Лусинда Райли
Орхидеената къща (35)

34

През следващата седмица Хари успя да отпочине и да си възвърне силите благодарение на факта, че измъченият му стомах започна да привиква към питателната храна, за която бе могъл единствено да си мечтае в Чанги.

Кошмарите продължаваха да тровят нощите му. Събуждаше се плувнал в пот и протягаше ръка към лампата, която често пъти не работеше, тъй като токът в Банкок редовно спираше. Тогава с разтуптяно сърце се спускаше да запали свещта, и чак тогава, виждайки уютната си стая, успяваше да се увери, че адът наистина е приключил.

Сутрин излизаше на верандата за закуска, а после сядаше с вестник под сянката на големите палмови дървета в градината. Реката вечно кипеше от живот и шумът от дизеловите двигатели на дървените лодки му действаше някак успокоително. Често наблюдаваше останалите гости на хотела над отворения си вестник: някои от тях бяха бивши военнопленници от трудовите лагери по бирманските железопътни линии, но той не опитваше да завърже контакти с тях.

Себастиан редовно го навестяваше от офиса си, който се намираше недалеч от хотела, и двамата обядваха заедно. След това Хари се връщаше в стаята си за следобедна дрямка. Не смееше да напусне територията на хотела: спокойната му среда и грижите на вежливите тайландски служители, сновящи наоколо с истинска грация, му вдъхваха чувство за безопасност. Затова се придържаше към пределите на хотел „Ориентал“, който се бе превърнал в негово единствено убежище.

Всеки ден Себастиан го питаше дали иска да изпрати телеграма до „Уортън“, за да ги извести кога могат да го очакват, но Хари отклоняваше предложението му. Мисълта за пътешествието към дома — в комбинация с отговорностите, които трябваше да поеме там — беше твърде голям залък. Тук, сред спокойствието на хотела, Хари лекуваше болния си дух.

 

 

Един зноен следобед, докато прекосяваше фоайето на път към стаята си след обяд, Хари видя Жизел да раздава напътствия на няколко тайландски работници, които пренасяха тежко пиано надолу по коридора и към една от стаите.

След обичайната си следобедна дрямка Хари се върна на долния етаж и надникна в стаята. От тавана висяха големи бамбукови ветрила, а масите и столовете бяха подредени покрай стените. В единия ъгъл имаше дървен бар, който все още беше в процес на изграждане, а пианото и комплект барабани стояха в другия. Хари отиде до пианото и вдигна капака му. Придърпа си един стол, седна и разположи пръсти върху клавишите.

Макар и да беше свирил в Чанги, японците, колкото и иронично да звучеше, си бяха поръчвали само популярни американски мелодийки. Затова изсвирвайки началните акорди на „Голяма полонеза в ла бемол“ на Шуберт, усещаше пръстите си леко сковани. Въпреки това не се отказа, приканвайки ръцете си да затанцуват по клавишите като в доброто старо време. В крайна сметка паметта им се опресни и познатите ноти се заизливаха от инструмента в поток от дълго сдържана болка. За пръв път, откакто беше акостирал по тези земи, Хари откриваше покой в музиката си.

Като приключи, облят в пот от физическото напрежение и силните емоции, откъм вратата се чу ръкопляскане. Млада прислужничка от тайландски произход стоеше свенливо на входа, с метла в ръце и същинско удивление по лицето.

Хари й се усмихна — беше красива дори в неугледната си прислужническа униформа.

— Извинява, сър, че обезпокоила вас. Чух музика, като мета тераса, и дойдох да послушам.

— Разбира се. — Хари я огледа по-внимателно този път, любувайки се на дребничкото й, почти детско тяло с идеални пропорции, а после и на очарователното й лице. — Харесваш ли музика?

— Много — кимна тя. — Преди война и аз учила се.

— Посещавала си музикално училище?

Момичето поклати глава.

— Не. Само уроци веднъж в седмица. Но обичам, обичам Шопен много — заяви възторжено тя.

— Искаш ли да посвириш? — предложи й Хари и стана.

— Не, мадам няма доволна. Освен това аз съм… — тя потърси правилната английска дума и откривайки я, се усмихна — аматьор. Вие май сте професионалист.

— Не бих казал — пророни Хари. — Но и аз обичам да свиря.

— Ще свирите в нов бар? — усмихна се отново момичето, разкривайки съвършено белите зъби под плътните си розови устни.

— Може би, стига Жизел да ме покани — сви рамене Хари. — Но няма да е Шопен. Ти си прислужничка тук, нали? — Попита излишно Хари в опит да удължи разговора им.

Момичето кимна.

— Да.

— Бих казал, че е доста необичайно да попаднеш на прислужничка, която да говори добре английски и да свири на пиано — коментира той.

Момичето сви рамене.

— За много от нас много неща се променят през война.

— Да — съгласи се искрено Хари, — така е. Но ти си образовано момиче. Защо работиш тук?

Очите й се изпълниха с тъга.

— Мой баща бил в Движение за свободен Тайланд и японска армия го плени. Изчезна преди година.

— Разбирам.

— Преди бил редактор на местния вестник — продължи тя. — Живеели сме добре. Учих във великобританското училище в Банкок. Но майка ми има три малки деца и не може ги остави сами, за да ходи на работа. Така че работя да храня семейство. — Говореше съвсем трезво; не търсеше състраданието му, а просто обясняваше какво е положението й.

— Доколкото знам, и мадам Жизел е била журналистка някога — спомни си Хари.

— Да — потвърди момичето. — Била военна кореспондентка на французи. Помогна ми с работа, защото познава и уважава мое семейство.

Хари кимна.

— Ясно. Може би, когато следвоенният хаос отшуми, ще имаш възможност отново да използваш образованието си.

— Но вие, сър, сте видял повече лошо от мен — отвърна момичето. — Мадам каза бил сте затворник в Чанги. Чула съм, че там ужасно място.

Състраданието в очите й го накара да се просълзи. Младата прислужничка познаваше жестокостите на войната. Двамата замълчаха за момент, вперили погледи един в друг, свързани от необяснимо чувство.

Тя първа наруши тишината.

— Трябва да вървя.

— Да.

Момичето събра ръце като за молитва под връхчето на носа си и сведе глава в поклон — традиционен тайландски жест, който Хари вече познаваше.

— Коп куп ка, сър. Много хареса музиката ви. — И тя се запъти към коридора.

— Казвам се Хари — провикна се той след нея.

— Хари — повтори тя със симпатичния си акцент.

— А твоето име как е? — попита той.

— То е Лидия.

— Лидия — повтори и той.

— Довиждане, Хари, и доскоро.

— Довиждане, Лидия.

 

 

След тази им среща Хари започна да наблюдава Лидия ежедневно, любувайки се на грациозните движения, с които вършеше работата си. Сядаше на любимото си кътче от терасата с „Господина в салона“ на Съмърсет Моъм — написана в същия този хотел няколко години по-рано — в скута. Но вместо да чете, следеше Лидия, запленен от младата тайландка по необясними за него причини. Струваше му се толкова фина, крехка и неземно женствена. На неин фон Оливия изглеждаше като впрегатен кон, макар и телосложението й да се считаше за стройно.

Подсмихваше се скришом, съзнавайки, че е открил своята Пепеляшка. Естествено, Лидия не подозираше, че той е принцът — или нещо подобно. Пращаше му по някоя усмивка от време навреме, но никога не го заговаряше. Той също не смяташе за удачно да я доближава.

Хари нямаше представа на колко години е. От обстойните си наблюдения знаеше, че под униформата й се крие тялото на жена; въпреки това можеше да е както на двайсет и четири, така и на четиринайсет.

Започваше да го гложди чувството, че се вманиачава по нея: гледаше да прави гимнастика, точно когато тя метеше верандата или терасата, вечно се навърташе край нея, за да я наблюдава. Колкото по-често я виждаше, толкова по-красива му се струваше. С часове лежеше в стаята си, умувайки как би могъл да подхване наново разговора им от онзи ден и да я опознае.

 

 

Една сутрин, докато минаваше през фоайето, видя Лидия зад рецепцията. Не носеше прислужническата си униформа, а блуза и пола в западен стил.

Усмивката й му вдъхна кураж, и Хари отиде при нея.

— Здравей. Да не би да са те повишили?

— Да. — Огромните й кехлибарени очи просветнаха от доволство. — Вече ще помагам на мадам с канцеларската работа и ще обслужвам рецепцията. Освен това отговарям за посрещане на гостите.

— Браво на теб! — похвали я Хари, изпълнен от щастие, каквото човек обикновено изпитваше, когато му се случеше нещо хубаво. — Радвам се, че мадам е признала способностите ти и е решила да се възползва от тях.

— Взе ме, защото говоря английски и тайландски, а тя говори френски. Добър екип сме. — В очите й пак проблесна щастлива искрица. — Ще ми увеличи и заплата, така че мое семейство е много доволно. Нов бар ще отвори утре вечер. Дано не възразиш, но казах на мадам, че имаме гост, който свири на пиано много добре. Сигурно ще говори с теб по-късно.

— Разбира се. Ти ще присъстваш ли?

— Разбира се — повтори думите му Лидия. — До скоро виждане, Хари — кимна тя и върна вниманието си към документацията пред нея.

Докато закусваше на верандата Хари тържествуваше тайничко заради неочаквания си контакт с Лидия. Ако тя дойдеше в бара идната вечер, щеше да седне пред пианото. И да свири за нея.

Направи му впечатление, че тази сутрин се чувстваше добре — по-жизнен от много години насам. Освен това през тялото му струеше енергия, каквато смътно си спомняше от периода преди кошмарния Чанги. Хари реши, че е от доброто предчувствие за бъдещето — а преди дори не бе смял да си мечтае за такова.

Днес красотата на тропическия пейзаж край него му се струваше още по-живописна. Всичко, което виждаше и докосваше, излъчваше чудноват блясък, направо сияеше. Очевидно се възстановяваше.

От което следваше, че е време да се замисли за връщането си у дома.

Хари запали цигара и отпи глътка кафе. Когато преди повече от четири години беше напуснал „Уортън Парк“, поне се чувстваше спокоен, че е изкупил греховете си към Оливия. Вярваше, че жена му е разбрала причината за случилото се помежду им с Арчи и че през няколкото седмици, които бяха прекарали заедно, бе съумяла да остави всичко това зад гърба си.

Фактът, че я беше оставил с дете в утробата, му носеше допълнителна утеха, както и материално доказателство за нормалното естество на брака им. Това, че рожбата им не беше видяла бял свят го натъжаваше, но не се и съмняваше, че тъгата на жена му беше много по-дълбока.

През множеството тягостни, влажни нощи Хари бе имал предостатъчна възможност да размишлява върху чувствата си към Оливия. Някои от другите пленници ридаеха от мъка по съпругите си, разказваха за тях на всеки, който благоволеше да ги изслуша, и пазеха оръфани, избелели техни снимки до сърцата си. Говореха за огромната си любов и колко им липсвала физическата страна на брака. Хари ги слушаше търпеливо, гложден от гузна съвест, задето той самият не изпитваше подобни лирични емоции към собствената си съпруга.

Открай време хранеше голяма нежност към Оливия. Уважаваше интелекта й, силата и красотата й, както и приноса й за „Уортън Парк“ в момент, когато Адриана бе имала нужда от помощ. Тя беше идеалната господарка за имението и достойна заместничка на майка му.

Но…

Обичаше ли я?

Хари отпи ще глътка от кафето, все още горещо заради голямата жега, и запали поредната цигара. Донякъде го утешаваше фактът, че всички онези мъже, чиито задушевни излияния бе сушал, бяха имали възможността сами да изберат съпругите си. Не и той обаче. Нямаше никакво съмнение, че ако майка му не беше настояла да се ожени, изтъквайки преимуществата на брака, Хари щеше да замине за фронта ерген. Мисълта да се ожени за Оливия, или която и да било друга жена, изобщо нямаше да му е хрумвала.

И все пак съзнаваше, че положението му далеч не беше рядко явление. Уредени бракове се случваха по цялата земя от векове наред.

Както винаги, личните му чувства се нареждаха след нуждата от наследник. За някои това си беше просто даденост.

Хари смачка фаса си. Може би имаше прекалено високи изисквания. Може би всъщност я обичаше… но как да знае какво да очаква от любовта между мъж и жена, при положение че беше съзрял толкова късно в емоционален план и се бе чувствал така несигурен по отношение на сексуалността си? Оливия му беше първата жена. И все пак имаше чувството, че щом се бяха ориентирали в ситуацията, нещата бяха потръгнали сравнително добре.

Хубавата новина беше, че каквито и страхове да бе таил по отношение на латентното си увлечение по същия пол, бяха лишени от всякаква основа през изминалите три години и половина. Беше виждал как други мъже в лагера се разтушават един друг. Останалите си затваряха очите за това им поведение; всичко, което ти помагаше да изтърпиш ада и да останеш жив, беше приемливо. Но той самият нито веднъж не беше изпитал нуждата да се обърне към нечия прегръдка, дори в най-тежките си моменти.

Е, мислеше си Хари, повече не можеше да се крие. Трябваше да се върне вкъщи и да посрещне трудностите. На обяд съобщи на Себастиан, че се чувстваше достатъчно здрав, за да предприеме пътуването до Англия.

— Страхотно, приятелю. Корабът потегля в началото на следващата седмица. Ще задействам връзките си и ще опитам да ти подсигуря място на борда. Колкото по-скоро, толкова по-добре, не смяташ ли?

Неспособен да сподели ентусиазма на Себастиан за предстоящото си завръщане на родна почва, Хари давеше мъката си в количества алкохол, каквито дотогава не бе употребявал.

След обяд, отправяйки се с доста нестабилна крачка към стаята си, Хари взе решението да се наслади на малкото време, което му оставаше в Банкок. Затова, с подкладен от алкохола кураж, пое дълбока глътка въздух и отиде до рецепцията. Лидия му се усмихна приветливо.

— Да, моля, с какво мога да помогна?

— Ами… — прокашля се Хари — мислех си, Лидия, че е редно да поразгледам града, преди да отплавам за Англия. И понеже вече отговаряш за удобството на гостите, се питах дали не би ме придружила за едно пътешествие по реката като мой гид?

— Извинявай, Хари — погледна го смутено Лилия, — но какво означава думата „гид“?

— Въпросът ми, Лидия, е дали би ме развела из града? — обясни Хари с разтуптяно сърце.

— Аз… — подхвана колебливо Лидия. — Ще трябва попитам мадам.

— Мадам е точно зад теб. Какво трябва да я питаш? — обади се глас с осезаем френски акцент и Жизел изникна от офиса.

Хари повтори питането си пред нея.

— Много ще съм ви благодарен, ако ми намерите човек, който познава околността и, разбира се, говори добре английски — добави той, чувствайки се като измамник, но твърдо решен да постигне целта си.

Жизел се позамисли за момент, после каза:

— Е, капитан Крофърд, смятам, че можем да постигнем изгодно и за двама ни споразумение, n’est-ce pas? И Лидия, и мосю Ейнсли ме информираха, че свирите прекрасно на пиано. Вероятно сте чул, че утре вечер е откриването на бара ми. Нужен ми е пианист. Ако склоните да свирите за мен, ще позволя на Лидия да ви изведе на разходка по реката и да ви покаже Банкок.

Хари протегна доволно ръка.

— Имаме сделка — обяви той.

— C’est parfait, капитан Крофърд — каза тя, стисвайки ръката му. — Ангажирала съм саксофонист и барабанист. Ще са в бара към шест. Бих ви помолила да се явите за репетиция по това време. А сега с младата госпожица можете да се уговорите за разходката ви.

— Много мило. Merci, мадам — отвърна той.

Когато Жизел се върна в офиса си, Хари се облегна доволно на тезгяха, впери поглед в красивите кехлибарени очи на Лидия и каза:

— Така, уредихме въпроса. Къде смяташ да ме водиш?