Лусинда Райли
Орхидеената къща (56)

55

Джулия преживя следващите няколко дни, макар и трудно. Както често й се бе случвало в миналото, и този път намери утеха пред пианото. То й осигуряваше не само така желаното бягство от реалността, но и защита от постоянното внимание на Ксавиер. Съзнаваше, че съпругът й прави всичко по силите си, за да й покаже колко я обича, че изпитва отчайваща нужда Джулия да отвърне на чувствата му, но в момента просто не й беше до това.

Обземаше я пълна апатия. Да, хранеше се, спеше, говореше… правеше всичко, присъщо на живите, но вътре в нея цареше празнота. Тъмно, пусто място, където сърцето й някога бе туптяло, захранвайки чувствата й. Кит й беше помогнал да го събуди, но сега всичко, което някога й беше дал, го нямаше.

Една вечер, след като бе прекарала целия следобед пред пианото, Джулия си наля чаша розе и излезе на терасата. Мобилният й телефон иззвъня веднага. На екрана се изписа името на Алиша.

— Ало? — каза Джулия.

В отговор чу единствено воплите на сестра си.

— Алиша, какво има? — попита тя.

— О… Джулия! Аз… — Думите й отново се удавиха в ридания.

— Моля те, опитай да ми кажеш какво е станало. — Джулия беше изумена от нетипичната за сестра й проява на слабост.

— Не, не! Ужасно е! Може ли да те посетя във Франция? Трябва да се измъкна оттук. Макс каза, че ще си вземе отпуска, за да гледа децата. Може ли да постоя при теб за малко? Знам, че моментът е неподходящ, но… имам нужда от теб.

— Разбира се, че може. С Макс ли е свързано?

— Не е свързано с Макс. А с мен!

— Да не би да си болна? — попита Джулия.

— Не! Не съм БОЛНА! Напълно здрава съм. Но… о, боже, моля те, Джулия… мога да хвана самолета утре и да съм при теб до следобеда. Ще ме вземеш ли от Тулон?

— Разбира се. — Всъщност с радост щеше да се измъкне от натрапчивото присъствие на Ксавиер. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, само ме приюти и ми дай време да дойда на себе си. Не искам да рухна пред децата.

— Просто ми се обади, като си купиш билет. Ще дойда да те взема от летището. Сигурна съм, че каквото и да те мъчи, ще му намерим решение.

— Не, за жалост не можем — заяви Алиша. — Съсипана съм и никога няма да бъда същата. Както и да е, Джулия, благодаря ти от сърце. Ще ти звънна по-късно.

Джулия остана смаяна и натъжена от истеричния пристъп на сестра си. Всъщност фактът, че изпита състрадание към нея й донесе известно облекчение: значеше, че един ден може да изпита някакво чувство и към Ксавиер — било то любов, или омраза. Въпреки това я глождеше мисълта какво ли се беше случило, че да принуди Алиша — най-всеотдайната майка на света — да се качи на самолет и да изостави четирите си деца.

Ксавиер се върна у дома след няколко часа, обяснявайки, че бил срещнал приятели в Сен Тропе и заедно отишли да полеят завръщането му. Заваляше думите си и на Джулия й беше неприятно да го гледа такъв. Слабостта му към алкохола и фактът, че не знаеше кога да спре бяха помрачавали брака им още от самото начало. Неведнъж Джулия го бе обвинявала в пиянство, а той обикновено ставаше агресивен и отричаше твърдението й.

Тази вечер, когато Агнес им сервира вечеря на терасата и Ксавиер допълни чашата си, Джулия реши да си замълчи. Нямаше сили за спорове.

— Сестра ми ще пристигне утре и ще ни погостува няколко дни — обяви тя, чоплейки с вилицата си барбуна с боровинков сос.

Ксавиер вдигна вежди.

— Съвършената Алиша ще ни удостои с присъствието си?

— Не говори така за сестра ми. Нещо й се е случило. Не поиска да ми каже какво е, но звучеше много разстроена по телефона.

— Може би е забравила да изглади някоя от любимите ризи на съпруга си — изсумтя Ксавиер.

Джулия реши да не пада до пиянското му ниво и вместо това смени темата:

— Е, днешното интервю последно ли беше? — попита тя, говорейки за ангажимента му в редакцията на „Льо Фигаро“.

— От мен зависи — сви рамене той. — Имам още много покани, включително предложение да напиша мемоар. Обещават ми купища пари. Какво мислиш?

— Мисля, че нямаме нужда от повече пари — отвърна рязко Джулия.

— А от „Пари Мач“ искат да ни интервюират заедно в дома ни.

— Не — отсече Джулия. — Казах ти, че ще направя едно-единствено изявление пред медиите, и толкова. Ако обичаш, не ме намесвай в по-нататъшните си планове.

— D’accord — отвърна бодро Ксавиер и двамата продължиха вечерята си в мълчание.

След известно време Ксавиер се пресегна през масата.

— Не си щастлива, Джулия, прав ли съм? Кажи ми защо, моля те.

— Вероятно още се адаптирам към ситуацията — отвърна лаконично тя, не желаейки да продължава разговора.

Ксавиер стисна ръката й, после си наля още вино.

— Да, вероятно е заради това. Струваш ми се много променена.

— Променена съм. Имам чувството, че съм изживяла цял друг живот, откакто те видях за последно преди катастрофата. Тези… изживявания те променят, Ксавиер, естествено е.

— Но ние можем да си върнем някогашния живот, нали, chérie — подхвана той с умолителен тон. — О! Каква любов имаше помежду ни… същинска красота. Пак можем да я намерим, убеден съм.

Джулия въздъхна.

— Надявам се, Ксавиер, наистина се надявам.

След вечеря я последва до спалнята и спря колебливо до вратата.

— Моля те, Джулия, позволи ми да остана с теб тази нощ. Нека ти покажа колко те обичам, нека и двамата си спомним какво имахме някога. — Той отиде до нея и я взе в обятията си.

Въпреки че не изпитваше и капчица желание към него, Джулия се въоръжи с търпение и му позволи да я докосне, и да я целуне; може би Ксавиер имаше право, може би това щеше да съживи паметта й.

След като правиха любов. Джулия остана будна в леглото до него. Самият акт бе продължил едва броени секунди, след което Ксавиер моментално беше потънал в дълбок сън.

Ако трябваше да е болезнено откровена пред себе си, Джулия бе намерила допира и алкохолния му дъх за отблъскващи. Но как беше възможно? Преди бе копняла за близостта му, за контакта с голото му тяло… интимността бе съставлявала силна част от взаимоотношенията им.

Тази вечер обаче… Джулия се обърна на другата страна, притеснена от факта, че докато Ксавиер бе правил любов с нея, пред очите й беше само Кит. Чувствените му, нежни ръце, стремящи се да й донесат наслада, готовността му да изчака сублимния момент за нея, преди да е достигнал своя… смехът, който често съпътстваше интимните им мигове… съзнанието, че може да е себе си в прегръдките му, че Кит я обича такава, каквато е… и…

Джулия се възпря. Нямаше смисъл да се терзае с блянове за неосъществимото. Съдбата беше решила, че няма да е с него, а на нея й оставаше единствено да се примири с това.

 

 

Стоейки в чакалнята на тулонското летище, Джулия видя Алиша да се появява откъм багажното отделение. Сестра й представляваше посърнала, бледна версия на някогашната Алиша. Джулия я посрещна и я взе в прегръдките си.

— Здравей, Алиша. Добре дошла във Франция.

— О, Джулия, толкова се радвам да те видя… — скалъпи Алиша, преди да избухне в сълзи върху рамото на сестра си.

— Хайде, да вървим към колата. Ще те закарам вкъщи и тогава ще ми разкажеш какво се е случило — подкани я нежно Джулия, повеждайки я към паркинга.

Като свърнаха на изток към Раматюел, Джулия надникна скришом към сестра си, която се взираше право напред с тревожно преплетени в скута си пръсти.

— В състояние ли си да ми кажеш още сега? — попита Джулия. — Или предпочиташ първо да стигнем вкъщи?

— У дома ли е Ксавиер? — поинтересува се Алиша.

— Да — отвърна тихо Джулия.

— Говори ли с татко?

— Не. Още не сме се чували. В интерес на истината, останах доста изненадана, че не ме потърси веднага след като е научил за появата на Ксавиер.

— Вероятно е имал други грижи — промълви Алиша.

Джулия долови горчивината в гласа на сестра си и реши да не продължава разговора. Колата потъна в мълчание, а пътят започна изкачването си, разкривайки пред очите им просторна гледка към лазурното Средиземно море в най-величествения му блясък.

Ненадейно Алиша докосна ръката на Джулия.

— Би ли спряла тук? — помоли я тя. — Трябва да изляза.

Джулия отби в уширението навръх скалното било, предвидено за желаещите да се полюбуват на гледката от прочутото панорамно местенце. Алиша моментално изскочи от колата и се залепи на парапета, който беше единствената преграда между нея и стръмния склон, спускащ се към морето.

Джулия я последва плахо. Застана до нея и се провеси над парапета.

— Каква красота, нали? — заговори я с неутрален тон.

— Преди три дни татко ми съобщи, че съм била осиновена.

Думите излетяха от устата на Алиша с лекота, напълно несъвместима със смисловата им наситеност.

Джулия установи, че долната й челюст е увиснала.

— Какво?!

— Да, правилно ме чу — отвърна с насечен глас Алиша. — Осиновена съм. Открили рак на мама още когато била на двайсет и няколко, дълго преди внезапното влошаване, което я уби на четирийсет и няколко. Мислили, че заради лъчевата терапия не може да има деца. Затова ме осиновили. Така че мама не ми е истинска майка, татко не ми е истински баща, а ти, Джулия — каза Алиша, обръщайки празен поглед към нея, — не си ми истинска сестра.

— Не! Аз… — Джулия поклати отчаяно глава, питайки се кога ли щяха да свършат стряскащите изненади. — Кажи ми, че не е вярно.

— Вярно е. Татко ми показа оригиналното ми свидетелство за раждане. Очевидно биологичната ми майка, тийнейджърка от Ейлшам на име Джой Рейнолдс, се забъркала в някаква каша и ме дала за осиновяване. Мама и татко — а може би трябва да ги наричам Джордж и Жасмин — ме взели, когато съм била на две седмици.

— Но…

— Какъв е твоят случай? — прочете мислите на сестра си Алиша. — Този въпрос ти изникна, нали? Не бой се, Джулия, ти определено си тяхно дете. Само аз съм кукувичето в гнездото ви — добави тя.

— Не разбирам, Алиша. Щом мама не е могла да има деца, как съм се родила аз три години по-късно?

— Оказва се, че било често срещано явление бездетни жени да забременеят внезапно, след като са осиновили дете. Имало нещо общо с хормоните, които майчиният инстинкт ги карал да произвеждат — обясни Алиша. — Снощи Макс направи проучване в интернет и откри, че имало стотици подобни случаи. Така че не се тревожи, Джулия, ти наистина си тяхна кръв. Извинявай, ако съм ти прозвучала грубо. — Алиша сложи ръка на рамото й. — Не е нарочно. Просто… всичко се преобърна с главата надолу. Вече не знам… коя съм.

— Няма нищо — отвърна сърдечно Джулия, — сигурно се чувстваш ужасно и ми е много мъчно за теб, Алиша. Честно казано, не разбирам защо на татко му е хрумнало да ти го съобщи след всичкото това време. Защо не са ти го казали още преди години?

— Наистина е странно — съгласи се Алиша. — И не мисля, че изобщо щеше да ми каже. Но ми призна, че се почувствал длъжен заради нещо, което Елзи му разкрила.

Внезапно на Джулия й просветна. Ето защо Елзи бе настояла Джулия да запази историята за кръвната й връзка с рода Крофърд в тайна от Алиша. Защото Алиша нямаше същия произход, разбира се.

— Както и да е — продължи тя, — причината не е от значение: важното е, че ми съобщи. И новината буквално ме съкруши. — Алиша отпусна глава върху ръцете си на парапета и заплака. — Чувствам се толкова заблудена.

Подобно уязвимо, сломено поведение беше напълно нетипично за Алиша и Джулия не знаеше как да я утеши.

— Мога да разбера колко си потресена…

Алиша вдигна глава и погледна към Джулия.

— Наистина ли можеш? — Тя поклати глава. — Не, Джулия, не смятам. Семейството е всичко за мен. Винаги е било на първо място. Спомняш ли си, че когато мама почина, направих всичко по силите си да се грижа за теб и татко. Въпреки че и аз самата бях съсипана от тъга, все някой трябваше да заеме мястото й и да задържи домакинството в релси. Научих се да се боря с трудностите… и знаеш ли какво? — Очите й пламтяха. — Оттогава не съм спряла да се боря с трудности!

— Много съжалявам, Алиша. Не знаех, че ти е било толкова тежко.

— Не, разбира се, че не си знаела — потвърди Алиша. — Двамата с татко бяхте загубени в собствените си светове, и тогава, както и сега. Проблемът обаче беше там, че вие двамата бяхте моят свят. Толкова много исках да ви помогна; имах си само вас. Но татко се впусна да събира растения, а ти се записа в музикалния колеж, доволна да се отървеш от мен…

— Не е вярно, Алиша…

— Стига де, Джулия, бъди откровена. — Алиша говореше с хаплив, неприятен тембър. — Толкова се стараех да се грижа за теб, а ти ме ненавиждаше. И мисля, че до ден-днешен ме ненавиждаш. Голямата сестра със „съвършения“ живот и таланта да се справя с всичко… винаги си чувствала, че живееш под сянката ми. И не те виня — поклати глава тя. — Сама съм си избрала такава роля. Именно тя ми помогна да оцелея, да заглуша собствената си болка. И до ден-днешен не съм излязла от нея. Вечно кръжа край някого… теб, татко, Макс, децата… а сега… — Гласът й пресекна от силни емоции. — Сега откривам, че всичко е било една проклета лъжа! Вие с мама и татко дори не сте ми истинско семейство!

Джулия стоеше безмълвно, уплашена от силния изблик на гняв и болка. И — което беше по-лошо — от прозрението, че в думите на Алиша имаше много истина.

— Не е било лъжа, Алиша — заяви накрая. — Всички се обичахме… и все още се обичаме, независимо от това дали сме една кръв, или не.

Алиша облегна челото си на парапета, постоя така известно време, сетне въздъхна тежко.

— Прости ми, Джулия. Май се оплетох. Стратегиите ми за преодоляване на препятствията, както би се изразил някой психотерапевт, като че ли са се изчерпали. Имам чувството, че животът се сгромолясва пред очите ми. Всичко ми се струва безумно… безсмислено дори.

Джулия докосна плахо рамото на сестра си.

— От шока е, повярвай ми. Ще ти мине.

— Просто умът ми не побира факта, че не мама ме е родила — прошепна тя, — а някаква абсолютно непозната жена.

— Но реално и мама е преживяла същото…

Думите напуснаха устата й, преди да успее да ги сдържи.

Алиша вдигна облятото си в сълзи лице към нея.

— Моля? Да не би да ми казваш, че и мама е била осиновена?

Джулия кимна.

— Да. Това ми каза Елзи. Вероятно е уведомила и татко.

— Господи — пророни Алиша. — А мама знаела ли е?

— Не. Елзи каза, че Жасмин си била нейно дете, и толкова. А като се замисля — добави внимателно Джулия, — май това е най-важното, не смяташ ли?

Алиша не отговори. Джулия отмести няколко руси кичура коса от мокрото лице на сестра си.

— Наистина разбирам какво е да си мислиш, че си един човек, а да се окажеш съвсем различен. Но това не променя наистина стойностните неща. Единствената разлика между твоята история и тази на мама е, че тя не е знаела, а ти вече знаеш.

Алиша, вече поуспокоена, отправи поглед към морето и въздъхна.

— Сега, когато научих за мама, се чувствам малко по-добре. Май просто ще трябва да свикна с мисълта.

— Да — съгласи се Джулия, — ще трябва. И дано не прозвуча снизходително, но и аз самата преживях голяма доза неприятни изненади през последната година, затова мога да те посъветвам да си търпелива.

— Да. — Погледът на Алиша се рееше над залива. — Веднъж ти казах, че не знам доколко бих се справила с истински проблем като твоя… и виж ме само! — Тя се усмихна тъжно. — Същинска развалина съм!

— Просто нищо човешко не ти е чуждо, Алиша — каза Джулия, осъзнавайки гузно, че си е създала погрешно впечатление за сестра си. — Не се самообвинявай.

— Да, същото каза и Макс. — Тя се обърна към Джулия с усмивка. — Толкова е мил… толкова отзивчив и толерантен.

— Макс е прекрасен човек, Алиша. И те боготвори.

— Проблемът е там, че съм свикнала да съм силна, а точно в момента… не съм. Сигурно му е странно след толкова много години заедно да ме види така… уязвима.

— Може пък да се радва на възможността поне този път той да се грижи за теб — осмели се Джулия.

— Може… — Алиша протегна ръце към сестра си. — Трябва ми прегръдка.

Джулия я притисна силно към себе си.

— Извинявай за нещата, които ти наговорих току-що. Не мислех трезво — каза Алиша със заровено в рамото й лице.

— А аз ти се извинявам, задето не ми е хрумнало, че и ти скърбиш по мама. Държах се като себична хлапачка, а ти просто си опитвала да ми помогнеш. Толкова добрина си проявила към мен, особено в последно време. Не знам как щях да се справя без теб.

Джулия осъзна, че говори от все сърце.

— Е, сестричке — откъсна се от прегръдката й Алиша. — Сега аз имам нужда от теб. Разбираш, нали?

— Да.

 

 

Същата вечер Алиша вечеря с Джулия и Ксавиер на терасата им. След пристигането им беше подремнала и изглеждаше поосвежена, макар и кожата й още да бледнееше. Ксавиер се държа примерно, а и тъй като присъствието на Алиша неутрализираше напрежението помежду им с Джулия, успяха да прекарат приятна вечер. В полунощ Алиша се прозя и помоли да я извинят.

— Прощавайте, другарчета, но напоследък не спя добре, а отгоре на всичко изпих прекалено много вино на стомах, стоял празен през последните няколко дни. Лека нощ и отново ви благодаря, че ме приехте в дома си. — Тя стисна ръката на Джулия. — Много се радвам, че дойдох.

Малко след това Ксавиер също се отправи към леглото, оставяйки на Джулия задачата да изгаси лампите и да заключи вратите. Струваше й се толкова странно след рутината, която си бяха изградили с Кит: обикновено вършеха къщната работа заедно. Докато обикаляше из къщата, си мислеше за Алиша и за това как никога не бе прозряла уязвимостта, която се криеше под силната й външност. Как след смъртта на майка им Алиша беше подредила живота си така, че да се защити от болката. А сега защитните стени започваха да рухват.

Кит го беше споменал веднъж… беше разпознал истинската същност на Алиша и разбираше какво се опитва да постигне. Изкачвайки стълбището, Джулия се замисли колко хубаво щеше да е, ако имаше неговата проницателност. Поне сега й се удаваше възможност да се отплати на Алиша за добрите намерения и грижовността. Внезапно я изпълни топъл прилив на обич към сестра й.

Като влезе в спалнята, установи, че след снощната интимност Ксавиер навярно беше заключил, че си е възвърнал статута на пълноправен съпруг и сега я чакаше на леглото.

— Сестра ти ми се стори… — Ксавиер потърси уместната дума — по-нормална тази вечер. Макар че нямах търпение вечерята да приключи, за да си само моя, mon amour. — И той посочи изпъкналостта в боксерките си.

Когато Джулия седна на леглото, за да се съблече, той я издърпа към себе си и натисна главата й надолу.

— Не, Ксавиер! — Тя се изтръгна от хватката му и поклати глава. — Не и тази вечер. Уморена съм.

— Но Джулия, знаеш колко ми харесва и колко обичам мекотата на устата ти. Толкова ме възбужда — опита се да я придума той.

Джулия обаче игнорира думите му, стана и влезе в банята.

 

 

На следващия ден Ксавиер излезе необичайно рано, понеже го очакваше поредното интервю, затова Джулия и Алиша имаха удоволствието да закусят насаме. След това Джулия предложи да отидат до по-тихия край на плажа Пампелон в Сен Тропе.

— Как си угаждаме само — коментира Алиша, като се настаниха на удобните шезлонги пред плажния бар. — Бих казала, че ако ти е писано да разбереш, че си осиновен, е доста благополучно да имаш сестра, живееща в Южна Франция. Това, че съм тук и с теб наистина ми помага. И си права — откритието ми като че ли не е толкова животопроменящо.

— Не, Алиша, не смятам, че е — потвърди Джулия, любувайки се на слънчевите лъчи по лицето си. — И много съжалявам, че се държах така дръпнато, докато се опитваше да ми помогнеш. Винаги съм имала чувството, че знаеш как да се справиш с всичко, за разлика от мен самата.

— Ще ми се! — простена Алиша. — През последните двайсет години толкова потисках чувствата си, че вече не знам коя съм.

— Е, може пък процесът на себеоткриване да се окаже забавен — подхвърли Джулия. — Пък и няма да навреди, ако поне за известно време слагаш себе си на първо място, а не всички останали.

— Проблемът е там, че имам нужда да се нуждаят от мен — призна си Алиша. — Ако се откажа от това, какво ми остава?

— Хората, които те обичат, те обичат заради самата теб, не заради онова, което правиш за тях.

— Така ли смяташ? Тоест ако спра да гладя ризите на Макс и да готвя вечеря на децата, всички ще продължават да ме обичат?

Джулия долови закачливата искрица в очите на Алиша.

— Сама знаеш, че е така. И ще извиняваш, ако ти прозвуча грубо, но може би ще те уважават повече, ако не ги глезиш толкова. В това число и мен — добави Джулия. — Кой знае: може дори ние да започнем да глезим теб.

— Еха! Ама че интересно хрумване — изкиска се Алиша. — Както и да е, сама съм си виновна. Открай време излъчвам самоувереност, и именно в нея е силата ми, Джулия. Поне през повечето време — добави тя.

— Да, но и на теб, като на всички останали човешки същества, ти е позволено да се чувстваш уязвима и зависима понякога. И не бива да го криеш.

— Така е — кимна утвърдително Алиша. — Права си. А да знаеш само как се държи Макс, откакто се случи това… — продължи умислено тя. — Честно казано, някога си мислех, че съм се омъжила за него само защото се появи в подходящия момент. Мислех си, че може би — Алиша прехапа долната си устна — просто съм се нуждаела от близък човек, след като ти замина за колежа, а татко започна често да отсъства от дома. Но последното преживяване ми показа колко добър човек е Макс. И колко трябва да се радвам, че го имам до себе си.

— Всичко си има и хубава страна — каза Джулия. — Ето че благодарение на тази случка проумя колко по-способен е да се справя с трудностите, отколкото си предполагала. Съмнявам се на децата да им е зле под негова опека, права ли съм?

— Да. Добре им е — съгласи се Алиша. — А в момента, както си лежа под слънцето и никой не ме търси за нищо, се чувствам… страхотно!

— Радвам се. В такъв случай трябва да го правиш по-често.

— Знаеш ли какво? — Алиша се отпусна назад в шезлонга си и затвори очи. — Да съм проклета, ако не започна!

 

 

По-късно, на обяд от свежа моцарела и домати, придружен с кана младо местно вино, Джулия разказа на Алиша какво бе научила за собствения си произход. Докато пийваха кафе с мляко, Алиша размишляваше заинтригувано върху подробностите около историята.

— Значи майка ни е била от рода Крофърд?

— Да. Извънбрачната дъщеря на лорд Хари — въздъхна Джулия. — Каква ирония, а? Израснала е под носа на баща си, без дори да подозира.

— Нищо чудно, че татко е решил да ми каже истината. Иначе можеше да си помисля, че и в моите вени тече Крофърдова кръв. Да започна да си придавам важности и да нося диамантена корона на закуска — ухили се Алиша. — Интересното е, че ти имаш по-голямо право на наследство, отколкото Кит, нали така? Все пак си дъщеря на Хари, докато Кит му е просто далечен братовчед. Ако мама беше жива, нямаше ли директно да наследи имението?

— Алиша — започна с предупредителен тон Джулия, — мама е била зачената извън брачното ложе, както се изрази Елзи.

— Това вече не е от значение. Произходът й може да бъде доказан с един-единствен ДНК тест. Наскоро четох за подобен случай в „Таймс“.

— Вероятно си права, но както знаеш, най-близкият наследник от мъжки пол наследява самото благородническо звание. И все пак съм сигурна, че ако истината беше излязла наяве преди смъртта на мама, и тя щеше да е в списъка с наследниците.

Алиша погледна сестра си.

— Е, аз съм извън уравнението, но в такъв случай въпросът е полага ли се дял от имението на твоя милост?

— Може би — отвърна Джулия, отпивайки глътка кафе. — Не съм имала нито времето, нито желанието да проуча нещата. Пък и определено нямам нужда от повече пари.

— Така. А двамата с Кит се падате… какви? — замисли се Алиша, почесвайки носа си. — Трети братовчеди?

Лицето на Джулия помръкна.

— Нещо такова, да — съгласи се тя. — Но вече няма никакво значение.

— Така ли? — поинтересува се Алиша.

— Какво значение би могло да има? — сопна се Джулия.

— Ами… — Алиша осъзна, че навлиза в опасна територия — преди броени седмици двамата бяхте заедно, така да се каже. Изглеждахте ми много щастливи и…

— Алиша, ако нямаш нищо против, предпочитам да не обсъждаме въпроса — прекъсна Джулия разговора още в зародиш. — Ксавиер се върна, така че все още съм омъжена жена. Някогашната ни връзка с Кит вече няма нищо общо.

— Говори ли с него?

— Казах ти вече, не искам да говорим по въпроса, ясно?

Алиша схвана намека и остави темата.