Ейдриън Маккинти
Веригата (23)

23

Петък, 4:20 ч.

Улица „Посейдон“ е малко встрани от центъра на Бевърли, близо до брега. Типична улица от предградията из цяла Нова Англия, с дървета по края на тротоара, в квартал от тесни двуетажни къщи от колониалния период, с малки прозорци и стръмни покриви, които малко се бият с по-новите постройки с по-голяма разгърната площ и по-големи прозорци. Номер 14 на „Посейдон“, където живее семейство Дънлийви, е от по-новите къщи, триетажна псевдоджорджианска постройка с дъбови греди и фасада в ретро цвят на горчица. В предния двор има прекрасно кленово дърво, пламнало в червено, на което е вързана люлка. В оскъдната светлина на уличната лампа се виждат играчки, футболна топка и ръкавица за бейзбол, разхвърляни по земята.

Рейчъл и Пийт спират по-нагоре по улицата, под сянката на голяма плачеща върба, на която са й останали няколко листа. Не могат да се отърсят от усещането, че каквото и да правят, ще изглеждат подозрителни. За щастие, този е от кварталите, в които хората се преструват, че не виждат други хора, полузаспали в колата си в четири сутринта. Пийт следи активността на семейство Дънлийви в социалните мрежи на лаптопа си.

— Още спят — казва той.

— Майк ще стане след около половин час, после Хелън и накрая децата. Майк понякога хваща влака в шест, който тръгва от гара Юг, друг път взима този от шест и половина — казва Рейчъл.

— Би трябвало да пътува с кола, по това време няма почти никакъв трафик — отбелязва Пийт. — Ей, знаеш ли за какво трябва да внимаваме?

— За какво?

— За джипиес чипове в обувките. Много свръхзагрижени родители слагат джипиес чипове в раниците и обувките на децата си. Така, ако детето изчезне, родителите могат да го намерят за няколко секунди през приложението.

— Това наистина ли го има? — пита ужасена Рейчъл.

— О, да, ако отвлечеш дете с едно от тези нещица, ФБР ще ни цъфне на вратата, преди да се усетим.

— И как ще се оправим?

— Ще сканирам детето, за да проверя дали излъчва джипиес сигнал. После ще изхвърлим айфона и обувките с чиповете и всичко би трябвало да е наред.

— Хелън изглежда като човек, който би се похвалил с подобна система за откриване на деца, но не я е споменала — казва Рейчъл и се изненадва от горчивината, която изпитва от заключението си. Спомня си една мисъл на Тацит — човек винаги мрази онези, на които е причинил злина. Или онези, на които се готви да причини злина — в нейния случай.

— Може да си права — казва Пийт. — Но все пак ще проверим обувките.

Наблюдават къщата, пият кафе и чакат. На улицата няма никакви признаци на живот. Дните на млекарите, разнасящи поръчки, отдавна са отминали. Най-ранобудният кучкар се появява в пет и половина.

Най-ранният знак, че някой в къщата на Дънлийви се е събудил, идва в 6:01, когато Майк ретуитва туит на Том Брейди. После се събужда Хелън и започва да пуска статуси във фейсбук. Харесва няколко статуса на приятели и споделя видеоклип за жените воини, биещи се срещу Ислямска държава в Сирия. Хелън е умерен демократ. Съпругът й като че ли е умерен републиканец. Вълнуват се от световните събития, от екологичните проблеми и от децата си. Безобидни са и при други обстоятелства Рейчъл би могла да си представи, че могат да се сприятелят. Децата също са чудесни. Не са разглезени, не са лигави, направо са чудесни.

— Виж тук — казва Пийт. — Хелън току-що пусна снимка в инстаграм от ресторант „Сийферър“ на улица „Уеб“ в Сейлъм.

— И във фейсбук я пусна току-що — казва Рейчъл.

— Казва, че ще закусва там с приятелката си Деби. Колко е далеч Сейлъм?

— Не много. На пет минути, евентуално десет, ако има задръстване.

— Не е много добре. Но пък закуската със стара приятелка би трябвало да трае поне четирийсет и пет минути, нали така?

Рейчъл поклаща глава.

— Не знам. Ако е само кафе и мъфини, може да свършат и по-бързо. Но пък, ако искаха само кафе и мъфини, щяха да отидат в „Старбъкс“. Защо, какво мислиш?

— Мисля, че щом Майк излезе и децата отидат на училище, а Хелън е на закуска, къщата ще остане празна.

— И какво?

— Ще вляза през задния вход. Ще огледам. Може да сложа един малък бот на семейния лаптоп.

— Може ли?

— О, да.

— Как?

— Влизането с взлом е проста работа, както сама си разбрала вече с Апънзелър. Техниката за подслушване научих от един приятел, Стан, когато работих за него след армията.

Рейчъл клати глава.

— Не знам.

— Ще ни бъде от полза. Ще знаем какво си мислят. Когато хванем Тоби, нещата ще станат сериозни много бързо.

— Безопасно ли е?

— Безопасно ли е това, което правим в момента?

Майк Дънлийви най-сетне тръгва на работа в седем и петнайсет. Кара до гарата в Бевърли и оставя беемвето си на паркинга. Хелън извежда децата в 8:01. Не е достатъчно студено за зимни палта, но въпреки това тя ги е навлякла. Рейчъл си мисли колко са сладки в прекалено широките зимни дрехи, шапките и шаловете си.

— Искаш ли да ги проследим? — пита Пийт.

Рейчъл поклаща глава.

— Няма смисъл. Хелън ще ни съобщи, когато ги остави в училище и стигне в ресторанта.

Те седят във волвото, чакат и става точно така — в осем и петнайсет Хелън пуска селфи, снимано в „Сийферър“.

Пийт оглежда улицата. В края й момче на видима възраст в горните класове от гимназията цели с топка баскетболен кош. От другата страна едно момиченце излиза от къщата си и започва да скача по трамплина в двора.

— Погледни натам — входната врата е затворена, детето е само на трамплина. Идеална е — казва Пийт.

— Да — съгласна е Рейчъл. — Но планът не е такъв.

— Така ли? Добре, влизам.

Рейчъл го стисва за ръката.

— Сигурен ли си, че трябва, Пийт?

— Нужна ни е цялата информация, която можем да съберем за тези хора. Преди акция се събира всичко, до което можеш да се добереш, дни наред, понякога седмици, преди да влезеш в битка. Но сега не разполагаме с дни или седмици, затова трябва да научим всичко възможно най-бързо.

Рейчъл разбира логиката.

— И точно затова ще отида сега, докато къщата, както предполагаме, е празна. Ако се окаже, че имат някой стар откачен чичо, спотаил се вътре с пушка в ръка, предполагам, че ще се прецакам. Ако не се върна след петнайсет минути, тръгвай.

— Какво ще правиш вътре всъщност?

— Каквото успея да направя за петнайсет минути.

— Добре, това значи до осем и половина.

— Да.

— И какво ще значи, ако не се върнеш до осем и половина?

— Ще значи, че нещо ми е попречило. Няма да кажа нищо, разбира се, но ти трябва да минеш на мишена 2 или по-добре направо да си направиш изцяло нов списък, за който не знам нищо.

— Ще ти звънна, ако тук стане нещо.

— Добре, но ако нещата се закучат, просто се махай оттук.

Пийт прехвърля раницата си през рамо, проверява дали някой не го гледа и изтичва до оградата между къщата на Дънлийви и една горичка, сбутана между плажа и улицата. Рейчъл го гледа как прескача оградата и влиза в задния двор на Дънлийви. Ослушва се за крясъци или изстрели от пушката на стария откачен чичо, но не се чува нищо подобно. В огледалото за обратно виждане гледа момиченцето отсреща, което продължава да скача на трамплина. Не се вижда някой да я наглежда. Входната врата на къщата й е затворена. Всъщност би било съвсем лесно да отиде в двора и да вземе детето.

Господи боже, що за мисли? В какво, по дяволите, си се превърнала, Рейчъл?

Тя си включва телефона и поглежда часа: 8:22. Затваря очи и мисли за Кайли. Успяла ли е да поспи? Доколкото познава дъщеря си, сигурно през цялата нощ е мислила за майка си и баща си и се е притеснявала за тях.

О, боже, Кайли, идвам да те прибера! Ще те върна. Никога повече няма да те изпусна от поглед. Ще бъда по-добра майка. Ще те опазя. Ще изключа всички социални мрежи. Няма да вярвам на никого. Тотална изолация.

Отново поглежда телефона: 8:23.

Бял микробус се движи бавно по улицата, от онзи вид грохнали бели микробуси, които неизменно се ползват за нещо подозрително. Само че шофьорът изобщо не я поглежда, а продължава напред. Тя тършува из джобовете на палтото си за цигарите на Марти, но не успява да ги намери. Някъде наблизо някакво куче лае като полудяло. Къде лае? Семейство Дънлийви нямат куче. Може би съседското куче е видяло Пийт да влиза в къщата и е разбрало, че е непознат?

Телефонът казва, че е 8:28.

Включва радиото. Попада на едно от безкрайните повторения на „Говорим за коли“. Единият от двамата братя водещи нарежда нещо за микробусите фолксваген.

Вече е 8:31.

Къде е Пийт? Кучето лае по-силно. Момиченцето слиза от трамплина, взима нещо, което прилича на кутийка безалкохолно, и се връща на трамплина.

Това не е много умно, миличка. Не и с тази хубава рокля — мисли си Рейчъл.

Вече е 8:34.

Една черно-бяла патрулка от участъка в Бевърли се появява в огледалото й за обратно виждане.

— О, не! — промълвява Рейчъл.

Завърта ключа в стартера и стабилният стар двигател се събужда с ръмжене.

Патрулката подкарва бавно нагоре по улицата. В нея има двама полицаи. Идват право към нея.

Часът е 8:37.

Кучето лае все по-силно. Полицейската кола идва все по-близо. Тя включва на първа скорост, левият й крак е на съединителя, десният чака да натисне газта. Момиченцето на трамплина прави неизбежното и успява да разлее кутийката с безалкохолно върху роклята си. Започва да пищи. Двамата полицаи се обръщат да я погледнат. Пийт се появява на оградата на Дънлийви. Скача в горичката, тича към волвото и сяда на задната седалка задъхан.

— Тръгвай! — казва.

— Всичко наред ли е?

— Да. Наред е. Тръгвай!

Рейчъл отпуска съединителя и потегля. Тръгва на изток, към Манчестър, и оттам на север, към Ипсуич и шосе 1А. Полицаите не я следват. Пийт седи отзад и си гледа телефона.

— Всичко наред ли е? — пита тя отново.

— Да, наред е.

— Какво стана?

— Нищо. Всичко мина гладко. Задният прозорец беше отворен, така че влязох за две секунди. Намерих включен настолен компютър в един кабинет на първия етаж. Вкарах му червей. Не успях да намеря домашния им телефон, така че на него не успях да сложа микрофон, за жалост. Доста хора вече не ползват стационарни телефони. Но щом включат компютъра, ще мога да им прочета имейлите, скайп разговорите, фейстайм разговорите и паролите за съобщения по аймесинджър.

— Боже мили! — казва Рейчъл впечатлена.

— Аха — отвръща Пийт.

— Приятелят ти Стан ли те научи на всичко това?

— На повечето. Винаги съм имал мислене на престъпник.

— Да, Марти ми е разказвал как си откраднал кола и си карал до Канада, когато си бил на единайсет.

— А, не, не стигнах до Канада. И бях на дванайсет — казва Пийт с фалшива скромност.

— Забави се повече от петнайсет минути.

— Знам. Намерих стаята на Тоби. Проучих малко. Нормално хлапе. Няма видими здравословни проблеми. Пада си по Red Sox, X-Men и някакъв сериал на име „Stranger things“. Абсолютно нормално дете.

— Значи ще свърши работа? — пита Рейчъл тъжно.

— Да, ще свърши работа — отвръща Пийт.

Минават по моста към остров Плъм. Когато стигат до къщата, Рейчъл се прозява.

— Кога спа за последен път? — загрижено пита Пийт.

Тя не обръща внимание на въпроса.

— Ще направя още кафе. Имам работа за вършене.

Рейчъл се качва на горния етаж, за да вземе бялата дъска за записки от стаята на Кайли. Отваря вратата и почти очаква Кайли да се е скрила вътре и всичко това да се окаже някаква жестока, извратена шега.

Стаята е празна, но мирише на малкото й момиченце. На онзи евтин парфюм „Форевър 21“, който Кайли толкова обича. Колекцията от миди, дрехите, преливащи от коша за пране, книгите за астрономия и древен Египет. Кутия с всички картички за рожден ден, които е получила в живота си. Постерите на момчешката група Брокхамптън и „Гордост и предразсъдъци“ с Кийра Найтли. Прилежно подредените папки за домашни. Колажът от снимки на приятели и роднини.

Рейчъл усеща, че започва да се олюлява. Взема бялата дъска, излиза в коридора и внимателно затваря вратата.

На долния етаж двамата планират отвличането на Тоби и чертаят схеми. Тази вечер има урок по стрелба, следващият е в неделя вечерта. Урокът свършва в седем часът и Тоби се прибира пеша. Това е моментът, в който трябва да действат.

— Клубът по стрелба се събира в сграда, която наричат Старата митница близо до брега в Бевърли. Оттам до къщата на Дънлийви е един хвърлей — казва Пийт, който гледа картата на града в Гугъл.

— И колко е един хвърлей?

— Около километър. Няколко пъти разгледах маршрута. Той върви от Старата митница нагоре по улица „Ревеню“, после свива вляво по „Стандор“, надясно по „Посейдон“ и стига вкъщи. Няма да му отнеме повече от седем-осем минути. Може би най-много десет.

Времето е доста малко и двамата го знаят.

— Ще трябва да го хванем между седем и седем и девет. Всъщност, за да успеем, трябва да го хванем на „Стандор“, защото по „Ревеню“ ще има много хора, а няма как да го хванем пред къщата му на „Посейдон“, защото майка му ще го чака — казва Рейчъл.

Пийт потърква брадичката си. Времето наистина е малко, пространството за действие — също, но той не го изрича на глас. Това е детето, за което са си направили плана. Рейчъл сподавя нова прозявка.

— Защо не легнеш да дремнеш, а аз ще мина оттам отново и ще проверя целия маршрут — предлага Пийт.

— Няма нужда да дремвам. Да вървим.

— Сега?

— Да.

Те излизат, качват се във волвото и стигат в Бевърли само след петнайсет минути. Градчето е може би малко прекалено близо до дома на Рейчъл, но няма какво да се направи.

По улиците има повече хора. Броят на тъпаците, разхождащи кучетата си, според Рейчъл, е притеснително висок. А са тъпаци, защото си позволяват да изглеждат толкова безгрижни и щастливи, докато небето пада. Вече е паднало. Старата митница е близо до брега и е поредното популярно сред кучкарите място за разходки.

— Обновили са прогнозата за времето — казва Пийт, който си гледа лаптопа. — Ще преръми, няма да вали силно. Да се надяваме, че ще ръми достатъчно силно, че хората да си останат вкъщи, но не чак толкова силно, че майка му да дойде да го прибере.

— Когато си върна Кайли, няма да я оставя да ходи никъде сама, докато не навърши петдесет — мърмори Рейчъл с ясното съзнание, че думите й са класически пример за „след дъжд качулка“.

Потеглят по „Ревеню“, после по „Стандор“ и нагоре по „Посейдон“, което им отнема около три минути из скучноватото предградие, типично за Нова Англия. От двете страни на „Стандор“ има редици от стари кестени, по които още са останали листа.

— Чудесно прикритие — отбелязва Пийт.

Обръщат и тръгват обратно към центъра.

— Добре, ето какъв е планът — обявява Рейчъл. — Първо, отиваме до Старата митница. Второ, чакаме децата да излязат. Трето, следваме Тоби по „Ревеню“ и „Стандор“. Моля те, боже, дано Тоби да е сам! Четвърто, спираме до него. Пето, хващаме го и го вкарваме вътре. Шесто, махаме се.

— Искаш ли аз да го хвана?

Рейчъл кимва.

— Аз ще карам.

— Добре.

Тя го поглежда.

— Има толкова много неща, които могат да се объркат, Пийт. Радвам се, че си с мен.

Пийт се сеща за онази нощ в „Бастион“ през септември 2012, когато всичко се беше объркало. Прехапва устни.

— Всичко ще мине гладко, Рейч — казва той.

— Дори да е така — отвръща тя нещастно, — пак е ужасно.