Лусинда Райли
Орхидеената къща (57)

56

На следващата сутрин Джулия откара Алиша до летището.

— Прекарах си чудесно — каза сърдечно Алиша, като спряха до вратата за заминаващите пасажери. — Точно от това се нуждаех. Да си призная — сбърчи тя нос, обсипан с лунички от часовете, прекарани под слънцето, — хич не ми се прибира вкъщи.

— Е, добре дошла си по всяко време. Със или без семейството — добави Джулия. — И не забравяй, че е хубаво понякога да мислиш само за себе си.

— Добре — съгласи се Алиша. — Благодаря ти, Джулия. Научих много.

— Така ли?

— Да. — Алиша беше на ръба на сълзите. Придърпа Джулия към себе си и я прегърна. — Това е ново начало за мен, нали? И за сестринската ни връзка?

— Да, права си — кимна утвърдително Джулия. — Грижи се за себе си, Алиша.

— Ти също.

 

 

На връщане Джулия шофира бавно, мислейки за Алиша и за надеждата си внезапно зародилото се разбиране и равенство помежду им да продължи и занапред. И за това колко много й се бе искало да се качи на самолета за Англия с нея.

И тя нямаше желание да се прибира вкъщи. Макар и да разбираше, че Ксавиер прави всичко по силите си и че трябва да даде на взаимоотношенията им още време, не можеше да отрече, че я напряга и дразни с присъствието си.

А най-лошото беше, че колкото и да го беше обичала някога, сега не изпитваше абсолютно нищо към него.

Джулия паркира колата и тръгна към къщата, поемайки си дълбоко въздух с намерението тази вечер да направи всичко възможно, за да подобри отношенията им. Нима имаше избор?

Като отвори входната врата, я лъхна неустоим аромат на прясно месо, запържено масло и билки. Ксавиер беше в кухнята и наглеждаше двете пържоли в тигана на печката.

— Voilà! Ето те и теб. Реших тази вечер аз да ти сготвя вечеря и освободих Агнес. Излез на терасата и седни, chérie, а аз ще ти донеса питие.

Изненадана и озадачена, Джулия изпълни заръката му. В целия им брачен живот не беше виждала Ксавиер да готви. Той излезе на терасата с бутилка шампанско и напълни две чаши.

— За нас — каза той.

— Да, за нас — прие тоста му Джулия и двамата отпиха от чашите си.

Той седна до нея, взе ръката й и я целуна.

— Нямах търпение сестра ти да си тръгне, за да останем насаме. Искам да знаеш, че разбирам колко ти е трудно да приемеш факта, че отново съм при теб и да ми простиш за вината, която имам за смъртта на Габриел. Но мога да ти се закълна, че ако ми се довериш, ще ти се реванширам. Вярваш ли ми?

— Вярвам, че към това се стремиш, Ксавиер. — Съвестта я гризеше заради увереността, че нито с думи, нито с действия съпругът й можеше да разсее апатията, която я обземаше. Но трябваше да му даде шанс. Друг вариант просто нямаше.

— Искам да те заведа на едно място, Ксавиер.

— Където кажеш, chérie — отвърна охотно той.

— Искам заедно да отидем на мястото, където е починал Габриел. В деня преди да се появиш засадих два кипариса там — един за него и един за теб. Искам да ги посетим.

След кратка пауза Ксавиер пророни:

— Разбира се, както кажеш.

— Нека е още утре сутрин.

— Bien sur, chérie. Ще отидем.

— Благодаря ти, Ксавиер.

Тази нощ за пръв път Джулия заспа отпуснала глава върху рамото на съпруга си.

 

 

Както винаги, когато бяха заедно вкъщи и нямаха ангажименти, Джулия стана първа. Ксавиер рядко се надигаше от леглото преди десет и половина и тя използваше свободното време за свирене.

В единайсет Ксавиер най-накрая се довлачи в кухнята. Джулия тъкмо правеше кафе.

— Bonjour, моя Джулия. — Ксавиер отиде да я прегърне. — Мммм, това кафе ухае разкошно.

Джулия му сипа в чаша.

— Защо не отидеш да си вземеш душ? Ще ми се да излезем възможно най-скоро.

Ксавиер сбърчи вежди.

— Би ли ми напомнила къде трябваше да ходим?

— На мястото, където е починал Габриел и където засадих кипарисите.

— А, да, разбира се. Няма да се бавя.

Ксавиер излезе от кухнята, а Джулия стаи гнева си. Разбираше защо не му се връща там. И за него щеше да е не по-малко тежко, отколкото за нея самата. Но… имаше нужда да види поне малко скръб в очите му.

Двайсет минути по-късно Ксавиер се върна в кухнята облечен.

— Alors! Да вървим.

Както обикновено, Джулия седна зад волана, а Ксавиер се отпусна бездейно на пасажерската седалка.

— Утре смятам да отскоча до Париж за последното интервю и всичко приключва — отбеляза той.

Джулия не му отговори. Не искаше да се изнервя.

— … а вчера Олав ми каза, че представител на издателството щял да ми телефонира, за да ме изкуши с предложението да напиша книга. Май по-зает не съм бил никога.

Джулия отново си замълча.

Спря колата в уширението на пътя и двамата се спуснаха мълчаливо по склона, докато не стигнаха до кипарисовите фиданки, засадени една до друга. Джулия беше донесла малко вода, за да ги полее.

Половината й мисли се отнесоха към Габриел, а другата половина останаха при Ксавиер, който стоеше неловко до нея. След известно време той се пресегна да хване ръката й.

— Жестът ти е много красив. Въдворила си мир след трагедията. А не смяташ ли, че е редно да изкореним единия кипарис; предполагам изобразява мен?

— Може би. Аз…

Мобилният телефон на Ксавиер иззвъня. Той го извади от джоба на панталоните си и погледна търсещия го номер.

— Pardon, chérie, човекът от лондонското издателство е. Трябва да му вдигна.

И Ксавиер се отдалечи, за да приеме обаждането.

Тя погледна към двете млади фиданки и изтръгна по-високата от земята, захвърляйки я колкото можа по-надалеч от мястото, където обичното й синче се беше разделило с живота си. А тя самата — с любовта си към Ксавиер.

 

 

С напредването на лятото Джулия прозря иронията в това, че най-сетне с Ксавиер имаха времето да бъдат заедно, както винаги бе мечтала, само че сега очакваше с нетърпение моментите, в които съпругът й напускаше къщата.

Двамата си създадоха ежедневна рутина: Джулия свиреше сутрин, преди Ксавиер да стане от леглото, а следобед му отстъпваше пианото и се отправяше към плажа, за да се измъкне от дома им и уж да се поотпусне. Но колкото и да опитваше, мислите й често политаха към Кит: питаше се къде ли е, какво ли прави… мечтаеше от все сърце да излее душата си пред него и да изслуша спокойните му, мъдри съвети.

 

 

Една вечер към края на август, като се прибра вкъщи, Джулия завари Ксавиер да съставя някакъв списък в кухнята.

— Мисля, че трябва да организираме парти, chérie. Какво ще кажеш?

Джулия вдигна вежди.

— Какво парти?

— Празненство по случай завръщането ми от света на мъртвите, с което да покажем на всички колко щастливи сме заедно. Съставям списък с хората, които искам да поканя.

— Щом искаш. — Джулия намираше идеята му за абсурдна и неуместна, но просто нямаше енергия за спорове. — Кога смяташ да го направиш?

— Възможно най-скоро. Не след дълго хората ще започнат да си тръгват от Ривиерата; мисля, че идната събота е идеалният момент.

— Както решиш — отвърна Джулия. После си наля чаша вода и отиде в кабинета си, за да отговори на чакащите имейли.

 

 

Събота вечер дойде бързо и Агнес им беше помогнала да подготвят всичко за краткото време, с което разполагаха. Ксавиер се държеше като развълнувано момченце в последните моменти преди рождения му ден, и изпробва три различни ризи, търсейки одобрението на Джулия.

Тя самата не изпитваше подобно вълнение, докато се обличаше и слагаше спирала на миглите си. Ксавиер беше поканил над сто човека, някои от които Джулия почти не познаваше. Тя беше споделила за неодобрението си относно предстоящото парти с Алиша.

— Ксавиер се старае, Джулия — беше я парирала сестра й. — Толкова много болка преживяхте! Какво лошо има в това, че иска да си достави малко радост? Вярно, цялата история няма напълно щастлив край, но положението ти е по-добро, отколкото миналата година по това време. — После от другата страна на линията се беше възцарила тишина, преди Алиша да добави: — Извинявай, скъпа, но кога възнамеряваш да простиш на Ксавиер, че е оцелял, за разлика от сина ви?

Този разговор се беше състоял два дни по-рано и въпреки че думите на Алиша не й се бяха понравили, знаеше, че е права. Затова си обеща, че тази вечер, независимо от това, че сърцето й завинаги се беше затворило към Ксавиер, щеше да направи усилие да празнува с него.

Огледа се за последно и слезе на долния етаж, за да изпият по чаша шампанско, преди да са пристигнали гостите.

— Chérie, прелестна си тази вечер.

Джулия му позволи да я прегърне.

Той взе две чаши шампанско от келнера, застанал на пост във фоайето в очакване на гостите.

— За нас — каза Ксавиер, чуквайки чашата й със своята, — и за новото начало.

Ксавиер я целуна, а в същия момент на вратата се позвъни и той отиде да посрещне първите гости. Съвсем скоро къщата и градината се изпълниха с хора, като повечето се струпваха до джаз триото, което свиреше в единия ъгъл на терасата.

Джулия се постара да изиграе убедително ролята на щастлива съпруга, чийто възлюбен току-що се е завърнал. В полунощ Ксавиер изнесе емоционална реч, възхвалявайки прекрасната си съпруга и любовта помежду им. Сподели колко съкрушени били от загубата на обичния им син, но увери всички, че в бъдеше щели да напълнят къщата с деца.

До един часа сутринта партито беше в разгара си и шампанското продължаваше да се лее.

Джулия мярна Маделин, в чиято къща се беше провело съдбовното барбекю, да криволичи към нея, съвсем видимо пияна.

— Скъпа! — Маделин протегна ръце и притисна Джулия към пищната си гръд. — Толкова се радвам да ви видя отново заедно — изломоти тя с тексаския си акцент. — Не вярвах, че ще доживея такъв ден.

— Аз още повече — усмихна се принудено Джулия.

— Беше ни толкова гузно; все пак се връщаха от нашето парти преди… злополуката.

— Не се терзайте — прикани я неловко Джулия. — Както сама каза, било е злополука.

Маделин се отдръпна от нея и я загледа със замъглени от алкохола очи.

— Скъпа, толкова ти се възхищавам. Колко милостиво от твоя страна!

— Милостиво ли? — позачуди се Джулия.

— Ами да! Всички разправяхме на Ксавиер да пренощуват у нас, но той, разбира се, не щеше и да чуе.

— Защо сте го убеждавали да остане? — попита Джулия зашеметена.

— Защото, скъпа, всички знаехме, че не е в състояние да кара. Не че беше единственият — добави тя, олюлявайки се на краката си.

Новата информация бавно попи в мозъка на Джулия.

— Казваш, че Ксавиер е бил пиян?

— Нима не си знаела? Като дойде на обяд у нас преди няколко седмици, ни каза, че ти бил обяснил всичко. Че го разбираш и му прощаваш.

Явно разтълкувала изражението по лицето на Джулия, Маделин покри устата си с ръка.

— Божичко, дано не съм казала нещо, което не е трябвало. Но всички обичаме да пийваме по нещичко от време навреме, нали така? Огледай се наоколо. — Маделин махна с ръка към шумната, подпийнала тълпа. — Обзалагам се, че повечето от тях не са си наели шофьор за на връщане! Както и да е, можеше да се случи на всеки от нас. А аз най-малкото имам право да порицавам някого. Възлюбеният ти се завърна при теб — завърши прочувствено тя. — Елате ни на гости някой ден, скъпа, чу ли?

 

 

Партито продължаваше да се вихри, докато Джулия събираше каквото смогне в пътническата чанта, с която беше пристигнала. Ксавиер свиреше на пианото, развличайки останалите гости с брилянтния си талант.

Дори нямаше да забележи, че си е тръгнала.

Джулия остави чантата си до вратата на спалнята и влезе на пръсти в стаята, която все още не беше свикала смелостта да посети. Познатата детска миризма я връхлетя мигновено, карайки очите й да се насълзят. Без да обръща внимание на многото вещи — спомени от живота на малкото й синче, Джулия се отправи директно към креватчето му.

На възглавницата лежеше Пом, любимото плюшено мече на Габриел. Тя го взе и го притисна към гърдите си. После отиде до малкото гардеробче и извади една от тениските на Габриел.

Запътвайки се към вратата, Джулия изпрати въздушна целувка на спомена за някогашния дух на стаята. После скъта двете си съкровища в пътническата чанта, слезе по стълбите и напусна къщата.