Лусинда Райли
Орхидеената къща (36)

35

За откриването на новия „Бамбуков бар“ в хотела се стекоха множество хора от общността на експатрираните, които след години на страдание под японско потисничество, най-сетне имаха повод да попразнуват. Прииждаха на тумби и се наливаха с меконг, местното уиски, отдавайки се на „санук“, тайландската дума за „веселба“.

След по-малко от час репетиране Хари остана доволен от пианистките си умения и тренировката, която си беше подсигурил, свирейки джаз парчета на японците в Чанги. Акомпанираха му холандски барабанист — бивш военнопленник като самия него — и руски саксофонист, появил се в Банкок по незнайни причини. Скромният им оркестър съумя да състави списък от музикални композиции, познати на цялата публика.

Атмосферата в задимения бар беше енергична и задушевна. На Хари за пръв път му се случваше да свири с други музиканти и другарският дух на изпълнението му допадна безкрайно. Възторжените аплодисменти, с които публиката съпроводи виртуозното му соло, породиха у Хари радостна тръпка, каквато рядко бе изпитвал до онзи момент. Погледът му често отскачаше към Лидия, прелестна в копринения си саронг, която се носеше из помещението с поднос с напитки в ръце.

Когато и тримата музиканти, облети в пот и капнали от умора, обявиха, че приключват с бисовете, Хари излезе от бара, прекоси терасата и се озова на ливадата, която се спускаше директно към реката.

Тъй като токът беше спрял, последната част от вечерта бе протекла на свещи и сега единствената светлина над реката беше пълната луна в небето.

Хари запали цигара и въздъхна тежко. Тази вечер, само за няколко кратки часа, се беше почувствал точно на мястото си. Нищо че беше чуждоземен сред чуждоземни — окаяна сбирщина от хора, струпани тук от четирите краища на света по повелята на непонятна трагедия. Тази вечер не беше капитан от армията, нито пък наследствен великобритански благородник с внушително имение у дома. Беше най-обикновен пианист, чийто талант бе внесъл радост в живота на околните.

Какво по-хубаво от това да бъдеш просто себе си?

 

 

На следващия ден Лидия дойде на уговорената среща във фоайето на хотела.

„Мадам“ им беше подсигурила дървена лодка с лодкар, който щеше да следва насоките на Лидия. Стъпвайки на борда й, Хари чувстваше краката си по-пихтиести, отколкото през изминалите дни, благодарение на дългата нощ и четирите уискита, които си беше позволил.

— Капитан Крофърд, предлагам да тръгнем нагоре по течение и първо минем покрай Големия храм — каза Лидия, сядайки на дървената пейка срещу него. — После продължим към плаващия пазар, окей?

Беше му странно да чуе тази отчетливо американска думичка от ориенталските й устни.

— Окей — съгласи се той, намирайки звученето й странно дори от собствените си уста. — И за бога, викай ми Хари.

— Добре, Хари — усмихна се тя.

Отплаваха от хотелския пристан и се включиха в речния трафик. Река Чао Прая служеше като главна транспортна артерия на целия град и на Хари му беше чудно, че имаше толкова малко катастрофи, като гледаше как плавателните съдове се разминават едва на сантиметри. Грамадни черни шлепове, понякога по четири-пет в колона, завързани един за друг с въжета и влачени от мънички лодки, често изникваха на хоризонта като гигантски китове. След няколко разминавания на косъм ръцете на Хари започнаха да треперят.

Лидия долови напрежението му.

— Не се тревожи, Хари. Лодкарят ни, Синг-ту, управлява тази лодка от трийсет години. И нито веднъж не катастрофирал, окей?

Тя се приведе напред и потупа утешително ръката му.

Хари не се и съмняваше, че милият й жест не значеше нищо за нея, но за мъж, лишаван от женска ласка толкова години, моментът беше безценен.

— Хари, погледни.

Той проследи с поглед фината й протегната ръка и видя сграда, която безспорно заслужаваше да бъде наречена „дворец“. С типичните си за тайландската архитектура позлатени островърхи покриви, осеяни с искрящи под слънчевата светлина огромни смарагди и рубини, сградата му напомняше на илюстрация от книжките с приказки, които Адриана му беше чела като дете.

— Това е дом на наши крал и кралица. Вече имаме нов крал, тъй като стар беше застрелян.

Хари се засмя с глас на безцеремонното й изказване. Несъмнено фактът, че говореше без всякакви заобикалки се дължеше на бедния й набор от английски думи, не на ниска култура, което още повече печелеше симпатиите му.

— Искаш ли да влезем в уат, за да видим Нефритен Буда? Много красив и прочут е. За него се грижат много монаси.

— Защо не? — съгласи се Хари. — А може ли да попитам какво е уат? — подсмихна се той, докато лодкарят омотаваше въжето на лодката около един от дървените колове на пристана.

— „Уат“ значи храм — поясни Лидия, стъпила на кея с ловка крачка и издърпа Хари след себе си.

Градините, обкръжаващи двореца и храма на Нефритения Буда бяха неземно красиви, изпъстрени с живописни цветове и пропити с благоуханието на жасмин.

Хари спря пред разкошно цъфнало растение с ефирни розово-бели цветове.

— Орхидеи — обяви той. — Никнат по дърветата край Чанги и из цял Банкок. В Англия са голяма рядкост.

— Тук са като бурени — каза Лидия.

— Божичко! Ще ми се и ние да имахме такива бурени — каза Хари, обмисляйки да отнесе няколко цветчета на майка си.

Последва Лидия по стълбите към храма и свали обувките си по неин пример. Вътре беше тъмно и проветриво, а монасите, облечени в шафрановите си на цвят роби, бяха коленичили в молитва пред изящната, учудващо малка нефритена статуя на Буда. Лидия също коленичи с долепени длани и сведена глава. Хари отново последва примера й.

Накрая вдигна глава и остана на място за момент, любувайки се на мира и спокойствието в храма. По време на престоя си в Чанги, тъй като нямаше какво друго да прави, беше посетил няколко лекции на тема религия. Едната беше отредена на будизма и му беше направило впечатление, че духът на източното вероизповедание най-много се доближава до собствения му мироглед.

След известно време напуснаха храма и се върнаха под яркото слънце.

— Искаш ли посетим плаващия пазар? — попита Лидия, като влязоха в лодката. — Пътуването дотам е дълго, но мисля, че ще ти хареса.

— Ти решаваш — отвърна Хари.

— Добре, това решавам. — Лидия каза нещо на лодкаря на бърз тайландски и лодката се понесе скоростно по реката. Хари се отпусна на кърмата и загледа прелитащия покрай него Банкок. Денят беше много горещ, въпреки прохладния бриз над реката, и му се прииска да си беше взел слънчева шапка.

След известно време лодкарят свърна по един тесен клонг и закриволичи по оживения канал. Наближавайки плаващия пазар, постепенно намалиха скоростта и спряха, вече обградени от дървени лодки с разнородни стоки и хора, обявяващи на висок глас цените им за многолюдните клиенти, които пък на свой ред крещяха от лодките си.

Гледката беше възхитителна: пъстрите коприни, смлените подправки в зеблени чували, ароматът на печащо се на шишове пиле, примесен с благовонието на прясно откъснати цветя… всички тези неща допринасяха за екзотичната атмосфера на мястото.

— Искаш да хапнем, Хари? — попита Лидия.

— Да — съумя да отговори Хари, макар че се чувстваше доста необичайно. Може би беше от слънцето, но му се виеше свят и започваше да му се гади. Лидия стана, провикна се към един лодкар, който продаваше пиле на дървени шишове, и двамата сключиха сделка. Хари затвори очи и от челото му се заля пот, докато шумотевицата ехтеше болезнено в ушите му. Гръмките, пронизителни гласове, силните миризми и горещината… Боже господи, каква горещина само! Имаше спешна нужда от вода…

 

 

— Хари… Хари, събуди се.

Той отвори очи и видя лицето на Лидия над себе си. Момичето притискаше хладно парче плат на челото му.

Намираха се в притъмнена стая и Хари лежеше на тесен дюшек на пода.

— Къде съм? — попита той. — Какво… е станало?

— Припаднал на лодката, паднал назад и ударил глава на дървото. Добре ли си? — Огромните очи на Лидия бяха изпълнени с тревога.

— Разбирам. Извинявам се. — С мъка се изправи до седнало положение. — Може ли малко вода? — Пресъхналото му гърло и отчайващата нужда от течности му навяха спомени за Чанги.

Лидия му подаде една манерка и той засмука жадно от нея.

— Да водим те в болница? — предложи Лидия. — Не си добре.

— Няма нужда, пийнах вода и съвсем скоро ще се съвзема. Май слънцето ми дойде в повечко и съм се обезводнил, това е.

— Сигурен ли си? — попита колебливо Лидия. — Боледувал си от денга. Дали не е треска пак?

— Сигурен съм, Лидия, наистина.

— Тогава се връща в хотела веднага. Можеш ли стоиш на крака? — попита го тя.

— Разбира се. — Хари убеди краката си да поемат теглото на тялото му и с помощта на Лидия и лодкаря успя да излезе от малката барачка, в която Лидия го беше скрила от слънцето, и да се върне в лодката. Като потеглиха, Хари не можа да сдържи насмешливата си усмивка при мисълта за споходилата го ирония, беше припаднал насред плаващия пазар, а в Чанги не му се беше случило нито веднъж, независимо от нечовешките условия на живот.

— Ти носи я. Мое лице стане кафяво и грозно заради теб — отбеляза Лидия, свали конусовидната си шапка и я сложи на неговата глава. — Пийни още вода — каза после, подавайки му манерката.

— Как така ще станеш кафява и грозна? — попита Хари, благодарен за сянката, която шапката хвърли върху лицето му.

— Това знак за класа в Тайланд — обясни Лидия. — Ако имаш светла кожа, значи си от висока класа, а с тъмна си… селянин!

— Ясно — усмихна се Хари.

Лодкарят измъкна лодката от плаващия пазар и я насочи към река Чао Прая. Лидия не отлепяше очи от лицето на Хари. Той затвори очи — беше му поолекнало, но съзнаваше, че нещо не е наред.

Като стигнаха хотела, Лидия му помогна да излезе от лодката и го отведе до верандата.

— Сега върви в стая си и почини, Хари — каза му тя. — Аз кажа на мадам, че ти е зле.

 

 

Хари проспа целия следобед. Събуди го пиколото със съобщението, че господин Ейнсли искал да го навести.

— Покани го да влезе — кимна Хари, измъчван от познатата болка в костите му.

— Скъпи ми приятелю, дочух от Жизел, че си претърпял лека злополука на плаващия пазар — каза Себастиан на влизане. — Пак ли започна да ти прилошава?

— Опасявам се, че да — отвърна Хари. — Първоначално реших, че е от многото хора, но вече имам чувството, че съм грешал.

— Да му се не види! — Себастиан седна в един от ракитовите столове. — Предполагам в такъв случай пътуването до дома отпада. Дойдох да ти съобщя, че и аз си запазих място на кораба, който отплава след няколко дни, и щях да пътувам до Англия заедно с теб.

— Съжалявам, друже, но в момента се съмнявам, че ще съм в състояние за пътешествия.

— Ще кажа на доктора да те посети при първа възможност — каза навъсено Себастиан. — Но не мога да крия, че съм разочарован. Нямах търпение да изляза сред открито море с теб. След четиригодишното си заточение в тази страна, реших, че ще е добре да отскоча до дома и да видя родителите си. На майка ми, клетата, годинките започнаха да й тежат. Е — продължи Себастиан, ставайки от стола, — ще извикам пиколото и ще му кажа да ти викне доктор моментално. Ще преживееш ли Банкок в мое отсъствие?

— Разбира се — увери го Хари.

— Странно е аз да се завръщам у дома, вместо теб, но така се получава. Ще ти оставя известен капитал, естествено. В Англия имам достатъчно пари. Освен това ще посетя семейството ти и ще ги уведомя, че в даден момент ще потеглиш към дома. Не е хубаво да си мислят, че си дезертирал, нали така?

— Не — пророни Хари с ужасно чувство в сърцето.

— И още нещо — спря се Себастиан, достигайки вратата. — Тази страна може да е доста съблазнителна и колкото повече се задържиш тук, толкова повече нараства очарованието й. Не се влюбвай в нея, приятелю, моля те! В противен случай може никога да не се завърнеш вкъщи.

 

 

Докторът пристигна и потвърди съмненията на Хари, че страда от поредния пристъп на денга.

— Претоварваш се, а още е твърде рано, момчето ми — обяви той, давайки на Хари обилна доза хинин, за да облекчи температурата му. — Гледах те зад пианото онази нощ в бара — усмихна се той. — Много добре се представи. Но за момента ти забранявам подобни изяви, както и консумацията на алкохол. Знаеш процедурата: почивка, повече течности, хинин при необходимост и да се надяваме, че няма да влезеш в болница този път.

— Да, докторе.

— Освен това ще ти предпиша и витамини. Ще пратя някое от момчетата да ти ги купи. Утре ще дойда да те прегледам пак. Ще информирам мадам и съм сигурен, че тя ще прати някой да те наглежда.

— Какво ви дължа за вниманието, докторе?

Докторът се обърна и му прати сдържана усмивка.

— Аз съм ти длъжник, момчето ми. Сърцати войници като теб спечелиха проклетата война. Хубав ден, капитан Крофърд.

 

 

Хари ту се унасяше в неспокоен, трескав сън, ту изплуваше от него. По някое време вечерта на вратата му се почука боязливо.

— Влез — каза той. Вратата се отвори и Лидия надникна в стаята с тревога в очите.

— Мадам ми каза, че още се чувстваш зле. Че пак имаш треска. Аз съм виновна. Не биваше да те водя на такова горещо и оживено място, когато ти още слаб.

— Лидия, недей така, сам те помолих.

Колкото и ужасно да се чувстваше, Хари не можеше да откъсне очи от нея. Изглеждаше толкова съвършена на меката светлина от лампата; за трескавия му поглед всичко в нея беше изящно. Най-ненадейно го облада стихиен и напълно неподобаващ пристъп на копнеж.

— Може ли видя челото ти? — попита тя, запътвайки се към него.

— Да пипнеш челото ми? Разбира се — кимна той и извлече истинско удоволствие от допира на хладната й длан върху пламналото си чело и близостта на божествения й аромат.

— Да, наистина си топъл — обяви тя. После извади малка торбичка с билки от джоба на полата си. — У дома винаги използваме китайска медицина. Това специално за треска и болка в кости. Искаш ли опиташ? Мога ти направя чай.

— Лидия, готов съм да опитам всичко — каза искрено Хари. — Така ми омръзна да боледувам.

— Тогава ще ти го донеса и до сутринта ти по-добре. Обещавам — усмихна му се тя. — Вътре има магия.

— Надявам се — каза Хари, съумявайки да отвърне на усмивката й.

— Още сега отивам да направи.

— Благодаря ти.

Хари я изпрати с поглед и се отпусна в леглото си. Взирайки се в таванския вентилатор, стигна до заключението, че тази наглед ужасна ситуация май си имаше своите преимущества.

След десет минути Лидия се върна с чаша в ръка.

— Предупреждавам те, Хари, вкус е много лош — каза тя, помагайки му да се изправи.

— Значи ще подейства. Или поне така разправяше майка ми, когато бях малко момче и ми даваше някое противно на вкус лекарство — пошегува се вяло Хари.

— Много лош — повтори тя, допирайки чашата до устата му.

Хари едва не се задави с първата глътка, но като си спомни колко живи личинки бе изял в Чанги, си наложи да не се прави на женчо и да изпие отварата докрай.

— Божичко — изломоти после, — права беше.

Лидия му подаде чаша вода, за да отмие неприятния вкус от устата си.

— А сега, Хари, ти почини. Ако ти потрябва нещо, звънни със звънец. Мадам ме помоли тази нощ да спя в отсрещната стая. Ще намина след час. Скоро ще ти стане много, много топло, но така билки преборват висока температура.

— Нямам търпение — процеди той, докато Лидия се отправяше към вратата. Питаше се дали не беше постъпил наивно, доверявайки й се.

— Не безпокой се, Хари. Ще съм наблизо.

 

 

Предсказанието на Лидия се оказа вярно: до час Хари направо гореше. Лидия пристигна с мокро парче плат и го залепи на челото му, докато той се мяташе в леглото с жестока температура. След няколко часа спадна. Изтощен, Хари се унесе в сън.