Лусинда Райли
Орхидеената къща (52)

51

Три дни по-късно Кит закара Джулия до летище „Станстед“. Нищо не й пречеше да вземе такси, но Кит бе настоял. Оказваше се, че почти не се бяха виждали от уикенда.

— Говорила ли си с баща ти през изминалите няколко дни? — попита я Кит, без да откъсва очи от натоварения трафик по магистралата.

— Оставих му две съобщения и вчера най-накрая ми се обади. Бил е в Кю, където е представял откритите в Галапагос нови видове на градинарските светила.

— И не е споменал нищо за разговора си с Елзи от неделя?

— Не. А и аз не го пришпорих. Звучеше ми… — Джулия сви рамене — малко отнесен, но като се замисля, на него често му се случва. Убедена съм, че ще ми каже, като се почувства готов.

— Права си. Пък и бездруго си имаш достатъчно грижи, скъпа. — Кит се пресегна и стисна ръката й. — Ще ми се да можех да дойда с теб. Сигурна ли си, че ще се справиш сама?

Джулия кимна стоически.

— Просто трябва да уредя въпроса веднъж завинаги.

— Да. И… — Кит потърси подходящите думи в съзнанието си — искам да знаеш, че уважавам любовта ти към тях. Не се чувствам второстепенен, Джулия. Наистина приемам факта, че ако Ксавиер беше сред живите, сега щеше да си с него. И не искам да се чувстваш засрамена или гузна от това. Не бих те съдил, задето си обичала и друг преди мен. Не забравяй, че и при мен е така.

 

 

Двамата застанаха неловко пред гишето за паспортен контрол. Имаше много неща, които Джулия искаше да му каже, като например колко мило се бе държал с нея, колко бе щастлива с него и колко го обичаше… да, обичаше го. Само дето не можеше да намери думите. Затова, вместо да се изрази грешно, предпочете просто да замълчи.

Накрая Кит я прегърна и я притисна към себе си.

— Толкова много ще ми липсваш, скъпа — прошепна в ухото й.

— И ти на мен — отвърна плахо тя.

Той отстъпи назад и отмести кичур коса от лицето й.

— Моля те, опитай да се грижиш за себе си. Знам, че изобщо не ме бива в това. И не забравяй, че ако имаш нужда от мен, ще съм тук. И ще чакам колкото е необходимо.

Джулия кимна, усещайки паренето на сълзи в очите си.

— Благодаря ти.

— Обичам те, скъпа — пророни той.

— Да — отвърна Джулия, прекалено развълнувана, за да каже повече. После се обърна, помаха му с ръка и мина през бариерата.

 

 

Седейки в самолета малко преди кацането му на летището в Тулон, Джулия проумя с изненада, че мисли не толкова за предстоящото изпитание, колкото за раздялата си с Кит. След като бе прекарала три часа без него и без всякаква представа кога ще го види отново, вече я обземаше чувство на… празнота. Усещаше липсата му толкова дълбоко в себе си, че сама тя не можеше да повярва.

Като я лъхна познатият сладък, ухаеш на бор въздух, на една част от нея й се прииска да хукне обратно, да се качи в самолета и да се върне в обятията на Кит, в „Уортън Парк“. Докато караше във взетата под наем кола по живописния крайморски път към дома, Джулия проумя, че желанието й да се втурне към обятията на Кит далеч не беше изненадващо: след по-малко от час щеше да се сблъска с нещо, мисълта за което я ужасяваше.

Но колкото по-скоро свършеше всичко, толкова по-бързо щеше да се завърне при него.

Трябваше да се сбогува, а можеше да го стори единствено сама.

Движението по крайморския път беше натоварено заради туристическия сезон. Джулия мина търпеливо през чудно хубавите курорти Борм ле Мимоза, Лаванду и Райол Канадел, гледайки как семействата се връщат от плажовете на тумби и се вливат в пълните барове и кафенета. Цяла Франция се пренасяше на юг през август и просто нямаше смисъл да се надяваш, че ще стигнеш донякъде бързо.

Лъкатушещият път започна да се издига лека-полека, разкривайки прелестни гледки към лазурното море отдолу. След повсеместната сивота на норфъкския пейзаж, в който Джулия намираше известна сурова красота, френската Ривиера изпъкваше със зашеметяващо, пъстроцветно разнообразие. Беше като да сравняваш нешлифован диамант с изящно изработен сапфир — и двата си имаха своето уникално очарование.

В Ла Кроа Валмер Джулия пое нагоре по стръмния, тесен път към кацналото навръх хълма градче Раматюел. С наближаването адреналинът забушува във вените й. Рядко изпитваше нужда от алкохол, но точно в онзи момент си мечтаеше за чашка.

Както обикновено, улиците на селцето бяха претъпкани с летовници и Джулия трябваше да паркира на известно разстояние от къщата. Извади пътническата си чанта от багажника на колата и тръгна по тясната пътечка към някогашния си дом, намиращ се на няколко крачки от централния площад. Раматюел представляваше лабиринт от тесни улички и закътани алейки, отрупани с живописни, древни каменни къщи, по чиито стени като водопади се спускаха тежките цикламени цветове на разкошни бугенвилии.

Селцето се намираше само на десетина минути път от спретнатите плажове на Пампелон и курорта Сен Тропе, така че имаше изтънчена атмосфера и всевъзможни скъпи ресторанти с бляскава клиентела. Джулия го харесваше най-много през зимата, когато оставаше на местните.

Тя спря до портата от ковано желязо, откъдето започваше късата пътечка, водеща до входната врата. Потърси дълбоко в себе си смелостта да отвори портата, да извърви пътечката и да пъхне ключа си в ключалката…

Всеки момент вратата ще се отвори. Габриел ще знае кога се прибирам и ще ме чака на прозореца с Агнес, готов да хукне надолу по стълбите и да се хвърли в прегръдките ми.

Ще го притисна към себе си, любувайки се на прекрасния му аромат, съставен от този на Ксавиер, моя и нещичко от него самия. Ще помилвам току-що измитата му тъмна коса; прекалено дълга е за момче, но сърце не ми дава да я подстрижа и да видя как копринените къдрици падат от главата му.

— Tu es rentrée. Je t’aime, Maman — ще каже той, вкопчен в мен като малка маймунка и двамата ще изкачим стълбището заедно. Агнес ще ни чака с усмивка и Габриел ще седне в скута ми пред кухненската маса, за да ми разкажат двамата какво са правили, докато ме е нямало.

Тогава малкият ще слезе от скута ми и свенливо ще ми донесе рисунка, направена специално за мен. Хартията се е втвърдила под теглото на несръчно нанесената боя, но той се гордее с творението си и знае, че ще се зарадвам на подаръка му.

Ще излезем на разходка и Габриел ще се метне на малкия си велосипед с три колела, за да обиколи с бясно въртене на педалите терасата, демонстрирайки ми уменията си. Накрая ще се умори и отново ще се покатери върху коленете ми с палец в уста. Ще се отпусне върху гърдите ми и ще усетя как малкото му сърчице тупти до моето. Като му се приспи, ще го вдигна на ръце и внимателно ще го отнеса в креватчето му. Ще се наведа и ще целуна челцето му, наслаждавайки се на нежния допир на кожата му по устните ми. Ще го погаля по главата, шепнейки колко много го обичам и колко ще се забавляваме сега, когато вече съм си вкъщи. Докато се унася в сън, синчето ми ще отвори едно око да провери дали още съм до него.

До теб съм… и винаги ще бъда.

 

 

Джулия отвори вратата на тихата къща и се приготви да встъпи в миналото и болката си.

Застана в тъмното фоайе и я връхлетя отчетливата миризма, присъща на всички стари къщи, останали необитавани дълго време. Непознатата миризма й помогна и тя извървя пътя до задната страна, където се намираше кухнята. Кепенците бяха спуснати срещу палещите лъчи на лятното слънце, затова стаята тънеше в полумрак. Джулия отиде до дългата маса от френски дъб, където на купа с пресни плодове беше облегната бележка.

Скъпа мадам Джулия,

Дано съм успяла да подготвя къщата по ваш вкус. Заредила съм хладилника, а на печката има топъл касерол. Ще дойда утре по обичайното време, в десет сутринта. Ако ви дотрябвам преди това, моля обадете се.

Добре дошла у дома, мадам.

Агнес

Джулия взе една зряла праскова от купата, впи устни в кадифената й кожица и тръгна към вратата на терасата. Старата къща се намираше на оживена, тясна уличка, но пък се извисяваше на хълмче, затова прелестната гледка не беше възпрепятствана от други сгради. Склоновете под нея бяха покрити с борове, ели и маслинови дръвчета и се спускаха стотици метри надолу, чак до блещукащата синева на морето.

Тук, под перголата, натежала от гроздове с едри лилави зърна, Джулия бе прекарвала по-голямата част от времето си, заслушана в песента на цикадите, музиката на Ксавиер и радостните писъци на Габриел откъм басейна.

Сега се чуваха само цикадите: беше съвсем сама. И нямаше къде да се скрие от спомените. Краката й започнаха да омекват и тя се стовари върху един стол от ковано желязо.

Минала беше едва година… а имаше чувството, че е цяла вечност.

А онзи ден… онзи кошмарен, пагубен, катаклизмичен ден бе започнал съвсем нормално, като всеки друг. Не беше получила предупреждение, нищо не й беше загатнало дори какво предстои.

Просто знойна юлска неделя…

Предстоеше й да хване сутрешния полет до Париж, където я очакваха за рецитал в „Ла Сал Плейел“ с участието на парижкия симфоничен оркестър. Щеше да изпълни „Втори концерт за пиано“ на Рахманинов, любимата й композиция. Спомняше си как тръгва с пътническите чанти, за да изчака таксито пред къщи, доволна, че ще отсъства само една нощ: още на следващата вечер щеше да е у дома за чай с Габриел. Открай време мразеше да се разделя с него, но поне се утешаваше с това, че даваше възможност на „момчетата“ да прекарат малко време насаме. Когато си беше вкъщи, Ксавиер обикновено се заключваше с пианото и се дразнеше, ако Габриел го притесняваше. Затова Габриел се беше научил да не му лази по нервите. Джулия усещаше, че е по-плах в отношенията с баща си, чийто избухлив артистичен темперамент го правеше доста непредсказуем.

Тъй като беше неделя, Агнес я нямаше да се грижи за Габриел, затова Ксавиер отговаряше за него. Един приятел на Ксавиер, диригент, ги беше поканил в къщата си на плажа да поплуват в морето и да си направят следобедно барбекю. Щяло да има и други деца, с които да си играе Габриел, пък и щеше да е хубаво баща и син да прекарат деня заедно.

— Maman — каза Габриел, хвърляйки се на вратата й. — Je t’aime. Ела си по-скоро. Липсваш ми.

— И ти на мен, Petit Ange — отвърна тя и вдиша аромата му, за да го вземе със себе си. — Да си прекараш чудесно на партито и да слушаш тате.

— Ще отидем с новата спортна кола на тате. Върви много бързо, Maman. — Габриел се измъкна от ръцете й и затърча из фоайето, бръмчейки като кола.

— A bientôt, chérie — каза Ксавиер. — Да свириш добре, както винаги. Ще чакам с нетърпение да се завърнеш. — Той притисна Джулия към себе си и я целуна.

— Je t’aime, chéri. Да се грижиш за Габриел — добави Джулия, слизайки по стълбището.

— Надявах се той да се грижи за мен — засмя се Ксавиер, а Габриел застана до баща си, хвана го за ръката и двамата замахаха към таксито.

В гримьорната си в Париж Джулия бе позвънила на мобилния телефон на Ксавиер малко преди рецитала. Отговорила й беше гласовата му поща, но в това нямаше нищо необичайно. Вероятно още не се бяха върнали от барбекюто. Щеше да позвъни отново по време на антракта. След като я бяха известили, че остават две минути до началото, Джулия бе изключила мобилния си, отправяйки се към кулисите.

С излизането на подиума под съпровода на шумните овации на публиката, съвсем смътна вълна на тревога бе обляла тялото й. Но сядайки на столчето и свеждайки поглед към клавишите, които щяха да пренесат и нея самата, и слушателите й в едно друго измерение, беше забравила страха си. Пръстите й бяха докоснали слоновата кост и първите обсебващи тонове на „Втори концерт“ бяха изпълнили залата.

С финалните ноти на композицията вече знаеше, че току-що бе изнесла рецитала на живота си. Явно и публиката беше на същото мнение, тъй като всички й бяха станали на крака. Стиснала букет кървавочервени рози, Джулия бе напуснала сцената с приповдигнато настроение. Както обикновено, почитателите й се бяха струпали край нея, поднасяйки поздравленията и възхвалите си, търсейки допир с неповторимата й дарба.

— Мадам Форестър.

Беше чула гласа на управителя отвъд шумната група благопожелатели и го беше потърсила с поглед. Мрачното му изражение мигновено се бе откроило от оживените усмивки край нея. Той си беше проправил път до нея.

— Мадам Форестър, бихте ли дошли с мен, ако обичате?

Управителят на залата я беше отвел в кабинета си, затваряйки вратата.

— Какво има? Да не се е случило нещо?

Джулия си спомняше как бе запрепускало сърцето й, докато мъжът й обясняваше, че е получил обаждане за нея от жандармерията на Сен Тропе. Инспекторът, с когото беше разговарял, бе настоял Джулия да му се обади незабавно.

— Имате ли представа защо? — беше попитала тя, поемайки с разтреперани ръце телефонната слушалка, след като управителят бе набрал оставения номер.

— Мадам… не знам подробности. Ще ви дам време да поговорите насаме.

И я беше оставил сама в офиса си. Тя беше помолила да я прехвърлят на инспектора, чието име бе записано на листа пред нея. Той беше отговорил незабавно. И й беше съобщил за случилото се, слагайки край на живота й.

 

 

Колата кривва от пътя в един тесен завой, полита надолу по стръмния склон и избухва в пламъци, подпалвайки сухата като барут трева наоколо.

А там някъде, сред обгорелия, почернял пейзаж, са разпръснати останките на съпруга и сина й.

 

 

Чак седмица по-късно, когато Джулия вече се беше прибрала в Англия, от френските власти я уведомиха, че са открили част от останките на местопроизшествието — костите на двегодишно дете, разпилени по склона над изгорялата кола. Което, по думи на инспектора, сочеше, че навярно Габриел е излетял от колата, докато се е търкаляла надолу по склона.

По-близо до автомобила били намерени и костите на възрастен човек. Инспекторът й беше казал, че тъй като пожарът бил заличил всякаква следа от ДНК-то на загиналите, било невъзможно да ги идентифицират официално.

 

 

Джулия почти не си спомняше какво се беше случвало след онова първо, кошмарно обаждане в парижката концертна зала „Плейел“… Алиша беше дошла — не знаеше кога точно — и я беше отвела в Англия.

След два дни, прекарани в стаята за гости на Алиша, Джулия бе осъзнала, че не е способна да понесе радостните писъци и смеха на децата й. Затова се беше пренесла в малката колибка в Блейкни, предпочитайки да страда сред тишина, отколкото сред непоносимите звуци на онова, което току-що бе загубила.

 

 

Джулия си наложи да се върне в настоящето и избърса сълзите от очите си. Съзнаваше, че навлиза в много опасна територия. Не биваше да позволява на спомените отново да я завлекат в онази черна дупка. Очакваха я практически задачи тук, във Франция — и колкото по-скоро ги изпълнеше, толкова по-бързо щеше да си тръгне.

Върна се в кухнята и, съобразявайки се със съвета на Кит да не забравя да се храни, стопли малко от ястието, оставено от Агнес върху печката, после седна на масата с чаша вино и се насили да го изяде.

След вечеря Джулия намери смелостта да влезе във всекидневната. Седна пред пианото и сложи ръце върху клавишите, позволявайки на първите тонове на „Рапсодия“ на Паганини да зазвучат изпод пръстите й.

Свиреше за тях; за съпруга си и свидното си синче. И потърси в сърцето си вярата, че където и да се намираха, можеха да я чуят.

 

 

Малко по-късно Джулия отвори вратата на спалнята, която бе споделяла с Ксавиер. Извади памучна нощница от пътническата си чанта, не смеейки да доближи гардероба, където все още щяха да висят всички дрехи на съпруга й, и легна в леглото.

Постоя така, скована, обхождайки стаята с поглед. Открай време я обичаше, навярно по простата причина че си беше нейна, собственото й убежище, а не някаква си анонимна хотелска стая, наета за една нощ. Огледа внимателно картината, която с Ксавиер си бяха купили от галерия в Гасен, и мярна четката му за коса на бюрото под огледалото.

Именно мисълта за този момент я бе изпълвала с ужас: първата нощ, която щеше да прекара сама в леглото им, изтезавана от спомените за отдавна загубени неща. За своя изненада се чувстваше спокойна. Вероятно защото вече се беше примирила с факта, че нито Ксавиер, нито възлюбеното й синче щяха да се появят отнякъде.

Нямаше ги вече. И нито чувства, нито действия, нито думи можеха да й ги върнат. Тихата къща, където малкото им семейство бе живяло в любов някога, беше най-категоричното потвърждение на този факт.