Лусинда Райли
Орхидеената къща (39)

38

Като се събуди с лека болка в едната си тазобедрена става от тънкия дюшек, Хари изживя момент на паника. После осъзна къде се намира и отвори очи. Стаята все още беше тъмна. Единствената светлина идваше откъм малкото прозорче с мрежа, което гледаше към палмовите дървета на гърба на колибата. Хари се протегна, стана и отиде да отвори вратата.

Гледката, която посрещна очите му, го остави без дъх.

Намираше се на райски плаж, линията на чиито ситни бели пясъци се извиваше леко и завършваше в хълмист, покрит с дървета полуостров. Пясъчната ивица се спускаше с лек наклон към спокойното, смарагдово море. Той се озърна наляво, после и надясно, но не видя жива душа.

Съблече се по наполеонки и хукна по парещия пясък към морето. Поплува енергично, после се отпусна по гръб и загледа първо приказното лазурно небе, после и сушата, където кокосовите палми увисваха, натежали от плод, и се полюшваха идилично, обрамчвайки плажа със зеленина.

Отвъд пясъчната ивица, с върхове, забити в облаците, се простираха високи планини, чиито склонове тънеха в наглед непроходими джунгли.

Задържа се на повърхността на водата дълго време, мъчейки се да проумее как бе възможно, макар и за един момент, целият този рай да е само негов. Накрая излезе от морето и се пльосна на горещия бял пясък, изпълнен с еуфория от неземната красота на това магическо място.

Тогава видя дребничка фигура със слънчев чадър в ръка да крачи към него и веднага се надигна. Беше Лидия и лицето й имаше угрижен вид.

— Добре ли си, Хари? — провикна се тя още отдалече. — Мислехме, че си тръгнал нанякъде, но после видяхме твои дрехи — усмихна му се свенливо тя.

Засрамен, че Лидия го беше заварила по подгизнали наполеонки, Хари стана и закрачи бързо към колибата.

— Реших да поплувам — обясни той. — Лидия, този плаж е най-великолепното място, което някога съм виждал.

Лицето й се озари.

— Радвам се, че ти харесва, Хари. Хубав за почивка, нали?

— Божичко, да. — После размаха предупредително пръст. — Да знаеш, че може да не ми се тръгва накрая.

— В такъв случай трябва станеш рибар — отбеляза тя, подавайки му дрехите.

— Ще науча занаята — кимна Хари, — ако така ще мога да остана тук завинаги.

— Искаш ли да се измиеш? — предложи тя. — Има тръба с прясна вода зад колиба на чичо и леля. Оставила съм ти и кърпа. Ще те чакам тук. — Лидия седна на прага на колибата му.

Хари се върна след пет минути, освежен от чистата, студена вода.

— Сега отидем в селото и къщата на баба, окей? — Тя се пресегна и стисна ръката му. — Честит Сонгкран, кун Хари.

Допирът на пръстите й беше толкова приятен.

— И на теб — отвърна Хари, внезапно споходен от отчайваща нужда да я придърпа в обятията си за целувка.

Повървяха десетина минути по тясна, песъчлива пътека и стигнаха селото. Като свърнаха по прашната главна улица, и двамата бяха окъпани с кофа вода, плисната от няколко хлапета, които изпищяха от радост заради точния си прицел.

— Какво…?! — възкликна Хари, сварен неподготвен от студената вода.

Лидия опитваше да се изтръска със закачлива усмивка на уста.

— Сонгкран е ритуал на пречистване и отмиване на мръсотия от минало, за да сме нови и свежи за бъдеще. Виж…

Хари погледна накъдето му посочи. Навсякъде по прашната улица стояха хора на различна възраст с какви ли не съдове в ръце и поливаха с вода всеки беззащитен минувач.

— На днешен ден не може ти стане топло — засмя се Лидия, — нито останеш сух!

После тръгна по стълбите към дървена къща, изградена на високи подпори. Верандата й беше заредена с кофи и легени, пълни с вода.

— Това е къщата на баба — обясни Лидия. — Сега трябва хвърлиш вода ето така. Гледай. — Лидия взе една от кофите и лисна водата на улицата. Хари последва примера й и неволно заля едно малко момченце, което изпищя и се закиска, бършейки водата от очите си.

— Извинявай — провикна се гузно Хари.

— Не! — поклати глава Лидия. — Не бива извиняваш се! Колкото повече хора полееш, толкова по-щастлива нова година.

— Ясно — каза Хари.

Лидия влезе в къщата и го поведе към кухнята в задния й край, където три-четири жени готвеха зеленчуци, риба, оризови спагети и супа за обяд.

— Хари е тук — провикна се Лидия и баба й се обърна с широка беззъба усмивка към него. — Традиция е да се приготвя тържествен пир на празника.

— Разбирам. Мога ли да помогна с нещо? — попита Хари.

— Не, ти си гост. А и тайландки никога не искат от мъже вършат женска работа. Ти стой тук и почивай, окей?

Тя се върна в кухнята, а Хари седна на верандата да погледа водните ритуали на улицата под него. Звънкият смях и всеобщото чувство за радост, изпълващи селото, му действаха ободряващо. Тази малка общност, живееща насред морето, нямаше почти никакви материални облаги, а топлотата на хората й беше осезаема. В продължение на четири дълги години Хари бе ставал свидетел само на грозната страна на човечеството, затова гледката пред очите му го разчувства до сълзи.

Когато Лидия се върна от кухнята, държеше в ръце голяма кошница с плодове и зеленчуци.

— Ходим по къщи, Хари, за да носим подарък за Сонгкран на старите и болните в селото. Ще дойдеш ли с мен?

Хари стана на крака.

— Разбира се. Дай аз да я нося. — Той увисна тежката кошница на ръката си и последва Лидия надолу по стълбите.

Двамата прекараха следващия час в посещения по къщи из цялото село. Лидия научи Хари как да изпълнява с ръце поздрава „уай“ и да произнася традиционното приветствие „сауади кръб“. Обясни му, че младите носели дарове на старците, а те отвръщали на жеста, пречиствайки душите им и опрощавайки грешките им от изминалата година.

Тази традиция му се стори много по-позитивна и всеобхватна от Светото причастие и самотната изповедалня на католиците. Видя как Лидия коленичи до грохнал старец и го заговаря оживено. После взе ръката му в своята и я погали нежно.

Докато се връщаха към къщата на баба й, по средата на улицата вече отрупваха дълги маси с храна в подготовка за предстоящия пир. Познатите лица от семейството на Лидия, които бе срещнал предишната нощ, се събраха край масата. Двамата монаси от местния храм се присъединиха към тях, великолепни в минзухарените си роби. Хари отправи поглед към пълните маси, виещи се в дълга линия надолу по улицата. Като че ли всеки жител на селото присъстваше.

Опита от всяко ястие, което му предложиха, а после, извлечен насила от масата, игра футбол с незнайно колко деца и претърпя още безброй поливания.

Като се спусна нощ, дядото на Лидия стана на крака да изнесе реч. Докато старецът говореше с обляно в невъзпирани сълзи лице, атмосферата осезаемо се промени. Хари се озърна към другите роднини на Лидия, откривайки, че и техните очи плуваха в сълзи. Накрая един от монасите стана и запя с висок мелодичен глас.

Сериозната атмосфера се разсея след не повече от петнайсетина минути и когато селяните започнаха да се разотиват, уморени от емоциите на празничния ден, Лидия стана от мястото си и отиде до Хари.

— Кун Хари, вече изморен, нали? Ще те изпратя до твоя колиба.

След множество благодарности и поклони с долепени до носовете пръсти. Лидия и Хари излязоха от селото и се запътиха към колибата на плажа.

— Защо плачеше дядо ти? — попита деликатно той.

— Говорил за мой баща — отвърна тъжно Лидия. — На този тържествен ден отдали почит на духа му. Монахът каза, че негов дух щял да бъде добре, защото бил научил урока на страданието приживе и когато върне се за следващ живот, може би негов урок няма е толкова труден. Такива са вярвания на нас, будисти.

— Сигурно е голяма утеха да вярваш, че днешното страдание ти се отплаща в следващия живот — замисли се Хари. — Ако е така, то многото клетници, които умряха в страдание в Чанги, ще са изключително щастливи, появят ли се пак на бял свят.

Тя вдигна поглед към него.

— Ти вярваш ли в твой бог?

— Честно казано, като дете така и не ми обясниха що е то вяра — призна си той. — Просто я практикувах, и толкова. Всяка неделя родителите ми ме водеха на църква, а параклиса в училище посещавах ежедневно. Не се замислях за друго, освен за това, че ми беше адски тягостно да седя мирно толкова време, да пея скучни песни и да слушам как някой дъртак разтяга локуми до втръсване. И всичко това заради бог, когото нито виждах, нито усещах, а и не смятах, че прави кой знае какво, но на когото въпреки това трябваше да се кланям.

— Какво е „разтяга локуми“? — попита Лидия.

— Един израз — обясни с усмивка Хари. — Много от мъжете в Чанги преоткриха вярата си в бог. Вероятно просто искаха да вярват в нещо. Аз обаче… — Хари поклати глава и въздъхна. — Да кажем, че ми беше трудно да повярвам, че един добър бог би накарал невинни хора да страдат така.

Лидия кимна.

— Когато мой баща умря и аз не намирах утеха в моя вяра. Мислех си: може би той отишъл на едно по-добро място, но за мен какво остава? Загубих мой баща твърде рано. Сега обаче — добави тихо тя — примирила съм се.

— Знае ли семейството ти, че майка ти заминава за Япония? — попита Хари, нагазвайки в пясъка на плажа.

— Не. По-добре така. Ще им донесе много мъка, а вече си имат достатъчно. Загубиха свой син. Живеят в друг свят, тук, на Ко Чанг. Няма разберат. — Лидия въздъхна и на лицето й изплува тъжна усмивка. — Понякога, Хари, живот изглежда много тежък.

— Знам — съгласи се той, вдигайки поглед към пълната луна, чието сияние посребряваше кротките вълнички по морската повърхност. — Но Чанги ме научи, че загубя ли вяра в човечеството, трябва да повярвам в силата на природата. — С широк жест Хари посочи пейзажа пред себе си. — Все някой трябва да е създал тази красота с цялото й божествено великолепие.

— Значи по сърце си будист. Природа храни душата — съгласи се Лидия, вперила поглед в луната.

Повървяха по пясъка, подминавайки празната колиба на леля й и чичо й, и накрая се озоваха пред неговата. Лидия му се усмихна.

— Надявам се тази нощ да спиш спокойно. Хари — каза тя. — До утре.

Когато се обърна да си тръгне, Хари загуби контрол над себе си. Хвана я за ръката и я придърпа към себе си.

— О, Лидия, Лидия…

Вместо да се отдръпне от прегръдката, Лидия отпусна глава върху рамото му и му позволи да помилва разкошната й коса.

— Моя скъпа, скъпа Лидия, трябва да ти го кажа, защото замълча ли отново, ще се пръсна — засмя се той, — така че, моля те, прости ми. Мисля, че се влюбих в теб още щом те зърнах в „Ориентал“ с метла в ръце! Обичам те, Лидия, обичам те безкрайно много. — Той продължи да гали косата й, докато думите, които бе копнял да изрече, като че ли се лееха от устата му. — Не знам защо, нито как се случи и съзнавам, че идваме от различни светове, но моля те, прости ми дързостта, защото имам чувството, че съм на път да обезумея.

Лидия мълчеше, още отпуснала глава на рамото му.

Внезапно облекчението от факта, че бе излял душата си, съчетано с мълчанието й — което можеше да се изтълкува като знак, че чувствата му не бяха споделени, — му дойдоха в много и той рухна. Зарида като дете, отдръпвайки ръцете си от нея.

— Извинявай, Лидия… аз…

— Хари, Хари, няма нищо… ела — тя хвана ръката му, поведе го към прага на колибата и го сложи да седне. Тя самата седна зад него, прегърна го през раменете, намести главата му върху гърдите си и замилва обляното му в сълзи лице.

Хари плака заради собственото си страдание и това на всички хора, загинали по толкова ужасен, безсмислен начин. Плака за майка си, и за Оливия, и за „Уортън Парк“, и заради хаоса, в който се бе превърнал животът му. Но най-вече плака, защото бе открил най-красивото същество на земята, а то никога нямаше да му принадлежи.

— Хари, Хари — пророни Лидия, — тук съм, тук съм. И аз…

Тя прошепна нещо на тайландски. Той вдигна поглед към нея и намери лицето й мокро от сълзи.

— Не разбрах какво каза, скъпа моя. — Избърса грубо очите си, за да я види по-ясно.

Нейните очи също плуваха в сълзи. Тя сведе срамежливо глава.

— Казах… че и аз те обичам.

Той я погледна изумено, смогвайки да прошепне:

— Наистина ли?

Лидия кимна. После го погледна в очите и се усмихна тъжно.

— И аз изпитах също. Като те видях за пръв път… аз… — тя поклати смутено глава — … нямам думи да опиша.

— О, скъпо мое момиче… — каза Хари със стегнато от емоции гърло, прегърна я и я целуна, завладян от бушуваща страст. Наложи си да се овладее, тъй като не искаше да нарани нежните й устни или да притисне крехкото й телце твърде силно към себе си. Мощта на физическия му копнеж по нея, разпалил бурен пожар в слабините му, го плашеше и Хари знаеше, че трябва да я пусне, преди да загуби контрол над действията си. Вложи всичката си воля да откъсне устни от нейните и просто я задържа в прегръдките си, задъхан от желание.

Нямаше представа колко време мина, преди да успокои тялото си и да съумее да се задоволи с факта, че най-сетне Лидия беше в обятията му.

— Хари, трябва да вървя — каза тя накрая.

— Знам. — Той целуна устните й още веднъж, потискайки нуждата си от много, много повече.

Като се изправи, Лидия сведе умислен поглед към него.

— Никога не вярвала, че това може се случи на мен.

— Кое?

— Да се влюбя. Да изпитам такова чувство… ей тук — допря длан в сърцето си тя. — Моя баба казва, че обикнеш ли истински друг човек, намерил си рая на земя.

— Или ада — пророни тихо Хари, ставайки да я прегърне за последно. — Едвам намирам сили да те пусна.

Тя се откъсна от него, протегна малката си ръка към неговата и той я хвана, целувайки нежната кожа на дланта й.

— Ще се върна утре — каза Лидия, пускайки ръката му. — Лека нощ, Хари.

— Лека нощ, любов моя… — пророни той, докато я гледаше как се отдалечава, окъпана в лунна светлина.

 

 

Хари се разбуди по изгрев-слънце, изпълнен с вълнение около предстоящата му среща с Лидия. За да убие времето, тръгна на разходка по плажа и поплува в спокойното, тюркоазено море. Най-накрая, когато вече всяка една минута му се струваше като цял час, Лидия се появи. Предупреди го с очи да не проявява нежност към нея — малките й племенници си играеха на плажа пред колибата на родителите им, — затова Хари просто й кимна вежливо.

— Добро утро, Лидия, добре ли спа?

— Да, Хари. — Очите й просветнаха от доволство заради тайната им игра. — Мислех си тази сутрин ти покажа планински водопад в средата на острова. Много е красив и можеш поплува в прясна вода. Съгласен?

— Да — отвърна незабавно той. Беше готов да се възползва от всеки шанс да остане насаме с нея.

Лидия приготви кошница с вода, бира и пресни плодове от колибата на леля си и двамата подминаха селото по черна, нанагорна пътека.

Като останаха сами насред джунглата и Лидия се почувства спокойна, че наоколо нямаше любопитни погледи, протегна шия и го целуна по бузата като сигнал. Хари моментално отвърна на целувката й, обгръщайки я с ръце.

— Ела — каза тя и се измъкна от прегръдката му. — Водопад не е далеч, а там по-удобно.

Двайсет минути по-късно, с изподрани крака и безчет ухапвания от всевъзможните насекоми, дебнещи в храсталака, Хари стъпи на поляната край водопада, обграден от бумтежа на спускащата се от планината вода. Като погледна надолу, видя примамливо чиста лагуна, потънала в тучна растителност. Лидия извади бамбукова постелка от кошницата и Хари се разположи отгоре й, пресягайки се за манерката с вода.

Беше се запъхтял като пенсионер.

— Съжалявам, скъпа, но се опасявам, че още не съм възвърнал някогашната си физическа сила.

Лидия коленичи до него като малка, изящна статуя на Буда и му подаде някакъв плод.

— Ето, изяж. Разбирам, на горко твое тяло му трябва почивка и спокойствие, за да се възстанови. Но — ръцете й литнаха да покажат вълшебното място, на което се намираха, — мисля, че си струва, нали?

Хари щеше да е доволен и на барака в бедняшкия квартал, стига Лидия да беше до него, но все пак кимна с глава.

Наистина е вълшебно. А сега, скъпа моя, ела тук.

Тя отпусна глава върху коленете му и двамата се заприказваха като любовници, нетърпеливи да разберат как и кога се беше зародило взаимното им привличане. След известно време Хари легна, а тя се сгуши до него. Той зацелува устните й, очите й, бузите й, косата й… и неспособен да се сдържи, позволи на ръката си да запълзи надолу, изучавайки части от тялото й, които до онзи момент бе докосвал само във фантазиите си.

Като разкопча блузата й, тя не го спря — дори му се стори, че изгаря от желание ръката му да достигне мъничките й, съвършени гърди, да усети устните му по чувствителната им плът. Днес тялото му беше по-спокойно, позволи му да обходи с пръсти всяко кътче от нежната й, медена на цвят кожа. Той разкопча трите копчета, които разделяха торса му от нейния, и съблече ризата си, за пръв път усещайки голотата й под себе си.

Прониза го мощен електрически удар и Хари плъзна ръка надолу, опирайки нежно длан в онова горещо, влажно кътче, за което бе мечтал от седмици. Свенливи пръсти потърсиха връзките на панталоните му.

Двамата останаха съвършено голи, докато центърът на желанието му, твърд и горещ, се притискаше жадно към нея. Устните им бяха сключени, а ръцете им обхождаха и разузнаваха, и докосваха, и опознаваха.

Най-накрая, неспособен да се сдържа повече, Хари се надигна над нея и впери очи в нейните.

— Лидия, моля те, кажи ми, ако не искаш…

Тя долепи пръст върху устните му да го спре.

— Хари, искам, обичам те. И ти вярвам.

От думите й му стана ясно, че това изживяване беше новост за нея, че щеше да й е първият.

Проникна в нея внимателно, извличайки неземна наслада от топлината на стегнатите, влажни стени на най-съкровената точка от тялото й. Приведе се към лицето й, целуна я нежно и попита дали й причинява болка, дали да спре. Когато навлезе по-надълбоко в нея, тя впи очи в неговите и телата им се завихриха в едно цяло, превръщайки нежността в бурно желание, нейното — не по-малко от неговото собствено, докато не настъпи сублимният момент и Хари извика името й към небесата, потопен в болезнената сладост на екстаза.

След това, лежейки преплетен с малкото й голо тяло, Хари си помисли, че наистина е видял лицето на бог.