Лусинда Райли
Орхидеената къща (37)

36

Късно на следващата сутрин Хари се събуди в много по-добро състояние, отколкото беше очаквал. Макар все още да чувстваше болка в костите си, вече не беше толкова силна, и когато докторът пристигна, за свое учудване установи, че температурата на пациента му наистина е спаднала до почти нормалната.

— Изумително — отсъди той. — Мислех, че те очаква поредният пристъп на треска, но май ти се е разминало. Браво на теб. Продължавай в този дух.

Когато докторът си тръгна, Лидия надникна иззад вратата. Пак носеше чаша със зловонна отвара.

— Как си, Хари?

— По-добре, благодаря. — Той погледна чашата подозрително. — Не ми казвай, че искаш отново да ме подпалиш?

Лидия се изкиска, разкривайки съвършените си зъби.

— Разбира се, че не — отвърна тя, използвайки с гордост научените от него думи. — Това е за сила: ще укрепи твое тяло и ще попречи на лоша денга се върне. Ще ти даде енергия и апетит. Няма те паля, обещавам.

— И това ли питие има толкова ужасен вкус като предишното? — попита Хари и се понадигна в леглото, събирайки смелост.

— По-ужасен — призна Лидия, — така че ти подейства още по-добре.

Хари изпи противната отвара, после легна назад задъхан, мъчейки се да не повърне.

— Да не би да си вещица? — попита той. — Докторът не можа да повярва колко бързо съм се възстановил.

— Може би — усмихна се тя, — но от добрите вещици. А сега трябва те оставя, защото идват нови гости, но после ще дойда видя колко силен станал си.

Хари я изпрати с усмивка, мислейки си колко хубаво беше да гледа как с натрупването на увереност в контактите си с него, истинската й същност започва да излиза наяве. Пък и не знаеше какви отвари му забърква, но определено действаха.

До вечерта апетитът му се беше възвърнал и си поръча оризови спагети в стаята. Докато ги ядеше седнал в леглото, си мислеше, че никак не би било зле от време навреме да получава по някой и друг пристъп на денга, ако Лидия можеше да му е медицинска сестра и спасителка.

 

 

През следващите няколко дни Хари спеше доста повече време, отколкото смяташе за нормално, и ядеше каквото му сервираха. Когато не спеше, си мислеше за Лидия. Тя минаваше да го нагледа при всяка удала й се възможност и очите й засияваха от радост, виждайки, че пациентът й се възстановява.

А красотата й разцъфваше с всеки изминал ден.

Хари започна да брои минутите до посещенията й, да си фантазира как я привиква до себе си в леглото, как обгръща финото й тяло с ръце, как целува съвършените извивки на устните й, опипвайки дребните й, заострени, перленобели зъби с езика си… В по-рационалните си моменти Хари опитваше да си внуши, че дългата му раздяла с нежния пол бе отговорна за ефекта, който Лидия имаше върху него. От друга страна обаче, не си спомняше някога в зрелия си живот да бе изпитвал подобни чувства към жена.

Едва я познаваше, не знаеше почти нищо за живота й, като изключим малкото информация, която му бе дала. Но чувстваше, че я познава… беше мило, изключително умно момиче с чувства за хумор. Фактът, че говореше така добре английски, че успяваше да предаде мисълта си, независимо от бедния си речник, беше внушителен. Хари, привикнал с оплетения, съвършен език на англичанките, с удоволствие слушаше как Лидия съумява да се изрази разбираемо с толкова малко думи.

А що се отнасяше до красотата й… Хари не беше от хората, които лесно се възбуждаха физически, особено ако трябваше да разчита само на въображението си. Но представеше ли си Лидия, усещаше истинско напрежение в слабините си. Приемаше като добър знак факта, че всичките му анатомични части продължаваха да работят нормално след физическия и емоционален тормоз, който бе претърпял в Чанги. И че колкото и съмнения да го бяха глождили, в крайна сметка се оказваше, че женското тяло бе способно да предизвика такава силна физическа реакция у него.

Никога не бе изпитвал подобни чувства към Оливия.

Съпругата му…

Хари се замисли за всички онези случаи, в които спътниците му от Чанги бяха говорили за похотта и любовта си…

Това ли изпитваше към Лидия? Любов?

 

 

На четвъртия ден, прекаран между четири стени, след като Лидия не беше почукала на вратата му да провери как е — което му се стори доста необичайно — Хари излезе от стаята си по залез-слънце. Прекоси фоайето на път към „Бамбуковия бар“, където се надяваше да убие малко време, хвърляйки един поглед към рецепцията.

— По-добре сте, доколкото виждам? — изникна Жизел иззад гърба му.

— Да, много по-добре, благодаря. Питах се къде е отишла Лидия.

— Взе си почивен ден — заяви разсеяно Жизел. — Семейни проблеми, ако не се лъжа.

Сърцето на Хари се разбушува в гърдите му.

— Тя добре ли е?

— Не знам, капитан Крофърд. Работодателка съм й, не майка, макар че съм доста привързана към нея. Горкото момиче има труден живот.

Разтревожен, Хари се отправи към „Бамбуковия бар“, който щеше да отвори след час и все още беше пуст. Седна пред пианото, вдигна капака му и засвири.

Не след дълго останалите музиканти и барманът започнаха да идват един по едни.

— Къде се загуби? — попита Йоги, барабанистът от Холандия. — Липсата ти се усеща.

— Бях болен — отвърна Хари.

— Тази вечер с нас ли си? — попита той.

— С вас съм — кимна Хари с мисълта, че все някак трябва да отклони съзнанието си от Лидия.

 

 

Хари свири до полунощ, поглъщайки литри вода, докато клиентелата се поддаваше на влиянието на уискито. Две жени на средна възраст му отправиха предложение да го разведат из Банкок, ако се съгласи да свири гол. Хари намери идеята им за невероятно комична: тялото му все още беше мършаво, с щръкнало оризово коремче и белеща се от липса на витамини кожа.

Като се събуди на следващата сутрин, първата му мисъл беше за Лидия и дали щеше да я види днес. Стана от леглото и излезе да закуси на верандата, проверявайки преди това дали не е зад рецепцията. Нямаше я.

Денят се заточи, разнообразен единствено от посещението на шивача, който дойде да коригира новите му дрехи, ломотейки под носа си, задето му се налагаше да стесни талията на панталоните му, тъй като оризовото му коремче започваше да спада.

Хари не се отказа да минава през фоайето, проверявайки дали Лидия е на работа. На третия път Жизел го доближи и поклати глава.

— И днес я няма. Само се надявам да не постъпи по традиционния за местните начин и да изчезне без предупреждение.

При тази мисъл стомахът на Хари се сви. Върна се в стаята си за следобедна дрямка, легна в леглото и опита да заспи. В крайна сметка се предаде и закрачи нервно из стаята, чудейки се дали Жизел имаше адреса на Лидия. Ако не се появеше и утре, щеше да тръгне да я търси.

— Не ставай глупав — смъмри се на глас. — За бога, та ти си просто поредният гост на хотела. Как ще тръгнеш да скиташ из Банкок по петите на момиче, което едва познаваш?! — Но колкото и да се хулеше, Хари не спираше да мисли за нея. Прекара остатъка от деня си в напрегната агония, представяйки си ужасяващите беди, които можеха да са я сполетели. В три сутринта, докато лежеше по гръб с отпусната върху ръцете си глава, осъзна, че не изживяваше просто хлапашко увлечение.

Беше влюбен в Лидия.

 

 

Облекчението, което изпита, когато на следващата сутрин влезе във фоайето и я откри зад рецепцията, беше завладяващо. Едвам се въздържа да не изтича до нея и да я прегърне.

— Лидия, върнала си се! Всичко… наред ли е?

— Да, Хари. — Очите й изглеждаха помръкнали, а настроението й беше някак сломено, но въпреки това добави: — Всичко е наред.

Той огледа лицето й внимателно.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Хубаво — отвърна той. — Радвам се. — После, несклонен да я остави, но и не знаейки какво друго да каже, продължи по пътя си.

 

 

Хари кръстосваше из хотелската стая, обезпокоен от неспособността си да се успокои.

Всичко беше наред, преди Лидия да дезертира. Но силната паника, която го беше обзела по време на отсъствието й, го плашеше. Как можеше да обича жена, която почти не познаваше?

Започваше да се чувства като в клетка, затова прекоси верандата и се спусна по ливадата към реката. Запали цигара, мислейки за Себастиан, който навярно вече плаваше към родината; прииска му се да се беше чувствал достатъчно добре, че да тръгне с него. Дори да беше „влюбен“, вихърът от емоции, които изпитваше към Лидия, беше напълно безсмислен. Та той беше капитан от Великобританската армия, наследствен благородник, бъдещ притежател на голямо провинциално имение…

И женен мъж.

Хвърли гневно остатъка от цигарата си в реката, улучвайки една от плетениците от водорасли, които непрестанно се носеха по течението. Може би тежката треска беше увредила мозъка му… или пък престоят в Чанги. Беше си загубил ума по първата жена, която му беше дала мъничко утеха.

Хари се върна в хотела и влезе във фоайето с решителна крачка и намерението да си запази билет за следващия кораб към вкъщи.

Мярна Лидия зад рецепцията и с всички сили опита да я игнорира. Докато с периферното си зрение не я видя да вади носна кърпичка от малката си чанта и да подсушава дискретно очите си.

Моментално загуби воля и се устреми към нея. Като я достигна, се надвеси над тезгяха и попита тихо:

— Лидия, какво има?

Тя поклати глава, прекалено разстроена, за да проговори.

— Кажи! Какво е станало?

— Моля те, Хари — каза тя с паническа нотка в гласа си. — Остави ме. Не искам да привлека внимание. Мадам ще се ядоса, ако ме види зад рецепцията в това състояние.

— Разбрах. Тръгвам си, но само ако обещаеш да се видим пред хотела по време на обедната ти почивка. Ще те чакам в края на пътя, до малката будка за храна на ъгъла.

Тя вдигна очи към него.

— О, Хари, мадам…

— Ще се погрижа никой да не ни види. Съгласи се и ще те оставя на мира.

— Ако така ще си тръгнеш веднага, ще дойда до будка на обяд.

— Чудесно — усмихна й се той и се отдалечи, напълно забравяйки причината, поради която беше влязъл във фоайето.

 

 

В уречения час Лидия го чакаше на ъгъла, озъртайки се нервно насам-натам.

— Знам място, къде можем отидем. — Махна му да я последва и тръгна пъргаво сред тълпите от хора. След няколко минути свърна по тясна уличка, задръстена от ръчни колички с какви ли не храни за продан. Стигна до средата й, после посочи грубо скована дървена пейка под сянката на оръфан слънчев чадър.

— Искаш ли нещо за хапване? — попита Лидия.

На Хари му се повдигаше от миризмите на канал и цвърчащо месо с незнаен произход, витаещи из задушната уличка.

— Май ще се задоволя и с една бира, ако има наоколо, благодаря.

— Разбира се. — Лидия заговори един от търговците на бърз тайландски и след малко пред тях се появиха бутилка бира и чаша вода.

Хари опита да се съсредоточи върху Лидия, вместо върху задушаващата, клаустрофобична атмосфера. Усети как потта избива по челото му, затова побърза да отвори бирата и отпи щедра глътка от нея.

— Е, Лидия, ще ми кажеш ли защо плачеше тази сутрин?

Тя обърна преливащи от тъга очи към него.

— О, Хари, имам голям проблем вкъщи.

— Лидия, безброй мъже са умрели пред очите ми. Едва ли можеш да ме уплашиш с нещо.

— Добре, Хари, ще ти кажа — въздъхна Лидия. — Майка ми се омъжва.

— И какво му е лошото на това?

Очите на Лидия се изпълниха със сълзи.

— Лошо е, защото… мъж е генерал от японска армия.

— Разбирам. — Вече му ставаше ясно колко тежко беше положението.

— Запознали се по време на японска окупация. Но не ми казала, защото знаела как ще се почувствам. Сега той се върнал в Япония. И иска тя отиде при него… с всички нас.

Хари се умълча за момент. После кимна.

— Права си. Проблемът наистина е голям.

— Как можа ни причини това? — прошепна Лидия. — Тя е… предателка! — изплю думите като отрова. — Как не я срам, при положение че мой баща умрял във война за освобождение на Тайланд от японци?

— Умрял е?

— Вкараха го в затвор преди една година, когато открили, че издава таен вестник. Преди шест месеца, малко преди край на войната, чухме, че… го застреляли.

Хари инстинктивно протегна ръка през дървената маса и я сложи върху тази на Лидия. Стори му се толкова мъничка, така крехка под неговата длан.

— Лидия, ужасно съжалявам.

Тя избърса грубо сълзите от бузите си.

— Благодаря. А сега най-лошо е, че вече не вярвам майка ми изобщо някога обичала татко. Как можа?

— Сигурен съм, че го е обичала, Лидия — потърси рационално обяснение Хари, — но има множество причини хората да постъпват по един или друг начин в момент на нужда. Имаш много братя и сестри, а доколкото разбирам от теб самата, парите не стигат. Богат ли е този генерал?

— О, да, много. И влиятелен, и живее в голяма къща в Япония. Майка ми много красива. Всички мъже се влюбва в нея — въздъхна Лидия. — Но ти си прав. Иска деца й да имат нов живот, добър живот, по-добър от какъвто може ни даде тук като вдовица. Така ми обясни тя. Каза, че не го обича, но трябва помисли за наше бъдеще.

— А ти как ще постъпиш? — попита той, опасявайки се от отговора й.

— Тя иска отида с нея. Казва, че Япония не е наш враг, че окупация била мирна и по сила на политическо съглашение. — Лидия поклати глава. — Но те застреляха мой баща от страх да не причини непокорство. Как да отида в тази страна?

— Не знам, Лидия, наистина не знам — въздъхна Хари. — Мога ли да попитам на колко години си?

— На седемнайсет, ще навърша осемнайсет след шест седмици.

— Значи след броени седмици ставаш пълнолетна жена с право на собствено решение. Налага ли се да заминеш?

— Хари, ако не замина, може повече никога да не видя моя майка и мои братя и сестри. — Пръстите й се заиграха нервно с чашата пред нея. — Вече загубих мой баща. И тях ли да загубя?

Хари поклати глава.

— Изпаднала си в тежка ситуация. — Той отпи глътка бира. — Но вече си почти пълнолетна жена, не дете. Трябва да помислиш за собствения си живот и собствените си планове за бъдещето.

— Но майка ми казва, че трябва отида в Япония. Не мога пренебрегна нейна дума.

— Лидия, семейството не е всичко.

Кехлибарените й очи пламтяха от страст.

— Хари, грешиш. Тук, в Тайланд, семейството е всичко. Трябва да се подчиняваме на родителите си.

— Дори когато се превърнеш в зрял човек?

Сълзите й вече се стичаха неудържимо.

— Да.

— Много, много съжалявам. Май те разстроих още повече. — Хари изрови от джоба на панталона си носна кърпа и й я подаде.

— Не, не си. Хубаво е да поговоря с някой. — Тя издуха гръмко носа си. — Мадам също твърди, че не бива заминавам. Че имам добра работа в хотел и ще се издигам още.

Хари благодари на бог за Жизел.

— Не забравяй, че тази война промени правилата за всички и нещата вече са различни. Трябва да простиш на майка си: тя постъпва така, както смята за най-разумно. Но онова, което иска за себе си и по-малките ти братя и сестри, може да не е подходящо за теб. Имаш ли други роднини тук, в Тайланд?

— Да. Семейство на баща ми; идват от много далечен остров… — Черният облак внезапно се вдигна от лицето на Лидия и тя се усмихна. — Много е красив; често ходех там като дете. Казва се Слонски остров и се носи в море като скъпоценен камък.

— Значи няма да останеш сама в страната?

— Не.

— И имаш начин за препитание тук.

— Да. — Тя вдигна поглед към него. — Мислиш, че трябва остана?

— Само ти можеш да вземеш това решение, Лидия. Но в случай че останеш тук, не виждам причина да не посещаваш майка си и братята и сестрите си.

— Но онова място толкова далеч, Хари, на хиляди километри оттук, и студено. — Лидия потрепери. — Мразя студа.

Хари се зачуди как ли би възприела Норфък посред зима.

— Елементарно е — каза той, допивайки бирата си. — Трябва да решиш какво искаш ти самата.

Лидия отправи поглед към далечината и въздъхна.

— Искам… — после оклюма видимо — … да не ми се налага взимам такова решение.

— Знам. Но трябва. Кога заминава майка ти за Япония?

— След десет дни. Генералът е купил билети за нея и братята и сестрите ми. И за мен — добави тя с гримаса.

— В такъв случай защо не оставиш нещата да се уталожат, както казваме в Англия; тоест да си оставиш време да се пребориш с шока и да помислиш?

Лидия му отвърна с вяла усмивка.

— Прав си. Благодаря ти, Хари. Колко е часът?

— Боя се, че часовникът ми стана на парчета заедно с цялата ми войнишка раница още преди четири години, и не съм стигнал дотам да си купя нов — призна си Хари.

Лидия се изправи.

— Е, сигурна съм, че е време да се връщам на работа. Коп кун ка, Хари.

— Какво значи това?

— Значи „благодаря“. За всичко. Много ми помогна. — Тя му се усмихна и заситни чевръсто към хотела.

 

 

Същия следобед Хари срещна Лидия във фоайето. Видимо по-спокойна, тя му подаде някаква телеграма. Беше от Оливия; в „Уортън Парк“ всичко било наред и се надявали скоро да се почувства по-добре, за да поеме на път за дома.

— От семейството ти в Англия ли е? — поинтересува се Лидия.

— Да — кимна той.

— От майка ти?

— Да.

Хари се върна в стаята си с телеграмата в ръка. И се охули, задето я беше излъгал.

Докторът дойде да го прегледа на следващата сутрин и заяви, че бил в достатъчно добро състояние, за да тръгне на път. Хари съзнаваше, че е най-разумно да потегли час по-скоро. Да се върне в реалността и да спре с фантазиите за живот и жена, които никога нямаше да му принадлежат.

Изпрати съобщение по телекса до офиса на Себастиан и помоли служителите да му запазят билет за следващия кораб към Англия.

Докато се настаняваше в леглото за следобедната си дрямка, на вратата се почука тихо.

Беше Лидия. Лицето му се озари при вида й.

— Извинявай, че те безпокоя, Хари, но дойдох да ти кажа, че няма съм тук през почивни дни. Не искам се тревожиш за мен. Настъпва Сонгкран, голям тайландски празник по случай новата година. В твоята страна бихте го нарекли воден фестивал.

Сърцето на Хари посърна.

— Колко време няма да те има?

— Три дни. Помислих за съвет ти и реших да прекарам Сонгкран със семейството на баща ми в Ко Чанг.

— Кога заминаваш? — Нещо започваше да го гложди отвътре. Времето му в Тайланд изтичаше.

— Утре рано сутринта. Пътешествие дълго и цял ден пътувам дотам.

— Може ли да дойда с теб?

Тя го погледна изненадано.

— Извинявай, Лидия — засрами се Хари от нахалството си. — Сигурен съм, че не ти е до това да ме влачиш със себе си. Просто така и не успях да разгледам тайландската провинция. Моля те, забрави, че попитах. Би било прекалено нагло от моя страна.

Кехлибарените й очи го гледаха умислено.

— О, Хари, ти си самотен без твое семейство, нали? — Не му даде време да отговори, добавяйки: — Сонгкран е посветен на семейството и приемането на други хора в него. — Тогава по лицето й внезапно се изписа решителна усмивка. — Мисля, че мои баба и дядо с радост посрещнат един смел английски войник, помогнал в борба срещу японци. Да — кимна тя, — ти дойдеш с мен.

— Наистина ли? — подскочи възторжено Хари.

— Да — кимна пак Лидия. — Тъкмо ще ти покажа красивия остров, където се родил баща ми. Това мой подарък, задето помогна ми да взема решение.

— Взела си решение? — попита той.

— Както ти каза, вече съм пълнолетна. Не мога отида в Япония и живея с хора, които убили мой баща и много други. Оставам тук. В страна, която обичам.

Устните на Хари се разтвориха в широка усмивка.

— Радвам се, че си взела решение, Лидия. И мен ако питаш, е правилното.

— Мои братя и сестри ще ми липсват, но дори заради тях не мога отида там. Един ден — добави тя, — когато направя хубав живот и много пари тук, в Банкок, ще ги взема при мен, стига те искат. Значи срещнем се на ъгъла до будката за храна утре сутрин в шест часа? После вземем тук-тук^[1] до гарата.

— Шест часа утре сутрин — потвърди Хари.

— О, трябва те предупредя, че Ко Чанг не като тук — каза Лидия, показвайки стаята с широк жест. — Няма електричество, нито вода, но море хубаво.

— Това не ме притеснява, Лидия. — След Чанги Хари можеше да понесе и най-тежките условия.

— Трябва вървя — каза Лидия. — До утре в шест.

 

 

Хари отиде да уведоми Жизел, че няма да свири в бара следващите три вечери.

— Може ли да попитам къде отивате?

— Да, реших да поразгледам страната, преди да си тръгна.

— Разбира се — съгласи се тя, — а и съм чувала, че Ко Чанг било красиво място, макар и аз самата да не съм го посещавала.

Изражението на Хари даде на Жизел всичката информация, която я интересуваше.

— Връщам се в понеделник.

— Капитан Крофърд? Хари? — спря го тя.

— Да?

— Лидия е прекрасно момиче. И много изстрадало. Изключително привързана съм към нея и се надявам да остане с мен още много години. Не я наранявайте. Моля ви.

— Разбира се, че няма — отвърна възмутено Хари.

— D’accord. Приятно мокрене — усмихна му се тя и се върна в офиса си.