Лусинда Райли
Орхидеената къща (6)

5

Следобедът откри Джулия на възможно най-неочакваното място — в супермаркета в близкото градче Холт. След като беше изпратила Кит, се бе впуснала в безцелно сноване из вилата, докато не реши, че е гладна. И то не просто леко пригладняла — а умираща от глад за пръв път от седмици наред. Седна в колата си на паркинга и се зае да унищожава двойка триъгълни сандвичи от кутия, две рулца с наденички и цял шоколад, стигайки до заключението, че свежият въздух и дългата разходка от сутринта бяха съживили апетита й. Открай време бе имала крепко отношение към храната — бързият й метаболизъм и натоварен работен график бяха изисквали сериозно гориво, — винаги беше яла каквото й се прииска, без да качи и грам.

Нямаше кантар, но като гледаше как висят дънките по ханша й, осъзнаваше, че ще трябва да погълне доста повече сандвичи, за да си върне сваленото тегло.

Метна боклуците на пасажерската седалка и потегли към дома. Като стигна кръстовището в покрайнините на Холт обаче, спря колата. Сега, когато излизаше, че е загубила всякаква представа за причината да се заточи в онази студена, тъмна колиба за последните седем месеца, мисълта да се върне там й се струваше неособено привлекателна. Вместо това сви надясно и се отправи към уютната фермерска къща на Алиша.

— Джулия, ама че приятна изненада! — възкликна с озарено лице Алиша, като видя Джулия да влиза през кухненската врата. — Елате да видите кой ни е дошъл на гости, деца. Леля Джулия!

— Реших да… понамина. — Спохождаше я внезапно неудобство.

Алиша стоеше до кухненската печка и разпределяше вечерята по паничките на децата, които седяха на масата и се дърлеха за нещо.

— Много се радвам, че така си решила. Искаш ли да опиташ? Сготвила съм бобена яхния. — Алиша топна пръсти в една от купичките и ги облиза. — По-вкусна е, отколкото изглежда.

— Не, благодаря. Току-що хапнах.

Алиша вирна едната си вежда, пренасяйки купичките до кухненската маса.

— Сериозно?

— Да! — Джулия се опита да потуши познатото чувство на раздразнение спрямо сестра си. — Съвсем сериозно току-що хапнах. Но с удоволствие бих изпила чаша чай.

— Сложи чайника на печката и нека са две чаши чай. — Алиша седна до мрънкащия Фред и започна да го храни с лъжицата.

— Мамо, бобът е бльок!

— Фред, колкото по-бързо ядеш, толкова по-бързо ще свърши. — Накрая Алиша го остави на мира и отиде до печката „Ага“ при Джулия. — Бузите ти са поруменели. В интерес на истината, по-добре не си изглеждала от не знам колко време.

— Благодаря. — Джулия съсредоточи вниманието си върху горещата вода, която изсипваше в порцелановия чайник, усещайки погледа на Алиша върху себе си. — Тази сутрин си направих доста дълга разходка. Добре ми се отрази — обясни тя.

— И на мен така ми се струва, Джеймс! Ще престанеш ли да замеряш Фред с боб, ако обичаш? Или да те накарам да го събереш от земята и да го изядеш?

Джулия подаде на Алиша чашата й чай.

— Освен това… днес имах посетител.

— О, да не би да говориш за Кит Крофърд?

— Да.

— Канех се да ти кажа, че Бела Харпър се обади да ми поиска телефонния ти номер. Беше доста словоохотлива. — Алиша отиде до масата да събере празните панички и раздаде на хлапетата по кофичка йогурт. — Вероятно се е досетила коя си. Издигнах се в очите й благодарение на световноизвестната си сестра. — Алиша вдигна вежди. — Както и да е, стига сме обсъждали тази дотеглива жена. За какво дойде Кит?

— Намерил нещо в някогашната къщурка на Бил и Елзи и решил да ми го даде. — Джулия отпи глътка чай.

— Така ли? Какво?

— Дневник, който по наша преценка е принадлежал на дядо Бил. В него е описан животът на военнопленник от затвора Чанги в Сингапур. Ще ти кажа повече, след като го прочета.

— Колко интригуващо — възкликна Алиша. — На каква възраст е бил дядо, когато го е водил?

— Ами действието се развива през 1941-а, така че е бил на двайсет и няколко. Ти знаеше ли, че е живял в плен? — попита Джулия.

Алиша поклати глава.

— Не, но това не значи нищо. Трябва да питаме баба Елзи. Тя ще знае със сигурност.

— Виждала ли си я наскоро?

В очите на Алиша изплува виновен поглед.

— Не, не съм. Все не намирам време да й отида на гости. С толкова деца вкъщи… Не че това е оправдание.

— Още ли живее в Саутуолд? — попита Джулия.

— Сестра й почина преди около година и вече е сама. Помниш ли каква мания имаше по косите ни? Какво ли не ги правеше; кокове, плитки, конски опашки, букли… — изхихика се Алиша. — Помня и странната й колекция от перуки, която държеше в задната стаичка на колибата. Часове наред им правеше прически; играеше си с тях като дете с кукли. Някога си е мечтала да стане фризьорка, нали?

— Да. Мразеше моята коса, понеже била прекалено тежка и не ставала за къдрене. Не се получаваше дори цяла нощ да я държеше навита на „парцалчета“, както тя им викаше — усмихна се на хубавия спомен Джулия. — Мисля да я навестя. Много ми се иска.

Алиша отиде до скрина и дръпна едно от чекмеджетата. Извади адресник и го запрелиства.

— Ето ги телефонния номер и адреса на Елзи. Отиди, Джулия — прикани я тя. — Доста време поживя във Франция, а аз продължавам да живея в същинска детска градина, и май не сме особено примерни внучки.

— Не, не сме — съгласи се Джулия. — А като я видя, ще преценя дали да й дам дневника, или не. Както Кит каза, дядо Бил може да го е крил, защото е имал смущаващо минало.

— Правилно. — Алиша отиде до масата и се зае да я почиства. — Отивайте да си измиете ръцете и лицата, разбойници. После ви давам половин час пред телевизора и влизаме в банята. Хайде, да ви няма.

Нямаше нужда да повтаря. Трите хлапета изтърчаха от кухнята и Джулия помогна на Алиша да зареди съдомиялната.

— Е, добре ли си поприказвахте с Кит?

— Да, дадох му „Детска книжка на чудесата“ в замяна на дневника — усмихна се Джулия. — Прекарал е доста години някъде в чужбина. Не знаеше нищо за… случилото се с мен. Поне докато сестра му не го бе осведомила.

— Може пък да е за добро — отбеляза Алиша. — Доста е… симпатичен. Не смяташ ли?

— Не, не смятам. Май е време да тръгвам.

По внезапната промяна в изражението на Джулия Алиша разбра, че е престъпила границата и се смъмри вътрешно.

— Чакай, нека ти запиша номера на Елзи. — Тя го преписа от адресника върху хвърчащо листче. — Ето — каза, подавайки го на Джулия, — дръж ме в течение, става ли?

— Добре. Благодаря за чая. — Вече крачеше към вратата. — Чао.

Джулия влезе в колата, затръшвайки вратата доста по-силно от необходимото, настъпи педала към дома.

Заскърца със зъби от яд заради безпогрешния навик на по-голямата й сестра да помрачава настроението й. Съзнаваше, че Алиша й мисли доброто и просто иска да се погрижи за нея, както бе правила открай време. Но закрилничеството й единствено караше Джулия да се чувства като жертва, малка и беззащитна.

Откакто я помнеше, Алиша беше кадърна във всяко едно отношение, отличничка в живота — „Златното момиче“, както баща им редовно я наричаше. Умееше да хвърля безброй чинии във въздуха и да жонглира главозамайващо с тях, поддържайки през цялото време запазената си марка ведрост и безупречността на лъскавата си руса коса.

Джулия бе отраснала в сянката на сестра си, срещайки трудности дори в грижите за самата себе си — единак по рождение, без всякакъв интерес към външния си вид, едвам способна да взима изпитите си в училище заради многото часове, прекарани пред пианото. Винаги бе знаела, че не може да стъпи и на малкото пръстче на Алиша. Отгоре на всичко сестра й открай време беше по-близка с баща им, докато тя самата беше като залепена за майка им. Всички разправяха, че й е одрала кожата — не само във физически смисъл, но и по отношение на мечтателната им, артистична природа.

Детството й бе секнало със смъртта на майка й.

Като се прибра вкъщи, все още ядосана, Джулия разръчка огъня, мъчейки се да му възвърне поне част от предишния блясък. Проблемът се криеше в това, че Алиша беше всеотдайно грижовен човек — нямаше как да си криви душата. Но именно поради тази причина се чувстваше още по-несправедлива и виновна. Съзнаваше колко усилия бе полагала сестра й да заеме мястото на майка им в онези далечни години и с какво твърдоглавие й бе отвръщала тя. Само че никой не можеше да заеме мястото на майка им… никога. И й се беше искало Алиша да престане с опитите, да разбере, че й е нужна сестра, с която да сподели скръбта си, а не „заместничка“, която, макар и добронамерена, чисто и просто беше неспособна да запълни празнотата.

А сега съдбата бе решила да я постави в положение, изискващо помощта на Алиша — отново. Вярна на себе си, Алиша се беше отзовала незабавно, без нито веднъж да упрекне Джулия, задето не я беше потърсила още откакто бе отлетяла от семейното гнездо на осемнайсет и в годините, прекарани във Франция.

Но точно тук ли трябваше да я доведе съдбата? Джулия въздъхна горестно. Имаше чувството, че историята се повтаря. Нямаше как да не сравнява собствения си съсипан живот с идиличното съществуване на Алиша, а контрастът се подсилваше от задушаващия опекунски инстинкт на сестра й. А още по-дразнещото беше, че Алиша често произнасяше на глас мислите, които Джулия умишлено криеше от себе си.

Седна на дивана с дневника в ръце, решена да се съсредоточи върху нещо друго. Отвори на първата страница, но вниманието й все бягаше от думите. Затова просто впери поглед в огъня.

„Доста е симпатичен. Не смяташ ли?“

Джулия въздъхна; коментарът на Алиша и собствената й преувеличена реакция към него я принудиха да се замисли по въпроса.

Да… същата сутрин, ридаейки на онази ивица земя, беше решила да продължи с живота си; нима имаше друг избор? Но… дори намекът, че това „продължаване“ почти неизменно включваше появата на друг мъж, й идваше в повече. Сумрачният свят, който бе обитавала през последните няколко месеца, не бе съдържал планове за бъдещето.

И как би могъл, при положение че бъдещето й бе отнето?

Джулия стана от дивана и закрачи мудно към кухнята. Отвори хладилника, който в момента преливаше от какви ли не храни, и извади кутия спагети полуфабрикат. Замисли се ядно дали да не ги снима специално за Алиша, та дано спре да й досажда.

Докато носеше вечерята си към всекидневната, внезапно проумя в какво се коренеше причината за гнева й спрямо Алиша.

Изпитваше чувство на… вина. Вина, защото, колкото и да отричаше пред себе си, компанията на Кит й беше приятна. И, да, намираше го за доста симпатичен.

След вечеря Джулия отново взе дневника, но мислите й бяха твърде разпилени, за да се задълбочи в текста му. Изминалият ден беше дълъг и пропит с емоции.

Затова се отправи към леглото си на горния етаж и — за пръв път, откакто светът й бе рухнал преди седем месеца — спа, без да я измъчват кошмари.

 

 

В осем сутринта вече беше станала от леглото и беше слязла в кухнята. След чаша чай, този път с мляко, и пълна купа зърнена закуска беше готова да посрещне още един ден. Изрови мобилния си телефон от чекмеджето, включи го и се качи в банята на горния етаж — единственото място във вилата, където имаше нормален клетъчен сигнал.

В гласовата й поща вече я чакаха деветнайсет съобщения, някои от които бяха отпреди цели два месеца. Най-скорошните бяха от Алиша, баща й, Кит и няколко от Олав, агента й.

Икономката й от Франция също беше опитала да се свърже с нея и в съобщението си я молеше да й се обади незабавно. Имало някакъв проблем с къщата, но Агнес говореше френски толкова бързо, че Джулия не можа да схване къде точно бил течът. Седна на ръба на ваната и направи списък на всички обадили се, а ръката й трепереше от страх при мисълта да говори с хората от миналото си.

Днес щеше да отметне икономката и агента си. Всички останали щяха да почакат.

Върна се на долния етаж, просна се на дивана и затвори очи.

Насили се да си представи засенчената от гъста асма тераса на красивия си дом, кацнал върху висок хълм в древното селце Раматюел, под който блещукаха дълбоките тюркоазени води на Средиземно море.

Джулия въздъхна, съзнавайки, че спомените, които бе избягнала с такава решителност, не можеха да останат в сенките, ако възнамеряваше да тръгне по пътя към новия си живот.

Пък и може би беше по-добре да си припомни онези безценни моменти и да ги съхрани в душата си, вместо да ги отблъсква…

 

 

Слънцето се спуска пред очите ми. Възпламенявайки синята вода отдолу със сияйните си алено златисти багри. До терасата долита мелодията на „Трети концерт за пиано“ на Рахманинов, достигайки зенита си, докато слънцето потъва с грация в морето.

Това е любимият ми момент от тукашните дни, когато дори природата сякаш замлъква, омагьосана от спектакъла, с който Кралят на деня — силата, даряваща я с живот и разцвет, се отправя към покоите си за нощен сън.

Идваме тук доста по-рядко, отколкото би ми се искало, затова моментът ми е още по-скъп. Слънцето вече се е скрило зад хоризонта и мога да затворя очи, заслушана в изпълнението на Ксавиер. И аз самата съм свирила същата композиция стотици пъти, така че слухът ми улавя и най-тънките разлики, фините нюанси в звученето, с които Ксавиер оставя собствения си отпечатък върху творбата. Звучи някак по-гръмко, по-мъжествено, както и трябва да е, разбира се.

Аз съм в „отпуска“ — нямам ангажименти до средата на идната седмица, но Ксавиер трябва да замине за концерт в Париж утре и това е последната ни нощ заедно тук. Знам, че като приключи репетицията си, ще излезе на терасата с чаша розе от местната винарска изба, ще седне до мен и ще се заприказваме за всичко и за нищо, любувайки се на покоя в така редките напоследък моменти на усамотение.

Сърцето на съвместния ни живот, енергията, свързваща ни един с друг, спи кротко в къщата. Като изкъпах синчето ни Габриел и го пъхнах под завивките, коленичих тихо до легълцето му, наблюдавайки как напрежението се изпарява от лицето му и как лека-полека се унася в сън.

Bonne nuit, mon Petit Ange — бях прошепнала, а после бях излязла на пръсти от стаята, затваряйки тихо вратата след себе си.

Щастлива съм, че ми се дава възможност да прекарам още една седмица тук с него. Някои майки имат удоволствието да гледат децата си денонощно, да улавят всяка тяхна усмивка, всяко ново умение, придобито по пътя към зрелостта. Завиждам им, понеже аз самата съм лишена от тази радост.

Съзерцавайки смрачаващото се небе, се впускам в размисли около въпроса, кръжащ в съзнанието ми още от деня на раждането му. Но така и не успявам да завърша размишленията си, понеже Ксавиер се явява на терасата с обещаната чаша розе и купичка пресни маслини.

— Браво — промълвявам, усещайки устните му върху главата си, и вдигам ръка да погаля лицето му.

— Merci, ma petite — отвръща той.

Когато сме заедно, говорим на френски, стигнали до заключението, че неправилното му спрежение на английските глаголи е по-фрапантно от ужасния ми френски акцент.

Пък и нали това е езикът на любовта.

Той сяда на стола до мен и опъва дългите си крака върху масата. Косата му, както винаги след среща с пианото, е щръкнала във всички посоки, придавайки му вид на възголямо бебе. Пресягам се към него и я заглаждам с длан. Той улавя ръката ми и я целува.

— Жалко, че трябва да те оставя утре. Може следващата година да си освободим цялото лято и да го прекараме тук.

— Много бих се радвала — отвръщам аз, а с ъгълчето на окото си следя как луната сваля булото от лицето си и заема мястото на слънцето, отново коронясана за Кралица на нощта.

Светлината й избелва още повече и бездруго бледата кожа на Ксавиер. Никога не се уморявам да го гледам. Ако аз, със смуглата си кожа и тъмни очи, съм рожба на деня — на слънцето, то той е рожба на нощта — на луната.

Драматичните му, орлови черти, наследени от руската кръв на майка му, едва ли биха могли да се опишат като класическа красота. Носът му например е прекалено дълъг, а ледниково сините му очи са разположени твърде близко едно до друго. Челото му е набраздено и високо, а гъстата му черна коса — груба като слама. Устните му са единственото съвършено нещо в лицето му; толкова са плътни, че изглеждат момичешки — две меки, рогови възглавнички, чиято усмивка разкрива две редици големи, бели, здрави зъби.

Тялото му е несъразмерно; дълги като кокили крака, носещи къс торс, на чийто фон дългите му ръце и изящни, талантливи пръсти изглеждат като присадени на грешното тяло. Освен това стърчи поне с една глава над мен.

По тялото му няма и грам мазнина и съм уверена, че ще остане такъв до края на дните си. Огромната му енергия, която не му дава мира дори по време на сън, а го кара да се мята като риба на сухо в леглото до мен, да се гърчи и да подскача — дори да крещи по въображаеми врагове, — несъмнено ще погълне всеки грам тлъстина, който хормоните му решат да произведат, навлезе ли в средна възраст.

Ала аз обикнах всеки милиметър от него — от тялото и душата му, още от деня, в който го видях да свири Шубертовата соната за пиано в си бемол мажор на конкурса за пиано „Чайковски“ в Ленинград.

Аз спечелих.

Той беше втори.

Взирам се с любов в лицето му, толкова познато, а в същото време така обаятелно с множеството си дълбини за изследване.

Аз самата съм толкова по-елементарна в сравнение с него. Мога да свиря на пиано и то брилянтно според някои. Но просто защото го мога. По същия начин мога да сляза от сцената и да се върна към живота на обикновен човек. Ксавиер, от друга страна, носи музиката навсякъде със себе си, вечно търси начини да я усъвършенства.

Искрено вярвам, че ако насекат всички пиана по света за горене, той ще се хвърли върху кладата.

Смели сме се заедно на факта, че не той, а аз съм се прочула с музиката си. Но и двамата знаем, че изглеждам много по-добре в рокля от негова милост, че свиря по-фотогенично… аз съм „момиче“, което ме прави по-търсен продукт.

Но съм съвсем наясно, че той е геният, той е способен да засвири „Етюди за пиано“ на Шопен и да им вдъхне своята магия, своята искра, да ги превърне в безспорно свои творби.

Знам, че един ден светът ще го проумее. А аз с радост ще заема втората позиция.

Уверена съм, че изпълненията ми стават все по-добри и по-добри, именно благодарение на него.

И го боготворя.

Той е пианото ми. Той е кладата ми. И ако някой ден ме напусне, без капка колебание ще се хвърля в огъня.