Лусинда Райли
Орхидеената къща (19)

18

През следващите няколко дни Оливия си създаде приятна, отпускаща рутина, прекарвайки сутрините с книга в градинската беседка, а следобедите — на разходки с Адриана, последвани от кратка почивка. Двете вечеряха заедно на терасата и си приказваха за изкуство, литература и Франция, чиято култура Адриана боготвореше.

Оливия откри, че красотата около нея и бавното темпо на живота в „Уортън Парк“ й носеха почти летаргичен покой. Тревогите около надвисналата война и бъдещето й, ако изобщо имаше такова, сякаш се изплъзваха от съзнанието й също толкова лесно, колкото и фините паяжини по гъстите розови храсти в градината се разпадаха под допира на пръстите й.

Един следобед Адриана я закара до брега. Прекосявайки пясъчните дюни, Оливия ахна от възхищение при вида на приказния плаж Холкам, ширнал се пред очите й досущ необятна златна престилка. Направиха си пикник сред дюните, а след обяд Адриана се унесе в сън, покрила със сламена шапка лицето си, за да предпази млечнобялата му кожа от жарките слънчеви лъчи.

Оливия се разходи до брега и потопи предпазливо пръстите на краката си в хапливата солена вода. Не беше толкова студена, колкото очакваше, и усещайки танца на вятъра в косите си, топлината на слънцето по кожата си и великолепието на самотния плаж около себе си, Оливия проумя, че би й харесало да живее в тази част на Англия.

 

 

Като се върнаха в „Уортън Парк“, Оливия закрачи през фоайето на път към стаята си, нетърпелива да свали влажната си, намачкана рокля. Но откъм стълбите я посрещна познато, дълго присъствало във фантазиите й лице.

— Оливия, безкрайно щастлив съм да те видя.

Целуна сърдечно двете й бузи и тя моментално изпита срам заради неспретнатия си вид. Хари, все още в офицерската си униформа, изглеждаше внушително красив.

— Здравей, Хари, как си?

Той врътна очи.

— Ами, що-годе добре, бих казал, но ти, за сметка на това, изглеждаш прелестно.

Оливия се изчерви.

— Така ли? С майка ти току-що се връщаме от плажа и се опасявам, че видът ми не е особено сносен.

— Е, мен ако питаш, си неотразима. И аз самият обичам да проветрявам главата си с малко свеж морски въздух. Какво ще кажеш утре да отидем заедно, стига да понесеш още една разходка до плажа? Този уикенд съм свободен и възнамерявам да му се насладя.

В гласа на Хари имаше нотка на безгрижие, дори лека еуфория, каквито Оливия не беше забелязала у него досега.

— Звучи забавно. А сега, ако ме извиниш, е крайно време да се измъкна от тази мокра рокля.

— Разбира се — отвърна той. — Ще се видим на вечеря, Оливия.

— Да — каза тя, потичвайки нагоре по стълбите, — до после.

 

 

Същата вечер Оливия помоли Елзи да й направи прическа. Момичето събра предната част на косата й в изискано руло, оставяйки буйните й златисти къдрици да се стелят около раменете й. Накрая Оливия облече любимата си синя рокля и погледна отражението си в огледалото.

— Като картичка сте — възхити се Елзи. — Господин Хари ще е с вас тази вечер, нали така?

— Доколкото знам. — Оливия беше твърде притеснена да се впуска в женски приказки. Отиде на долния етаж и излезе на терасата, където Адриана и Хари вече я очакваха.

— Хари тъкмо ми разказваше, че утре ще ходите заедно на плажа — усмихна се одобрително Адриана. — Оливия, chérie, очевидно свежият въздух ти влияе добре. Прелестна си тази вечер. — Тя й подаде чаша розе от сребърния поднос на масата. — Утре и Кристофър ще си дойде у дома, а в неделя ще организираме обедно парти и ще поканим някои от съседите ни, за да се запознаеш с тях. Готови ли сте за вечеря?

 

 

Вечерта мина много приятно. Хари обърна голямо внимание на Оливия, задавайки й въпроси за дебютантския сезон и Лондон. Адриана се оттегли рано, уж от умора, и двамата останаха сами на терасата. Оливия вложи огромно старание да укроти трепетното си очакване и да запази самообладание.

— Много се радвам, че ни гостуваш, Оливия. Чудесно е да знам, че майка ми не е сама в „Уортън Парк“ в момент, когато не може да замине за Франция при семейството си и баща ми често отсъства от дома. Компанията ти й е изключително приятна — коментира той.

— Чувствата ни са взаимни — увери го Оливия.

— А започна ли красотата на тази част от света да покорява сърцето ти? — Хари й се усмихна и двамата вкусиха спомена за най-първия им разговор.

— О, да! Влюбена съм в нея. Майка ти успя да отвори очите ми.

— Може да е много убедителна — вдигна вежди Хари. — При всички случаи се радвам, че ти харесва тук. Мястото е наистина вълшебно.

— А ти сигурно си щастлив, че можеш да прекараш поне малко време вкъщи? — предположи Оливия.

— Вярно е — кимна утвърдително Хари. — Това прави проклетата ситуация малко по-поносима. Както и да е — каза той, загасвайки цигарата си, — време ми е за лягане. Чувствам се смазан. Вероятно и ти си уморена. — Подаде й ръка, а тя я пое и стана. Хари я пусна в мига, в който влязоха в къщата на път към стълбището.

— Лека нощ, Оливия — каза накрая и целуна вежливо двете й бузи. — Спокойни сънища — добави и се отправи към стаята си.

Оливия си легна объркана, чудейки се защо Хари не беше понечил да я целуне отново. В крайна сметка реши, че все пак току-що бе пристигнала в имението, а и Хари почиваше за пръв път от седмици. Трябваше да му даде повече време.

 

 

На сутринта Хари, във видимо приповдигнато настроение, я покани в колата си и тръгнаха към плажа.

— Холкам ще ти омръзне, ако пак те водя там. Хрумна ми да отскочим до Кромър. Може да обядваме в градчето и да се разходим по крайбрежния булевард — предложи той.

Фантазията на Оливия за дълъг ден в обятията на Хари сред пясъчните дюни моментално се изпари. Въпреки това разочарованието й не биваше да съсипва малкото ценно време, което имаше с него.

Прекараха си добре, макар и не точно както Оливия си бе представяла. По време на обяд в ресторанта на един хотел Хари й разказа за неопитните новобранци от батальона му, няколко от които идваха от имението „Уортън Парк“.

— Особено впечатлен съм от Бил Стафърд, младежът на Елзи — обяви Хари, вадейки цигара. — Безспорно е подходящ за офицерския чин. Излъчва спокойствие и авторитет, които приковават вниманието на другите мъже. Дори цял живот да бях прекарал в армията, пак щеше да е по-добър войник от мен — призна си Хари.

— Убедена съм, че не е така, Хари.

— Опасявам се, че е, скъпо ми момиче — въздъхна той и загаси унило цигарата си в пепелника. — Е, да потегляме ли към имението?

 

 

В чест на завръщането на лорд Крофърд от Лондон вечерята се състоя в трапезарията. Адриана сияеше от щастие, гледайки двамата си любими мъже на масата, и доволството й се оказа заразно. След вечеря изиграха партия бридж. Оливия и Кристофър спечелиха благодарение на господин Крисчън и безценните му уроци.

В края на вечерта Хари я съпроводи до горния етаж и Оливия отново закипя от вълнение, когато настана моментът за целувка за лека нощ. Но и този път Хари се раздели с нея само със скромна целувка по бузата.

Около обедната маса на следващия ден се събраха двайсет човека — гостуваха им приятели и съседи на лорд и лейди Крофърд. Оливия, привикнала с компанията на по-възрастни хора, си прекара добре, макар и да я глождеше странното чувство, че я излагат на показ за одобрение. Надяваше се да се е представила подобаващо. Поведението на Хари беше същото като от изминалите няколко дни: внимателно, но резервирано.

Същата нощ, докато лежеше в леглото си, Оливия взе стоическото, макар и тъжно решение, че е време да започне да гради планове за бъдеще, в което Хари не присъстваше.

 

 

С наближаването на септември и края на бързо чезнещото лято, жътварите оголваха тучните поля и миризмата на горящи стърнища витаеше из цялото имение. Оливия, обзета от сънливо настроение, поглъщаше жадно книга след книга, правеше си дълги разходки из околността на имението и често посещаваше Джак в парника. Не беше виждала Хари от неделното обедно парти — беше прекарал последния уикенд в Лондон, — пък и видимо противоречивите му чувства й даваха още по-основателна причина да съсредоточи вниманието си върху бъдещето, което я очакваше след края на престоя й в „Уортън Парк“. Оставаха й още няколко дни, но щеше да си тръгне и по-рано, ако не беше обещала на Елзи, с която бяха станали близки приятелки, да присъства на сватбата й.

Три дни преди венчавката Кристофър се прибра неочаквано рано от Лондон. Двамата с Адриана прекараха по-голямата част от следобеда затворени в кабинета му. Оливия четеше в библиотеката, когато Адриана влезе с пребледняло лице.

— О, скъпа моя — каза тя, обвивайки с длани страните й, — изглежда войната ни застигна. Кристофър ми съобщи, че Великобританското правителство е получило сведения, според които главнокомандващите на Кригсмарине^[1] са наредили всички търговски кораби на страната им незабавно да се отправят към германските пристанища заради предстоящата инвазия на Полша. Ще пренебрегнат Германо-съветския пакт за ненападение. — Адриана се стовари тежко в един от столовете и зарови глава в ръцете си. — Войната настъпи, Оливия, настъпи.

Оливия скочи на крака и се спусна да я утешава.

— Но хер Хитлер не би постъпил така. Несъмнено знае какво би последвало.

— Знае и точно това цели открай време. Кристофър смята, че до утре сутрин нацистката инвазия в Полша ще е започнала. А тогава Великобритания ще е принудена да обяви война на Германия. — Адриана сграбчи ръката на Оливия. — Не бива да казваме на Елзи по-рано, отколкото се налага. Нека се наслади на още няколко часа предсватбена тръпка. Не трябва да разкриваш за това на никого, докато не стане всеобщо достояние, разбираш ли?

— Да, Адриана. Няма да пророня и дума, обещавам.

— Дано успеят да се порадват на сватбения си ден като всяка друга двойка. Трябва да вярват в светлото си бъдеще, дори да не ги очаква такова. — Очите на Адриана плувнаха в сълзи. Тя извади дантелена кърпичка и ги попи. — Mon dieu! Стига толкова! Трябва да се взема в ръце. Извинявай, ma petite. Понякога е лошо да знаеш повече. Кристофър заминава за Лондон незабавно. Държал е да чуя новината от него.

 

 

Същата нощ Адриана будува до късно в очакване на Хари. Когато синът й се върна, тя го отведе в библиотеката и им сипа по чашка арманяк.

— Майко, новината ме достигна — каза Хари, виждайки тревогата по красивото й лице. — Моля те, опитай да не изпадаш в паника: все пак още нищо не е сигурно и никой не знае как ще се развият нещата, нито до какво ще доведат. Новината не идва изневиделица: поне на нас, просветените. Зарът беше хвърлен още когато Хитлер навлезе в Чехословакия. Подготвяме се от месеци и мисля, че момчетата ми ще се радват да узнаят, че идва моментът да приложат всичко научено на практика.

Адриана докосна с ръка челото си.

— Не мога да повярвам, че ми предстои да преживея още една война. Последната ми отне толкова много скъпи хора, а сега… — Тя вдигна поглед към него. — Моят Хари… — Майка му сви рамене безпомощно и той отиде да я утеши.

— Maman, умолявам те да не се разстройваш — призова той ридаещата Адриана. Това беше един от малкото случаи, в които му се приискваше да има сърцата англичанка за майка. Болеше го да я гледа толкова разтревожена.

— Но какво ще правя тук сама, Хари? Когато ти отидеш на война, а баща ти е в Лондон? И повечето млади мъже от имението са с теб на бойното поле? Как ще стопанисвам „Уортън Парк“ самичка?

— Оливия ще е до теб — каза Хари.

— Pouf! — махна с изящната си ръчица Адриана. — Защо й е да остава тук, развихри ли се война? — Силните емоции я караха да говори истината. — Наблюдавам ви, Хари, и виждам, че тя те обича, но ти… Не мисля, че ти изпитваш същите чувства към нея. Да, признавам, че я поканих, защото усещах притегателната сила помежду ви. Сега обаче разбирам, че съм грешала. А тъй като тя е тук единствено заради теб, ще си замине и аз ще остана съвсем сама.

Хари остана слисан от думите й.

— Мислиш, че Оливия е влюбена в мен? — каза с изумление.

Въпросът му ядоса Адриана.

— Разбира се! Изписано е на лицето й, нима не виждаш?! А е толкова прекрасно момиче, толкова остроумно и интелигентно, толкова различно от останалите англичанки. Да, имах планове за вас… защото, както сам се досещаш, ти си единственият ни наследник и… о! — Тя долепи ръце до пламналите си бузи. — Сърце не ми дава да го кажа, но ако войната те погуби, кой ще наследи „Уортън Парк“? Ще трябва да го припишем на племенника на баща ти, Хюго, и кръвната ни линия ще отмре след тристагодишна история.

— Боже господи! — Хари пусна раменете й и закрачи из библиотеката с чашата арманяк в ръка. — Съвършено права си. Ако не се върна, то… — гласът му заглъхна.

— Хари, приеми най-искреното ми извинение. Аз… не съм на себе си тази вечер. Моля те, прости ми и забрави думите ми.

Той се обърна с лице към нея.

— Но ти казваш самата истина. Освен това Оливия несъмнено е прекрасно момиче и съм много привързан към нея. А и ти я харесваш. Предполагам ще остане при теб, ако…

— Не, Хари! Не ме слушай! — пророни измъчено Адриана. — Бях твърде смела в догадките си. Въобразих си, че…

— Може би си била права — кимна утвърдително Хари. — Аз обаче, с моя мъжки ум, не съм успял да разгадая знаците.

— Вероятно е така, но знай, че любовта не може да бъде създадена изкуствено. Не се ли зароди сама, никога няма да съществува. — Адриана го погледа, после стана на крака. — Главата ме боли ужасно, отивам да полегна.

— Разбира се, Maman, денят беше тежък за всички ни.

Адриана се запъти към вратата, сетне спря и се обърна към сина си.

— Повярвай ми, че не искам да те подтикна към нещо, по което сърцето ти не гори. Никой французин не би постъпил така, същото важи и за мен. Лека нощ, скъпи. Дано утрешният ден е по-светъл.

Когато майка му излезе, Хари си наля още чаша арманяк и седна в удобното кожено кресло да помисли.