигат на остров Плъм десет минути по-късно, Пийт ги чака. Той прегръща Кайли, вдига я и я завърта.

— Миличка, ти се върна! — казва той и я води до къщата.

Илай скача на дивана до Кайли, тя го взима и го целува.

— Как е…? — прошепва Рейчъл на Пийт.

— Спи. Връщам се след пет минути. Исках само да ви видя — отвръща Пийт.

— Чичо Пийт — казва Кайли и протяга ръце към него за още една прегръдка.

Рейчъл сяда от едната й страна, а Пийт от другата. Илай се намества в скута й. Истинско чудо е това, мисли си Рейчъл. Понякога изчезналите деца се завръщат, но най-често това не става, особено ако са момичета.

— Знаеш ли за всичко случило се? — пита Кайли чичо си.

— Да, помагах на майка ти.

— Групова прегръдка — казва Кайли.

Отново се разплаква. Пийт обгръща и двете.

— Не мога да повярвам — казва Кайли. — Мислех, че ще остана в онова мазе милион години.

Седят няколко минути, преди Кайли да вдигне глава и да им се усмихне широко.

— Гладна съм — заявява тя.

— Ще ти направя каквото поискаш.

— Искам пица.

— Ей сега ще затопля една.

Рейчъл се опитва да стане, за да отиде в кухнята, но Кайли не я пуска.

— Добре ли си, Кайли? — пита Пийт. — Нараниха ли те?

— Мъжът ме удари, след като аз го ударих и се опитах да избягам. Много ме боля — казва Кайли.

— Мамка му! — избухва Пийт и свива ръце в юмруци.

— Сигурно си била ужасена — казва Рейчъл.

Кайли започва да говори, а Пийт и Рейчъл слушат. Разказва им всичко.

Те оставят думите да се леят. Ако иска да говори, ще я оставят да говори. Кайли не е от хората, които се затварят в себе си, и Рейчъл е благодарна за това. Тя гали дъщеря си по косата и се усмихва на смелостта й.

Затопля пицата, а Пийт се връща у Апънзелър, за да види как е Амилия.

Кайли тръгва да се качва в стаята си.

— Мамо, може ли да пратя съобщения на Стюарт и на другите ми приятели? Безопасно ли е вече? — пита Кайли.

— Да, но трябва да му кажеш, че си имала стомашен вирус, става ли?

— Добре, става. А на татко какво да кажа?

— О, по дяволите, това е цяла история. На баща си трябва да кажеш, че си ходила в Ню Йорк — казва Рейчъл и обяснява ситуацията с баща й, Тами и баба й.

— Искам си телефона!

Рейчъл й го дава.

— Не можех да пиша съобщения от твое име, защото не ти знам паролата.

— Толкова е лесна: две, едно, девет, четири.

— Какво е това?

— Рожденият ден на Хари Стайлс от „Уан Дайрекшън“! Господи, имам един милион съобщения!

— Ще трябва да кажеш на всички, че си била болна.

— Ще им кажа. Но в понеделник искам да отида на училище. Утре кой ден е?

— Понеделник.

— Искам да съм на училище.

— Не съм сигурна, че идеята е добра. Искам да те прегледа лекар.

— Добре съм. Искам да ходя на училище! Искам да се видя с всички.

— Сигурна ли си?

— Не искам пак да стоя затворена в къща.

— Е, няма да ходиш с училищния автобус, никога повече. Не знам какво съм си мислела.

— Ей, къде ми е плюшеният заек? Къде е Маршмелоу? — пита Кайли.

— Ще ти го донеса довечера.

— Не се е изгубил?

— Не.

Кайли праща съобщения на приятелите си, които сигурно до един спят. После двете с Рейчъл лягат в леглото и гледат любимите на Кайли клипове в ютюб: „Take on Me“ на А-Ха, танца с риби на Монти Пайтън, половин дузина клипове на рап групата „Брокхамптън“ и онзи момент от „Патешка супа“ където Граучо Маркс подозира отражението си.

Кайли си взима душ и моли да остане сама за малко. Рейчъл се връща да я провери след половин час и я открива дълбоко заспала. Рейчъл се срутва на дивана и плаче. Пийт се връща в шест сутринта и слага няколко цепеници в огъня.

— Всичко наред ли е там? — пита Рейчъл.

— Амилия още спи.

Пийт прави кана кафе и двамата сядат пред огъня.

Всичко изглежда постарому. Рибарските лодки навлизат в река Меримак. По радиото звучи Ленард Бърнстийн. „Бостън Глоуб“ пристига опакован в найлон пред вратата.

— Не мога да повярвам, че си е вкъщи — казва Рейчъл. — На моменти си мислех, че съм я изгубила завинаги.

Гледат как дървата побеляват и бавно се превръщат в пепел. Телефонът на Рейчъл иззвънява. Непознат номер. Тя включва високоговорителя.

Промененият глас е. Гласът на Веригата.

— Знам какво си мислиш. Това си мисли всеки, след като си върне любимото същество. Мислиш си, че можеш да освободиш заложницата си и да приключиш с всичко. Работата е там, че с традицията не можеш да се бориш. Знаеш ли какво е традиция, Рейчъл?

— Какво имаш предвид?

— Традицията е жив аргумент. Жив аргумент в полза на практика, започнала много отдавна. Това определение е напълно валидно за нашата традиция. Ако тръгнеш срещу Веригата, тя ще се обърне срещу теб и срещу семейството ти. Можеш да напуснеш страната, да отидеш в Саудитска Арабия, Япония или където и да е. Да си смениш името и самоличността. Ние ще те открием.

— Разбирам.

— Наистина ли? Надявам се. Защото нищо не е свършило. Няма да свърши, докато хората, които си избрала, не свършат каквото трябва, без да допускат грешки, и докато хората, които те са избрали, не си свършат работата без грешки. Вече от няколко години не сме имали опити за откачване от Веригата, но се случват. Хората си мислят, че могат да победят системата. Не могат. Никой не може, и ти също няма да успееш.

— Семейство Уилямс.

— Има и други, които са опитвали. Никой никога не е успявал.

— Ще удържа на думата си.

— Постарай се. Преведохме десет хиляди долара в банковата ти сметка тази сутрин. Това са десет процента от парите, платени от Дънлийви. Взехме ги от същата биткойн сметка, в която те преведоха парите. Не знам как ще обясниш това на федералните власти. Дори ако успееш да избегнеш убийците ни, което досега на никого не се е удало, ще направим цялата информация за теб обществено достояние и ще влезеш в затвора. Има достатъчно доказателства, че ти си геният зад сложна схема за отвличания. Ти си умна. Разбираш за какво говоря, нали?

— Да.

— Хубаво — казва гласът. — Вероятно няма да се чуем повече. Сбогом, Рейчъл, беше ми приятно да работя с теб.

— Не бих могла да кажа същото.

— Можеше да е и по-зле. Можеше да е много по-зле.

Когато разговорът свършва, Рейчъл потръпва и Пийт я прегръща. Толкова е бледа, слаба и крехка, а сърцето й бие така бързо. Като ранена птица, която слагаш в кутия от обувки и лекуваш с надеждата, че някой ден отново ще може да лети.