Лусинда Райли
Орхидеената къща (46)

45

Банкок 1947 г.

 

Бил седеше на задната седалка на един тук-тук, стиснал с една ръка дървената странична облегалка, а с другата — малкото си куфарче, докато триколката фучеше през банкокския трафик. Като свърнаха с бясна скорост зад един ъгъл, озовавайки се в тясна уличка тук-тукът кривна заплашително и едва не блъсна жена, крепяща две плитки кошници с ориз, окачени на дървена тояга върху раменете й като на грамадна везна.

Той затвори очи, молейки се кошмарното му пътешествие да приключи час по-скоро и този хотел „Ориент“ да изникне пред него на магия. Бързо-бързо беше забравил нетърпимите горещини на Далечния изток. Умираше от жажда и тялото му се обливаше в пот.

— Елзи — простена Бил, — защо не те послушах?

Като се замислеше, че сега можеше да си човърка нещо в парника на „Уортън Парк“, очаквайки с нетърпение любимата си вечеря от черен дроб, бекон и чай, след която и уютната близост на топлото, младо тяло на Елзи, сгушено до неговото в леглото. Вместо това се намираше в парник с размерите на цяла страна, претъпкан с така омразния му ориз, а отгоре на всичко нямаше ни най-малка представа къде щеше да прекара нощта. Успокояваше го единствено фактът, че след две седмици се качваше на кораба за вкъщи. В сравнение с четирите години, прекарани в Чанги, някакви си две седмици не бяха нищо.

— Кълна се, лорд Хари, някой ден ще ми видите сметката, сигурен съм — измърмори под носа си Бил, а авторикшата спря пред една запусната на вид сграда.

— Лонг-лам „Ориентен“, кръб — посочи шофьорът и Бил въздъхна облекчено, като видя малката табела над входа, чийто надпис потвърждаваше, че е достигнал дестинацията си.

Миниатюрният портиер изтръгна пътническата чанта от ръката му и го въведе в проветривото хотелско фоайе. На рецепцията седеше красива млада тайландка. Бил знаеше, че Лидия бе работила тук и му хрумна, че може да извади късмет и да я намери още с пристигането.

— Здравейте, госпожице. Ъъ… Бих искал да наема стая за две седмици.

— Разбира се, сър. Цената за нощувка без закуска е сто и двайсет бата — отвърна момичето на перфектен английски.

— Добре — каза Бил, макар и да не знаеше колко е това в лири стерлинги. Беше сигурен, че Хари го е подсигурил финансово.

— Бихте ли се подписал тук, сър, а после пиколо ще ви отведе до стаята ви. Има хубава гледка към река — добави тя с усмивка.

— Благодаря. — Бил се подписа на посоченото място, а момичето бръкна в една от дървените преградки зад нея и извади голям ключ. — Случайно името ви да е Лидия?

— Не, съжалявам, сър, тя напусна преди няколко месеца. Аз съм нейна заместничка. Казвам се Анкана — отвърна тя и му подаде ключа.

— А да знаете, госпожице, къде работи Лидия в момента?

— Съжалявам, сър. Тя тръгнала, преди аз пристигна. Не я срещнах. Можете да попитате мадам Жизел, управителката на хотел, но тя не е тук в момента. — Анкана издрънча с малкото звънче на тезгяха и един дребничък тайландец се появи зад него.

— Приятен престой, сър.

— Благодаря ви.

Бил последва пиколото до стаята си и — също като Хари преди него — остана впечатлен от гледката към реката, която прозорецът предлагаше.

След кратка дрямка и леко освежаване на мивката, Бил тръгна да намери ресторанта. Настани се на сенчестата веранда и си поръча бира и апетитен хамбургер — деликатес, който американските войници му бяха препоръчали по време на престоя му в Сингапур, докато чакаше кораба за вкъщи след раздялата с Чанги. Бил реши, че му харесва някой постоянно да подскача покрай него и че лесно би свикнал да се отнасят с него като с джентълмен. Въпреки това искаше единствено да намери Лидия час по-скоро и да се заеме с ужасната задача да й обясни положението. Тогава можеше да се съсредоточи върху издирването на орхидеите, които искаше да отнесе със себе си в Англия.

— Две седмици, лорд Хари, толкова ти отделям — измърмори в бирата си той. — После се качвам на кораба и се прибирам при Елзи.

След обяд Бил се върна до рецепцията, за да провери дали управителката на хотела е в офиса си.

— Започни с Жизел — беше му заръчал Хари. — Тя знае всичко и няма да се учудя, ако е получила вест от Лидия след телеграмата й до мен.

Жизел се беше върнала в офиса си и излезе да поздрави Бил.

— С какво мога да ви бъда полезна, сър?

— Ами… Госпожо, дошъл съм от името на лорд Хари Крофърд.

— Mon dieu! — вдигна вежди Жизел. — Блудният ни английски пианист. Е, най-добре елате с мен.

Тя вдигна дървената вратичка на тезгяха, за да пусне Бил и го поведе към офиса си.

— Моля седнете, господин…?

— Стафърд, госпожо, Бил Стафърд.

— Е — погледна го Жизел, сядайки зад бюрото си, — предполагам, че в крайна сметка лорд Крофърд няма да загърби наследството си, за да се ожени за рецепционистката ни и да работи като музикант в скромния ни бар?

— Не, госпожо, няма.

— Quelle surprise — пророни Жизел. — Разбира се, че очаквах да се случи, но той беше доста убедителен на тръгване. Помислих си… — Жизел се усмихна горчиво, — че може би, поне веднъж, любовта ще възтържествува. Но това, естествено, е невъзможно.

— Той беше… е, много влюбен, госпожо. Но вече знае, че няма как да вдигне гълъбите, така да се каже, и да заживее тук. Баща му почина наскоро и той трябва да вземе имението и всички придружаващи го отговорности в свои ръце.

— Не е нужно да го оправдавате, господин Стафърд. Разбирам напълно. И предполагам не сте дошъл да известите моя милост за промяната в плана му, а жената, на която бе обещал да се върне, oui?

— Да, госпожо. — Бил се изчерви под изпитателния й поглед, незнайно защо чувствайки се отговорен за действията на господаря си.

— Вероятно знаете, че вече не работи в хотела ми?

— Да, лорд Крофърд ме уведоми. Имате ли представа къде се намира?

— Както казах и на лорд Крофърд в телеграмата си, Лидия просто изчезна една сутрин преди около три месеца. Оттогава ни вест, ни кост от нея.

— Да е боледувала случайно, госпожо? Лорд Крофърд не може да си намери място от тревога.

— Не мисля. Не ми се стори болна при последната ни среща. Макар че в очите й се четеше тъга… — Жизел поклати глава — Май и двамата сме наясно с причината за нея. Лидия беше толкова красиво момиче: умно, ученолюбиво, ценен кадър в хотела ми. Неприятно ми беше да я загубя.

— Според вас защо си е тръгнала, госпожо?

— Кой знае? Имам си своите подозрения, но… — Жизел въздъхна, — мисля, че е поради лични причини. Което е много нетипично за Лидия. Винаги е била изключително надежден служител. А и ми се струваше щастлива тук.

— Дали не е заминала при семейството си? — предположи Бил. — Лорд Крофърд каза, че веднъж госпожица Лидия го водила на гости на острова, където живеят; на еднодневно пътуване с влак от Банкок.

— Не, със сигурност знам, че не е там. Като изчезна, и аз се притесних. Писах на чичо й на остров Ко Чанг, за да попитам дали не е при тях. Той отговори, че не са я виждали, но щял да пише на майка й, за да провери дали всичко е наред. За жалост — продължи Жизел, килвайки глава на една страна, — чичото май не подозираше, че майката на Лидия се пресели в Япония преди няколко месеца. Лидия остана да работи в Тайланд, но не е изключено да е отишла при майка си.

— В Япония?! — Сърцето на Бил се сви. — Простете, госпожо, но тъй като съм бил военнопленник, едва ли ще понеса да я търся точно в тази страна.

— Разбирам. Пък и разстоянието е огромно. Господин Стафърд — Жизел се приведе над бюрото си, — не мога да ви кажа със сигурност какво се е случило с Лидия, но инстинктът ми подсказва, че не би се преселила при семейството си. Не… това е последното място, където би потърсила подслон. Мен ако питате, е някъде там — каза Жизел, махвайки с ръка към прозореца, — сред тълпите от хора, обитаващи този град.

— Божичко, госпожо — провеси глава Бил, обезсърчен от сложността на изпитанието пред себе си. — Откъде да започна? Имаше ли приятели в хотела, на които може да е споделила нещо?

— Доколкото знам, не. Лидия беше доста затворен човек — отвърна Жизел. — Едва ли ако е имала някакъв… личен проблем, е споделила с някого. По-скоро би се скрила като ранено животно.

Бил загледа мазолестите си ръце, чувствайки се напълно безсилен.

— Госпожо, не мога да се върна у дома, без да съм я намерил. Дадох клетва на лорд Крофърд. Пък и…

— Пък и какво, господин Стафърд?

Бил вдиша дълбоко.

— Ако не я намеря и не успокоя господин Хари, че е добре, може да тръгне да я търси лично. Толкова много я обича… нямате представа на какъв тормоз е подложен, задето трябва да изпълни дълга си. Кълна се, че ако имаше как, щеше сам да дойде. А тогава, госпожо, какво щяхме да правим ние в „Уортън Парк“? Двамата с жена ми Елзи, заедно с родителите ни и още сто и петдесет други хорица с техните жени и деца изкарваме прехраната си в имението. Ако лорд Крофърд изчезне, ще настъпи същински хаос, слушайте ми думата. Разбирате ли, госпожо — постара се да е красноречив Бил, — не съм дошъл само заради него, но и заради мен и близките ми, и всички останали, които се нуждаят от присъствието му в имението.

— Да, разбирам на какъв кръстопът се намира лорд Крофърд. Не забравяйте, че станах свидетел на любовта помежду им, и е същинска трагедия, че не й е писано да просъществува. C’est la vie, господин Стафърд — въздъхна Жизел. — Ще направя всичко по силите си да ви помогна. — Тя затрака с химикала си по бюрото, потънала в мисли. — Може би трябва да посетите болниците в града, за всеки случай… Някъде тук имам списък… — тя отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и се разрови вътре.

— Та аз дори не знам фамилията й…

— Поне това мога да ви кажа. Ето — Жизел му подаде лист хартия. — Това е списък на всички болници в Банкок. Бяхме подготвили такива за роднините на военнопленниците от Бирма. Тази война… — въздъхна Жизел, — … толкова болка донесе. И продължава да носи.

— Знам, госпожо — съгласи се Бил. — Промени мен и живота ми завинаги, спор няма. Обърна всичко с главата надолу.

— Да… защото в един нормален свят Хари и Лидия изобщо нямаше да се срещнат, а сега искрата пламна и pouf! — Жизел направи типичен за французите жест. — Гледайте какви поразии причини. — Написа нещо на друг лист хартия и го подаде на Бил през бюрото. — Това е фамилията на Лидия и бележка на тайландски, гласяща, че я издирвате; можете да я представяте по рецепциите на болниците.

Мисълта накара Бил да пребледнее като платно. Беше станал свидетел на предостатъчно болести и страдания в Чанги.

— Да си призная, госпожо, страх ме е да не я намеря в някоя от тях.

— Все отнякъде трябва да започнете, господин Стафърд, а е най-добре първо болниците да зачеркнете от списъка си, не смятате ли? — Жизел стана и Бил последва примера й. Тя спря до вратата и се обърна към него. — Лорд Крофърд е голям късметлия да има толкова предан и верен приятел, готов да иде до другия край на света, за да му помогне.

— Аз съм му подчинен, госпожо. Просто изпълнявам нареждания.

— Не, господин Стафърд, Лорд Крофърд ви е възложил мисия, която би поверил единствено на приятел. Положението ви в домакинството му не е от значение.

— Е, в такъв случай се надявам да оправдая доверието му — въздъхна Бил.

— Ще го оправдаете — заяви Жизел, отваряйки вратата на офиса. — Ако Лидия е сред живите и иска да бъде открита, ще изпълните мисията си.