Ейдриън Маккинти
Веригата (30)

30

Събота, 6:11 ч.

Рейчъл проверява за сигнали за изчезнали деца, полицейски рапорти и новини, докато държи под око клонинга на компютъра на Дънлийви. Малките часове на нощта. Часът на скункса по Робърт Лоуъл. Толкова е късно! Толкова е уморена!

Не заспивай, не заспивай, не заспивай…

Затваря очи за една секунда.

Празнота.

Слънчева светлина.

Птичи песни.

Мамка му!

Кой ден е?

Часовете са като дни, а дните са десетилетия. От колко хилядолетия живее в този проклет кошмар?

Още едно утро. Онова чувство в стомаха, пеперудите на ужаса, страх, който сплита червата. Човек не знае какво е страх, докато някой или нещо не заплаши детето му. Умирането не е най-страшното, което може да ти се случи. Най-страшното е нещо да се случи с детето ти. Раждането на дете мигновено те прави възрастен. Абсурдът е онтологичното несъответствие между желанието да откриеш смисъл и невъзможността да откриеш такъв смисъл на този свят. Абсурдът е непостижим лукс за родителите на изчезнали деца.

Сяда пред холната маса. Котаракът Илай мяука до нея. Не е хранен от почти два дни. Рейчъл напълва купичката му, изпива чаша студено кафе и излиза на верандата. Облича палтото си и тръгва по пътеката край плажа към къщата на Апънзелър.

Слънцето се издига над Атлантическия океан и големите къщи от източната страна на острова. Айфонът й иззвънява. Непознат номер. Стомахът й се обръща. Сега пък какво?

— Ало?

— Трябваш ми! Ела веднага! — крещи Пийт.

— След две минути съм при теб.

— Тичай! Имам нужда от помощ.

Тя хуква по пътеката и излиза на Северния булевард. С бясно биещо сърце продължава по пътеката към плажа и стълбите към задния вход на Апънзелър.

Вратата е отворена, което е притеснително.

Тя влиза.

На кухненската маса лежи 45-калибровият пистолет на Пийт и торбичка с нещо, което прилича на наркотик. Какво, по дяволите, значи това? Пийт взима дрога? Мозъкът й превключва на по-високи обороти.

Може ли да му се вярва? Господи, да не би да е част от всичко това?

Рейчъл мисли, че познава Пийт, но нима някой може наистина да познава друг? Луд е по Кайли, но има досие, а и с какво се е занимавал през всичките тези години, откакто се уволни от морската пехота?

Тя поклаща глава. Не, това е Пийт, за бога. Тези мисли са параноя. Веригата няма нищо общо с Тами, нито пък с Пийт.

Но дрога? Сериозно е. Ще трябва…

— Рейчъл! Насам! Сложи си маската.

Тя си слага ски маската и се затичва надолу към мазето. Пийт държи в ръце Амилия, увита в хавлия, гърчеща се, трепереща. По пода е пръсната зърнена закуска.

— Какво е станало?

— Дадох й от оризовите хрупки. Мислех, че няма да има проблем! Не прочетох написаното с дребен шрифт. Пише, че може да съдържат следи от ядки.

— Господи!

— Епинефринът ще пристигне след няколко часа — казва Пийт, напълно паникьосан.

Устните на Амилия са подути и е бледа като платно. В ъгълчетата на устата й има следи от пяна, а дишането й е накъсано и плитко. Рейчъл допира опакото на дланта си до челото на детето.

Температура.

Повдига блузката й.

Обрив.

Разтваря устата на Амилия и поглежда вътре. Гърлото й е свободно. Езикът й не е подут. Засега.

— Трудно ли ти е да дишаш, Амилия? — пита Рейчъл. — Можеш ли да дишаш? Отговори ми.

Амилия кимва.

— Какво прави майка ти, когато ти стане така?

— Доктор.

Обляна е в пот и диша все по-трудно.

— Трябва да я заведем в болница — казва Пийт.

Рейчъл се обръща към него. Какви ги мисли? Болница? Няма начин да я заведат в болница. Ако я заведат в болница, играта свършва и Кайли ще умре.

— Не — казва тя.

— Но това е алергична реакция!

— Виждам.

— Трябва да я види лекар. Нямаме епинефрин.

— Никакви лекари — настоява Рейчъл. — Аз ще я държа.

Тя поема детето и Пийт най-сетне разбира.

— Сигурна ли си?

— Да. Решила съм.

Ужасяващо решение, което Веригата я е принудила да вземе. Момиченцето или ще умре тук, в прегръдките й, или по някакъв начин ще се оправи.

— Ще остана с нея. Ти иди да намериш епинефрин, каквото и да ти струва!

— Как?

— Обери някоя проклета аптека!

Пийт хуква нагоре по стълбите.

— Ще ти оставя пистолета — казва от кухнята.

— Добре. Тръгвай!

Рейчъл чува как задната врата се затръшва. Държи Амилия.

— Доктор — казва детето.

— Да, миличко — отвръща Рейчъл.

Няма да има никакви доктори и болници. Ако Амилия умре, двамата с Пийт ще напуснат тази къща и ще пробват отново. Полицаите ще открият мъртво момиченце, вързано с верига за бетонна колона, покрито със слюнка и повръщано, заобиколено от кукли и настолни игри. Ще си помислят, че това е едно от най-зловещите местопрестъпления, които са виждали.

Лицето на Амилия е бледо. Очите й са изцъклени. Започва да кашля. В болницата ще могат да я спасят. Линейка с парамедици от пожарната в Нюбърипорт ще може да я спаси. Но Рейчъл няма да се обади за линейка, за лекар или в болницата. Това ще доведе до смъртта на Кайли. Ако се налага да избира между Амилия и Кайли, тя ще избере Кайли. Неусетно започва да плаче.

— Опитай се да дишаш по-бавно — казва на Амилия. — Бавно и спокойно, и дълбоко.

Проверява пулса на детето. Той отслабва. Амилия изглежда позеленяла. Кожата й е влажна от пот, сякаш току-що се е къпала.

— Искам тати — простенва детето.

— След малко ще пристигне помощ, обещавам.

Рейчъл люлее момиченцето в ръце. То умира. Амилия умира и Рейчъл не може да направи нищо. Може би една антихистаминова таблетка ще помогне? Може да има горе в шкафчето с лекарства? Тя взима телефона си и пише в Гугъл алергия към фъстъци и антихистамин. Първият резултат от търсенето й казва да не дава антихистамин на дете, проявило тежка алергична реакция, защото антихистамините не помагат при анафилаксия^[1] и могат да влошат нещата.

— Хайде, Пийт! — шепне Рейчъл. — Хайде!

Амилия е скована и гореща, а по устата й избиват мехурчета пяна.

— Мамо — промълвява тя и отново простенва.

— Всичко е наред — лъже Рейчъл. — Всичко е наред.

Притиска момиченцето към себе си. Минутите се нижат бавно. Амилия не се оправя, но не се и влошава. Къщата е притихнала. Тя чува чайките, морето, трак-трак-трак… А?

Сяда на матрака и се заслушва. Отново чува трак-трак-трак. Какво е това?

— Илейн? — казва нечий глас.

Някой чука на предната врата. Някой е горе пред къщата. Жена.

Рейчъл полага Амилия върху матрака, тихо изтичва нагоре по стълбите и се промъква в коридора.

Трак-трак-трак — отново и още веднъж:

— Илейн? Вкъщи ли си?

Рейчъл ляга на пода в коридора.

— Илейн? Има ли някой?

Гласчето на Амилия долита от мазето.

— Мамо…

— Илейн? Тук ли сте?

Рейчъл пропълзява по коридора и стига до кухнята.

Торбата с наркотици е изчезнала, но 45-калибровият колт е там.

Взима го от кухненската маса и се промъква обратно в коридора. Пред вратата очевидно е застанала особено глупава жена. Дори ако Илейн си беше вкъщи, нямаше да иска някой да й чука на вратата в шест и половина сутринта.

— Ъхх — стене Амилия.

Сърцето на Рейчъл се качва в гърлото. Тя се плъзва надолу по стълбите към мазето, спъва се и за малко не си счупва проклетия врат. Тичешком отива при Амилия и слага пръст на устните й.

— Шшшт — изсъсква.

— Илейн, вкъщи ли си или не? — настоява да знае гласът пред вратата. — Мисля, че те видях да ходиш из къщата!

Амилия простенва по-силно и Рейчъл няма избор, освен да запуши устата на момичето с ръка. Амилия не може да диша добре през носа. Тя започва да се мята в хватката на Рейчъл, но е прекалено слаба, за да постигне каквото и да било.

— Шшшт — шепне Рейчъл. — Успокой се. Всичко е наред, всичко е наред.

Държи я здраво. Отгоре вече не долита никакъв шум.

Минават десет секунди.

Петнайсет.

Двайсет.

Трийсет.

— Е, явно няма никой — заключава гласът пред вратата.

Рейчъл чува жената да слиза по стълбите и след миг чува и тежката порта пред двора да се затваря. Сваля ръка от устата на Амилия и момиченцето започва жадно да гълта въздух.

Рейчъл тичешком се качва в къщата и застава пред прозореца на първия етаж. Досадницата е възрастна дама с галоши и лилав дъждобран.

— Олеле! — изпъшква Рейчъл.

Напълно изтощена, тя сяда на пода и зачаква полицията да дойде.

Но никой не идва и тя се връща долу при Амилия.

Детето изглежда малко по-добре. Или на Рейчъл просто така й се иска?

Обажда се на Пийт, но той не вдига.

Изчаква две минути и се обажда отново. Няма отговор.

Къде е? Какво, по дяволите, прави?

Онова наркотик ли беше? Надрусан ли е? Тя знае, че той редовно ходи в Клиниката за ветерани в Устър през последната година, но не го попита какъв е проблемът. Пийт не е особено разговорлив на лични теми и тя не искаше да го притиска.

Къде е?

Да не е избягал?

Амилия лежи на една страна и кашля. Рейчъл я завива в спалния чувал я прегръща като майка. Милва я по челото и я люлее.

— Всичко ще се оправи, мило мое — нежно казва тя. — Обещавам ти, миличко, след час-два ще си добре.

Рейчъл я прегръща, говори й и се чувства като най-противната измамница на света. Пет минути изминават сякаш на забавен кадър. Беше готова да остави детето да умре. Щеше да я остави да умре. Все още е готова да я остави да умре ако…

ЧУК.

ЧУК.

ЧУК.

Рейчъл отново пропълзява нагоре по стълбите.

ЧУК.

ЧУК.

ЧУК.

Тя се качва на пръсти на втория етаж, влиза в спалнята и поглежда през прозореца.

Пред вратата стои полицай от участъка в Нюбърипорт.

Старицата, която е дошла да търси Апънзелър, наистина е извикала проклетата полиция.

— Ехо? — казва полицаят и отново почуква.

Рейчъл затаява дъх. Ако Амилия някак успее да изпищи, полицаят със сигурност ще я чуе.

— Има ли някой вкъщи? — пита полицаят.

Поглежда през процепа за писма и оглежда прозорците. Рейчъл се скрива зад завесата. Ако заподозре нещо, ще разбие вратата. И тогава какво ще стане?

Ако Рейчъл го застреля, това няма да разреши проблема. Ще дойдат още полицаи, за да разследват случая. И после още. Отвличането ще се провали и Кайли ще бъде убита. Но ако полицаят открие Амилия, Рейчъл ще бъде арестувана и така или иначе Кайли пак ще умре.

Полицаят отстъпва няколко крачки назад и оглежда къщата отстрани. Ако види дъската върху прозореца на мазето…

Рейчъл хуква надолу по стълбите.

Амилия гъргори в мазето. Издава ужасяващи задавени звуци.

Не е изключено точно в момента сърцето й да спира. Рейчъл профучава през кухнята и пъха 45-калибровия колт в колана на джинсите си. Налага се да спре полицая. Ако играта свърши, Кайли умира. Толкова е просто. Изтичва на задната веранда, спуска се по песъчливата пътека и излиза пред къщата.

— Ехо! — провиква се от улицата.

Полицаят се обръща и я поглежда. Виждала го е в сладкарницата в Ипсуич един или два пъти, а веднъж написа фиш на Марти, задето бе паркирал твърде близо до пожарния кран край сергията със зеленчуци на една ферма наблизо. Изглежда на около двайсет и пет. Казва се Кени или нещо подобно.

— Здравейте — казва той.

— Заради моето обаждане ли сте тук? — пита тя.

— Вие ли се обадихте в полицията?

— Илейн Апънзелър ме помоли да хвърлям по едно око на къщата, докато са във Флорида. Видях някакви деца да играят наоколо. Казах им да си ходят, иначе ще извикам полицията. И, ами…

— Не си ли тръгнаха?

— Не. Сега ги няма, очевидно, след като дойдохте. Съжалявам, нещо нередно ли направих? Ами те играеха в чужд двор. Това е нарушение на закона, нали?

— Как изглеждаха тези деца?

— О, не, няма нужда да го превръщаме в случай от национална значимост. Бяха около десетгодишни. Вижте, съжалявам. Блъфирах, като им казах, че ще се обадя в полицията, а те ме погледнаха така, както гледат момчетата на тази възраст, и аз казах „Ей сега ще набера номера“. И после някак го набрах.

Кени се усмихва.

— Правилно сте постъпила, госпожо. Не знам дали можем да докажем, че група десетгодишни момчета са навлезли злонамерено в частна собственост, но ако не ги спрете, докато са малки, ще стигнат до влизане с взлом. Ще се изненадате колко много от тези големи стари празни летни къщи се разбиват извън сезона.

— Наистина ли?

— О, да. Обикновено са деца, разбира се, истинските взломове с цел кражба са малко, но често разбиват къщи, за да взимат вътре наркотици или за да използват пространството за неморални цели.

— Неморални цели?

Бузите на Кени поруменяват.

— Секс — казва той.

— О…

Гледат се втренчено.

— Е, ще проверя дали са заключени предната и задната врата и ще си тръгвам — казва Кени.

Рейчъл не може да допусне това. Задната врата ще разкрие всичко. Тя се чуди дали Амилия е още жива в мазето. Чуди се как на днешната Рейчъл изобщо може да й хрумне подобна мисъл по този спокоен, дистанциран начин. Вчерашната Рейчъл би се сринала психически. Но вчерашната Рейчъл е мъртва и погребана.

Тя подръпва разнищения конец на пуловера си и усеща очертанията на 45-калибровия колт на кръста си. Пистолетът й е подръка. Може да го насочи към полицая и да го вкара в къщата, а там да го екзекутира, да изнесе Амилия от мазето и да я премести на друго място.

— Не съм ли ви виждала на будката за сладолед на Уайт Фармс в Ипсуич? — пита тя.

— Да, ходил съм там.

— Падам си по карамеловия. Вие кой сладолед предпочитате?

— Малинов.

— Не съм го пробвала.

— Хубав е.

— Знаете ли кой никога не съм пробвала, но много ми се иска? Скандалният. Онзи, в който има по малко от всичко.

— Да, така е. Звучи странно.

— Може би ако нямате друга работа, знам ли, може би… — усмихва се тя.

Кени схваща малко бавно и Рейчъл предполага, че не му се случва всеки ден някоя привлекателна по-възрастна жена да се опита да го свали, но най-сетне започва да проумява, че тя флиртува с него. Всъщност май си мисли, че тя си е съчинила цялата история с децата в двора, за да го докара тук.

— Ако ми дадете телефона си, бих могъл…

— Да — казва Рейчъл. — Тази седмица няма да мога, но другата, ако си свободен… А може да излезем на по питие. Нали разбираш, ако е твърде студено за сладолед — пояснява тя и му отправя най-лъчезарната си усмивка.

Кени отвръща също с усмивка.

— Имаш ли лист и химикалка? — пита тя, виждайки чудесно, че не носи. — В колата?

Придружава го до патрулката и няколко пъти докосва ръката му уж съвсем случайно. Диктува му телефонния си номер и му благодари, че е дошъл.

— Ще проверя вратите. Бездруго трябва да вляза да нахраня рибките — казва тя.

— Може и аз да дойда — предлага той.

Тя поклаща глава.

— Не, няма проблем. Имам лъвско сърце… и доживотна забрана да влизам в Бостънския зоопарк.

Кени не е чувал вица досега и се смее. Влиза в патрулката, Рейчъл му се усмихва отново и му маха, докато потегля. Когато колата изчезва от поглед, тя хуква към задната врата, влиза през кухнята и на бегом слиза в мазето, слагайки ски маската в движение.

— Дръж се, миличко! Дръж се!

Амилия е цялата изрината, но колкото и да е невероятно, още е жива. На косъм от смъртта.

— О, боже мой, миличко, дръж се, само се дръж!

От устата на Амилия се проточват лиги, дишането й става все по-плитко.

Рейчъл я издърпва от спалния чувал.

Цялата гори. Клепачите й потрепват.

Дишането й се забавя, става все по-рядко и накрая спира.

— Амилия?

Тя не диша. О, боже мой! Сърдечен масаж! Как се…?

Рейчъл си спомня какво трябва да направи и започва да прави дишане уста в уста. Вдишва дълбоко и после вдишва живот в Амилия. Веднъж, два пъти. Сменя позата и започва да натиска гръдния кош на Амилия силно и бързо, трийсет пъти.

— Хайде! — казва Рейчъл.

Набира 911 на телефона си, но не натиска копчето за позвъняване.

Един разговор и парамедиците ще дойдат и ще спасят живота на Амилия.

Ще спасят Амилия и ще осъдят собствената й дъщеря на смърт.

Тя стиска айфона толкова силно, че й се струва, че стъклото ще се счупи.

Лицето на Амилия.

Лицето на Кайли.

Не. Няма да го направи. Спокойно, хладнокръвно оставя телефона на земята.