Лусинда Райли
Орхидеената къща (53)

52

Като се събуди на следващата сутрин, Джулия с облекчение установи, че наближаваше девет часа и беше спала непробудно цялата нощ.

Агнес, икономка и детегледачка в някогашния им дом, се появи след един час и излезе на терасата да я намери с безпокойство в очите си. Джулия знаеше каква е причината за него. Затова стана и отиде да я прегърне.

— Ça va, Agnes?

Джулия разпозна мигновеното облекчение в очите й.

— Ça va bien, Madame Julia. Et vous?

— По-добре, благодаря. Ела, да изпием по чаша кафе заедно — продължи Джулия на френски, езика, на който винаги бе говорила тук, макар и сега да й се струваше странен и неестествен.

Агнес седна колебливо и Джулия й сипа кафе.

— Много ти благодаря, че си се грижила за къщата. Изглежда прекрасно.

— Няма защо, мадам Джулия. Радвам се да видя, че и вие изглеждате добре.

— Започвам да се примирявам със случилото се. Осъзнах, че нямам друг избор. Болката никога няма да отшуми, но… — Джулия се спря. Срещата с Агнес, жената, която се бе грижила за детето й с почти същата всеотдайност като нейната, като че ли й идваше в повече. Тя преглътна тежко и си наложи да подхване някоя практическа тема. — Има неща, които нямам сили да свърша сама, и се чудех дали не би могла да ми помогнеш с тях.

— Разбира се, мадам, каквото кажете.

— Възнамерявам да остана само няколко дни, след което се връщам в Англия. Смятам да продам къщата.

— О, мадам! — възкликна с ужас Агнес. — Но това е домът ви!

— Знам — съгласи се Джулия, — но, Агнес, налага се. Всичко тук е част от някогашния ми живот. А тъй като него вече го няма, трябва да продължа напред.

— Разбирам — кимна мрачно Агнес.

— Исках да те помоля да изпразниш гардероба на Ксавиер, след като си тръгна. И — преглътна сухо Джулия — стаята на Габриел. Дали случайно не се сещаш за някое сиропиталище или местно семейство, където играчките и дрехите му биха били от полза?

От очите на Агнес рукнаха сълзи.

— Разбира се, мадам. Познавам едно семейство, което с радост би приело нещата му.

— След продажбата на къщата ще се върна за личните ми притежания. Но възнамерявам да я обявя за продажба заедно с вещите. Мисля, че така е най-добре.

Агнес кимна.

— Има една стара френска поговорка, мадам, според която, за да тръгнеш към бъдещето, трябва първо да приемеш миналото си. Ще ви помогна с каквото мога. Мисля, че сте… — от очите й безспирно се лееха сълзи — много смела жена.

— Не — поклати глава Джулия. — Изобщо не съм смела. Ако бях, щях да остана тук и с тях. — Тя въздъхна. — А аз идвам да се сбогуваме.

Агнес се пресегна да хване ръката й.

— Сигурна съм, че той… те биха искали да продължите напред и да откриете ново щастие.

— Да — усмихна й се вяло Джулия. — Дано е така. Налага се да го повярвам.

— Да, мадам, налага се.

Агнес отдръпна ръката си, пресуши чашата си и стана.

— А сега, ако нямате нищо против, трябва да се залавям за работа. Оставила съм ви всички сметки на бюрото в кабинета. Всички са наясно, че ще платите, когато се почувствате готова.

— Разбира се — съгласи се Джулия. — Още днес ще се погрижа и ще ти оставя чековете. Моля те да благодариш на всички за разбирането от мое име.

— Pas de problem, Madame. Беше ни много приятно да живеете при нас. Цялото ви семейство — добави тя, после се обърна рязко и се върна в къщата.

 

 

Джулия прекара много време на бюрото си, преглеждайки пощата, натрупана през изминатата година. Веднага след инцидента в къщата й беше започнал да се точи безкраен поток от картички със съболезнования. Докато отваряше пликовете им и четеше трогателните думи вътре, извличаше известна утеха от факта, че ги бяха обичали толкова много хора.

Пъхна всички картички в една папка, която щеше да вземе със себе си в Англия, после написа чекове за хората, които бяха поддържали къщата й в нейно отсъствие.

Накрая отвори голям, формален на вид плик и дъхът й секна: вътре бяха смъртните актове на съпруга и детето й — окончателното потвърждение на края им. Разследването и самият случай вече бяха официално закрити.

 

 

Въоръжена с лопата, градинарска мотичка и две малки кипарисови фиданки, Джулия пропътува десетте минути до опасния завой, където съпругът и синът й бяха намерили смъртта си. Паркира на едно уширение нагоре по пътя и се върна пеша до съдбовния завой с лопатата и мотичката, след което направи още един курс за фиданките. От върха на хълма се виждаха обгорелите стебла на дърветата край голото място, опожарено от катастрофата. Бавно спускайки се по стръмния склон обаче, забеляза наченките на възраждане. Дивите орхидеи, които вирееха в изобилие по тези земи, започваха да подават главици от все още чернеещата земя; тук-там се виждаха и млади зелени издънки. Огънят бе обогатил почвата с унищожителната си мощ и Джулия се надяваше възраждането, което наблюдаваше край себе си, да се окаже метафора за нея самата.

Тъй като лобните им места не бяха отбелязани, Джулия избра мястото, което си представяше като център на пожара, и започна да копае. Работата беше тежка и слънцето напичаше неумолимо, но тя не спря, докато не засади и двете фиданки една до друга. После коленичи до тях, извиквайки в съзнанието си образите на любимите й хора, които въплъщаваха и чиито животи ознаменуваха.

— Сбогом, mon Petit Ange, скъпи Ксавиер. Спете спокойно. Винаги ще сте с мен, където и да съм. А един ден… един ден всички отново ще се съберем. Обичам ви безкрайно…

Накрая се изправи, събирайки самообладанието си, изпрати им по една прощална въздушна целувка и тръгна нагоре по хълма, оставяйки ги зад себе си.

 

 

На сутринта Джулия се събуди с чувство на лекота, на необяснимо облекчение от факта, че се е сблъскала с най-лошото и е намерила утеха. Някога я бяха посъветвали да направи възпоменателна служба за Ксавиер и Габриел; сега, когато се беше сбогувала лично с тях, се чувстваше способна да стори и това. Може би беше достигнала момента на примирение, за който всички твърдяха, че бил така важен. Както и да го наречеше, представляваше стъпка в правилната посока по пътя към постигането на вътрешния покой, необходим й, за да погледне бъдещето в очите.

Сега й предстоеше следващата важна стъпка: да посети местния брокер на недвижими имоти и да му обясни, че иска да пусне къщата си на пазара. Той изрази прискърбието си, но Джулия знаеше, че в действителност потриваше ръце от радост при мисълта, че ще включи най-харесваната къща в Раматюел в каталога си.

— Мадам, само вдигам телефона, провеждам един-единствен разговор, и къщата ви е продадена. Толкова рядко се появяват на пазара къщи като вашата. Само кажете каква цена искате и мога да ви уверя, че ще я получите. Но трябва да сте сигурна в решението си. Друга такава къща няма да намерите в селцето ни.

— Абсолютно сигурна съм — увери го Джулия. — Единственото ми желание е да настаните някое семейство в нея.

— Мисля, че се сещам за подходящи клиенти — съгласи се брокерът.

— Чудесно. — Джулия стана. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Къщата трябва да се обитава, а аз не мога да живея в нея. Заминавам до няколко дни. Ако някой прояви интерес за оглед, оставям ключовете на Агнес Савоа.

Брокерът заобиколи бюрото си и стисна ръката й.

— Благодаря ви, мадам, че ми поверихте разкошната си къща. И… моля позволете да ви изкажа най-искрените си съболезнования.

— Merci, Monsieur.

Джулия излезе от офиса и се запъти към слънчевия площад. Уютните кафенета бяха пълни с хора, наслаждаващи се на късна закуска. Джулия си намери свободна маса под слънцето и си поръча кафе с мляко. Изпи го на бавни глътки, любувайки се на спокойната атмосфера. Щеше да й липсва — френският начин на живот открай време й пасваше.

Внезапно й хрумна, че една от причините да се чувства у дома си на френска почва се криеше в генетиката й: Адриана, която се оказваше нейна прабаба, беше французойка. Джулия се усмихна, откривайки утеха в нишките на миналото си. Всяко човешко същество си имаше своя индивидуална рецепта и тя намираше удовлетворение в това, че беше разкрила някои от съставките, образуващи собствената й идентичност.

Поръча си второ кафе с мляко, тъй като не искаше да се раздели с този момент на кротко размишление след емоционалния хаос на изминалите дни. Замисли се за онази „друга“, така непозната част от себе си: тя съществуваше далеч, далеч на изток, окъпана в горещината на тропическото слънце, сътворена от искрата на трагична, мимолетно изживяна любов. Може би един ден щеше да отиде там и да види красотата, омагьосала Хари, но още беше рано.

Мислите й се понесоха към Кит и на лицето й изплува усмивка. Беше я оставил на мира през последните няколко дни, както винаги съобразителен и необременяващ; просто й изпращаше съобщения, за да й каже, че я обича и че не спира да мисли за нея.

Джулия извади мобилния телефон от чантата си и прочете последното му съобщение. Най-много я изумяваше пълната увереност, с която Кит й се обясняваше в любов, въпреки че тя самата още не му беше казала, че го обича.

Може би преди не се беше чувствала готова.

Сега обаче беше изпълнила мисията си — поне практически погледнато, — беше затворила книгата на миналото и нямаше причина да не му признае за чувствата си.

„Обичам те…“

Джулия упражни изповедта си наум под топлите лъчи на слънцето, напълно убедена в истинността й.

 

 

Като се върна в къщата, веднага влезе в кабинета си, за да си купи по интернет билет за обратния полет. Щеше да отпътува още на другия ден, нетърпелива да се завърне в „Уортън Парк“ при Кит. Държеше да му каже, че най-сетне е изцяло негова: необременена, свободна да бъде с него до края на живота им, стига да я искаше.

Мобилният й телефон иззвъня; беше Кит. Тя вдигна.

— Здравей, скъпа, как си?

— Ами… добре, благодаря, Кит.

— Чудесно. Ако знаеш колко е хубаво да чуя гласа ти. Много ми липсваше, Джулия. Грижиш ли се за себе си?

— Да — усмихна се тя, — не се притеснявай.

— Имаш ли някаква представа кога ще си дойдеш у дома?

Тъй като току-що си беше купила билет. Джулия знаеше точно кога ще се прибере, но реши да го изненада.

— Още не знам със сигурност, но почти свърших работата си, така че вероятно ще е по-скоро, отколкото предполагаш — усмихна се тя.

— Прекрасна новина! — каза с осезаемо облекчение Кит. — Не мога да ти опиша колко тихо е тук без теб.

— И тук е доста тихо — пророни тя.

— Да, предполагам — отвърна мрачно Кит. — Постоянно си мисля за теб, скъпа.

— Аз също. Добре ли си?

— Като изключим, че ми липсваш, да, добре съм. Така, оставям те да действаш. Само ми сигнализирай, като решиш да се прибираш, за да заколя угоеното теленце и да приготвя фойерверките. Обичам те, скъпа. Обаждай се от време навреме.

— Добре, Кит. Доскоро.

Същия следобед, изпълнена с удивление от факта, че съдбата й предоставяше втори шанс за щастлив живот, Джулия седна пред рояла и засвири от радост, вместо от болка.

Както обикновено, загуби всякаква представа за времето и така се потопи в музиката, че не усети кога слънцето бе започнало да залязва зад нея. Нито пък чу, когато вратата на всекидневната се отвори. Завършвайки изпълнението си с колоритна импровизация, Джулия погледна часовника на ръката си и установи, че минава седем. Време за чаша розе, помисли си тя, сгъна нотните листове и ги прибра в куфарчето, което смяташе да отнесе вкъщи на следващия ден.

Внезапно движение отзад привлече окото й. Тя се обърна.

В първия момент впери вцепенен поглед във фигурата, обрамчена от касата на вратата. После инстинктивно затвори очи.

Беше видяла призрак, образ, запечатан в съзнанието й. Не беше истински, поне това знаеше със сигурност.

Като отворя очи, него няма да го има…

Тя отвори очи. Но той все още стоеше пред нея.

Тогава фантомът проговори:

— Здравей, скъпа Джулия. Завърнах се.