Лусинда Райли
Орхидеената къща (14)

13

Елзи се събуди, щастлива да види, че майското слънце струи през тънките памучни пердета на прозореца й. Бяха преживели подла, леденостудена зима, забулена в морски мъгли, които се спускаха над острова и отказваха да се разсеят по цял ден, докато отново не настъпеше тъмна нощ. В последно време Елзи беше потънала в мрачно настроение, тъй като я бяха върнали на работа на долния етаж. В „Уортън Парк“ не се бяха състояли други приеми, следователно нямаше и дами, които да обслужва. Надницата й от 16 лири за работа на „горния етаж“ отново беше спаднала на 1 лира, тоест семейството й се лишаваше от по половин килограм масло на седмица.

В къщата цареше тишина, тъй като лордът прекарваше по-голяма част от времето си в Лондон по съвещания около войната. Лейди Крофърд пък беше преживяла зимата особено зле, споходена от редица болести, включително тежка инфлуенца, в който период цялото домакинство се бе тревожило за живота й.

Господарката открай време беше нежно цвете, а когато тя не се чувстваше добре, имението страдаше с нея.

Елзи скочи от леглото, предизвиквайки с нетактичността си стон на негодувание от страна на по-малката си сестра, с която го споделяше, и дръпна рязко пердетата. Сестра й изпъшка отново, завъртя се под завивките и покри главата си с възглавницата.

Елзи погледна към слънцето и установи, че навярно е малко след пет, тоест разполагаше с един час преди началото на работния ден. Искаше да извади най-хубавите си дрехи и да ги подготви за по-късно. Днес имаше половин почивен ден и Бил щеше да я води на кино в Кромър следобед. В „Регал“ щяха да прожектират „Сбогом, господин Чипс“ с Робърт Донат, и двамата си бяха уговорили среща за един и половина във вътрешния двор, където Бил щеше да я чака с някаква изненада.

Елзи се питаше дали пък нямаше да е пръстен. Току-що беше навършила осемнайсет, а Бил вече я ухажваше повече от година. Моментът беше назрял, мислеше си тя.

Особено при положение че наскоро приятелят й се беше присъединил към Армейския резерв и два пъти седмично ходеше на обучение в Диърхам, където се упражняваше с метли и лопати, вместо с истински оръжия. Ами ако го изпратеха на фронта? Елзи бе загубила двама чичовци по време на битката при Сома и знаеше какво носи войната.

Ако зависеше от нея, щеше да се омъжи за него час по-скоро; така поне нямаше да спорят, опиташе ли се Бил да направи следващата крачка, докато си разменяха невинни целувки и прегръдки в гората. Елзи не беше от леките момичета и Бил знаеше, че трябва да изчака до първата брачна нощ.

Вече беше хвърлила око на удобната градинарска къщичка, която Бил щеше да наследи от родителите си до няколко години. Намираше се в задния край на вътрешния двор, имаше си собствена градинка и беше два пъти по-голяма от онази, в която се тъпчеше осемчленното й семейство.

Знаеше, че майка й с радост щеше да се раздели с нея, стига приносът й за семейния бюджет да не секваше, но пък Бил припечелваше двойно, а и беше слабост на лейди Крофърд, понеже умееше да отглежда любимите й цветя.

Винаги когато посещаваше парниците и Бил й покажеше някой нов, успешно отраснал вид, господарката пъхваше по шилинг — два в ръката му. Шилингите се трупаха с годините и Елзи не се съмняваше, че Бил е скътал цяло състояние под дъските на пода в стаята си. Настъпеше ли моментът, със сигурност можеше да й подсигури истинска венчавка в обредния дом на селото. Държеше да спретнат сватба, каквато цялата прислуга щеше да запомни.

Опомняйки се, че пилее ценно време в блянове, Елзи отвори скрина и подреди шапката, полата и блузата си на стола. Полата беше ушила собственоръчно от тъмносинята покривка, която госпожа Комб, икономката, беше изхвърлила на боклука. Беше по модерна къса кройка — едва достигаше коленете й, полепваше плътно по ханша й и падаше на дипли около бедрата й. Много се гордееше с творението си и се надяваше с негова помощ да подтикне Бил към „правилното“ решение.

Засега намъкна униформата си, взе стълбите на бегом и поздрави майка си, която бъркаше овесена каша на кухненската печка.

— Ще хапнеш ли? — попита я майка й.

Елзи разклати глава.

— Ще се върна по обяд и да не забравиш, че съм заета до края на деня. — Елзи побърза да отвори вратата, преди да е успяла майка й да я помоли за помощ с дребосъците, или да я накара да свърши нещо, както така и така щеше да ходи в Кромър. — Доскоро, мамо — помаха й бодро и затвори вратата след себе си.

Прекосявайки овощната градина, Елзи надникна към парниците, за да провери дали Бил не е дошъл на работа вече — обичаше да го гледа, когато той не подозираше, че е наоколо. Мярна го през стъклото, наведен над едно от растенията си с безкрайно съсредоточено изражение.

Не можеше да повярва какъв късмет беше извадила да намери толкова очарователен и интелигентен мъж.

Семейството й често я обвиняваше, че витае в облаците, но тук случаят не беше такъв. И двамата с Бил бяха млади, здрави и трудолюбиви и нямаше нищо лошо в това да се възползват от всяка възможност, изникнала пред тях.

Успокояваше я и фактът, че имаха покрив над главите си и доживотна работа в период, когато седмичните кинопрегледи на „Пат Журнал“ показваха толкова гладуващи хора по градските улици. А оженеха ли се и започнеха ли да създават семейство, пак щяха да се радват на сигурност, благодарение на „Уортън Парк“.

Освен това боготвореше господарката си, като всички останали в имението. Елзи съзнаваше колко различна бе лейди Крофърд от другите изтъкнати дами в страната. Тя не ръководеше владението си, внушавайки страх в сърцата на прислугата, както се оплакваха от господарите си някои гостуващи прислужници… не, тя господстваше с милосърдие и добронамереност.

Рядко се случваше някой от подчинените й да я разочарова или да не покрие очакванията й. Дамата се разпореждаше с тих, приветлив глас и караше всички да се чувстват, сякаш й правеха услуга. А в редките случаи, когато някой не изпълнеше нарежданията й подобаващо, една вдигната вежда или неодобрително присвиване на устните от страна на лейди беше достатъчно да запрати провинилия се в дълбоко няколкодневно униние.

Лейди Крофърд изпитваше искрена привързаност към прислугата; Елзи си спомняше един случай от детството, когато бе седяла на кухненската маса, мъчейки се да научи азбуката, докато майка й помагаше с приготовленията около ежегодното градинско парти в Уортън. Господарката бе влязла в кухнята, оглеждайки зорко тавите с кифлички и пандишпанени кексчета, а като забеляза Елзи, се отправи към масата й.

— Казваш се Елзи, n’est-ce pas?

Елзи не разбираше чудноватите думи, които господарката често използваше, но все пак бе кимнала утвърдително.

— Да, госпожо.

— С какво се занимаваш? — беше попитала лейди Крофърд, свеждайки поглед към нескопосано изписаните думи в тетрадката на Елзи.

— Преписвам думички, госпожо, от ей тая книга, но някои от тях не ги разбирам — беше си признала Елзи.

— А… родният ни английски език! Толкова е оплетен. Нека погледна… — И дамата беше седнала до Елзи, отделяйки двайсет минути от времето си, за да й помогне.

Сред прислугата се носеше мълва, че господарката искала да си роди още деца, но не й било писано. След раждането на Хари получила усложнения, които не й позволили да забременее отново. Елзи знаеше, че тя самата би умряла от ужас, ако двамата с Бил не можеха да си отгледат цял рояк здрави дечица. Все пак многолюдното семейство беше смисълът на живота, нали така?

„Уортън Парк“ се издигаше право пред нея и безчетните му прозорци блещукаха на сутрешното слънце. Елзи обичаше голямата къща: осланяше се на масивното й туловище и чувството за сигурност, която излъчваха здравите й стени.

Каквито и промени да настъпеха в живота й, Елзи знаеше, че имението стоеше тук от близо три века и почти със сигурност щеше да оцелее още толкова. Заобиколи от едната страна на „Уортън Парк“ и като стигна пред входа за прислугата, събу ботушите си и нахлузи къщните чехли, преди да влезе в кухнята.

— Веднъж и ти да подраниш, госпожичке — коментира госпожа Комб от масата, където изучаваше списъци с менюта. — Чайникът завря: седни да изпиеш чаша чай и беж в трапезарията да излъскаш сребърните прибори. Господарката иска да говори с теб в десет. Вероятно за голямата танцова забава, която ще организират идния месец за госпожица Пинелъпи, племенницата на лейди Крофърд.

— Танцова забава? — развълнува се Елзи. — Нищо такова не бях чула.

— И от къде на къде, госпожичке?! — тросна се госпожа Комб. — Или господарката трябва да ти иска разрешение, преди да си прави планове?

Елзи знаеше, че икономката само си търси повод да я клъвне. Трудеше се усърдно и госпожа Комб нямаше за какво да се хване. Отгоре на всичко й беше нещо като роднина — втора братовчедка на майката на Елзи.

— Голямо събитие ли ще е, госпожо Комб? Колко гости очакваме? — попита нетърпеливо Елзи.

— Тази година госпожица Пинелъпи е дебютантка и банкетът ще е в нейна чест, така че господарката със сигурност няма да щади средства, понеже си няма дъщеря, която да представи в обществото. По-натам през седмицата ще науча подробностите, ама запомни ми думите, госпожичке, юни ще е много натоварен месец в „Уортън Парк“. Аз поне съм доволна. — Госпожа Комб въздъхна блажено. — Добре ще му се отразят на имението малко развлечения и радост.

— Тоест и останалите дебютантки ще дойдат от Лондон за банкета? — учуди се Елзи.

Госпожа Комб кимна.

— Ще отседнат в няколко имения из нашия край, но и тук ще е достатъчно пренаселено.

Очите на Елзи светнаха от щастие и тя плесна радостно с ръце.

— О, госпожо Комб, представете си само! Всичките онези хубавелки накуп в нашата къща! Миналия месец, когато Бил ме води на кино в Кромър, гледах представянето им в двореца по кинопрегледа на „Пате“.

— Млада госпожичке, недей да се увличаш. Чака те работа, а щом още не си направила чай, явно не ти се пие, така че марш в трапезарията на горния етаж и се захващай със сребърните лъжици. Точно в десет трябва да си в библиотеката и гледай да се приведеш в нормален вид за пред господарката.

— Да, госпожо Комб — отвърна покорно Елзи.

 

 

В десет часа Елзи застана пред вратата на библиотеката. Почука, а от другата й страна се чу:

— Entrez.

Тя се подчини.

— Заповядай, Елзи — посочи Адриана стола срещу себе си, — седни.

— Е — подхвана лейди Крофърд, когато Елзи прие поканата й, — госпожа Комб твърди, че си родена фризьорка.

Бузите на Елзи пламнаха.

— О, не съвсем, мадам. Просто харесвам съвременните прически и обичам да ги пресъздавам.

— C’est parfait! — плесна доволно с ръце Адриана. — Навярно си чула за танцовата забава, която възнамерявам да организирам за племенницата ми идния месец?

— Да, мадам — кимна Елзи.

— Ще ни гостуват много млади дами, момичета от сой, свикнали с лукса в Лондон, където всичко ги чака на прага, включително коафьорите. Някои ще водят собствените си прислужнички, други — не. Имаш ли желание да ни съдействаш с фризьорските си умения за тържествената нощ?

— О, мадам! — възкликна изумена Елзи. — Както сама казахте, свикнала съм с най-доброто, а аз съм просто аматьорка. Но обещавам да дам всичко от себе си.

— Voilà! Уредихме въпроса. Ще известя гостите, че сред персонала ни има млада дама, способна да помогне на дебютантките с празничните прически.

— Разбира се, мадам, благодаря ви. Ще се постарая да не ви разочаровам.

— Сигурна съм, Елзи — усмихна й се Адриана. После стана бавно и се разходи до прозореца. От устните й се изплъзна дълга въздишка. — Искам банкетът да е незабравим. — Обърна се към Елзи. — Нищо чудно да е последният в имението ни за дълго време напред, ако ни сполети война. — Тя кимна с глава. — Свободна си.

— Благодаря ви, мадам.

Адриана я изпрати с поглед, Елзи беше добро момиче, към което изпитваше големи симпатии. Одобряваше връзката й с Бил, сина на градинаря. Но също така им съчувстваше… съмняваше се някой от двама им, така млади и неопитни, да подозира що за буреносни облаци се скупчваха над главите им. Кристофър беше уверен, че бурята ще се разрази съвсем скоро… Мощта и влиянието на Хитлер нарастваха с всеки изминат ден. Беше само въпрос на време, а настъпеше ли моментът…

Адриана бе загубила брат си в последната Голяма война. За щастие поне съпругът й беше оцелял. А сега стоеше лице в лице с опасността да загуби родния си син. Мисълта я измъчваше неимоверно. От горчив опит знаеше, че старшият ранг и високото обществено положение не значеха нищо на бойното поле и в играта на живот и смърт. И нейният син, и този на градинаря рано или късно щяха да бъдат изпратени на фронта. Тогава само господ щеше да се разпорежда със съдбата им.

И тя нямаше какво да стори.

Британската култура налагаше сдържане на емоциите. Адриана беше положила голямо усилие да усъвършенства техниката, но напразно. Все пак французите проповядваха освобождаване на емоциите, вместо задържането им в душата.

Но във времена като тези май беше по-лесно да се отчуждиш от собствените си чувства. Макар че в момента стремежът да защити сина си надвиваше над това й усещане. Знаеше, че Хари не е роден за войник, а му се налагаше да води живот, неподобаващ на индивидуалността и способностите му. А това можеше да се окаже смъртоносно.

Адриана се опомни, съзнавайки, че трябва да прокуди сантименталните мисли от главата си, преди да са я погълнали напълно. Хари не биваше да усеща страха й. Трябваше да съсредоточи енергията си в предстоящия банкет и превръщането му в най-бляскавото събитие от тазгодишния Сезон. Реши да се разходи из парка и да посети парниците, където да обсъди с Джак и Бил какви цветя щяха да й бъдат нужни за богатите естествени аранжировки, с които смяташе да украси салона.