Лусинда Райли
Орхидеената къща (58)

57

Надничам през прозореца към света под мен от удобната ми седалка. Колкото и често да пътувам със самолет, продължавам да се изумявам от чудото да летя над земята, пък и този по-обширен поглед над нещата ми помага да видя мислите си в перспектива.

Смрачава се, а от графиката на екранчето пред мен виждам, че прелитаме над Делхи. Градът представлява рояк от блещукащи светлинки, обозначаващи безчетните човешки животи, струпани в малкото пространство под мен. Всеки притежава своя собствена история, свой собствен изтъкан донякъде гоблен. Силата на всяка отделна точица живот ме удивява.

Последните светлини на Делхи изчезват от полезрението ми, самолетът навлиза във въздушното пространство над необятната празна шир на Хималаите и светът отдолу почернява.

Точно в този момент, мисля си тъжно, самата аз съм в самолета — свободна да прекося света и да кацна където си пожелая. Само да можеше някой да зададе маршрут на полета ми. Преди броени седмици бях толкова сигурна, че най-сетне животът ми е тръгнал в правилната посока, а сега с един жесток замах за пореден път бе отклонен от курса. Като че ли в момента само останките са налице.

Поне знам, че този път имам силата да се справя. Няма да се самосъжалявам заради загубеното. Сбогувах се с материалните спомени за сина ми, съзнавайки, че ще нося в сърцето си Габриел и болката от раздялата с него до сетния си час.

А що се отнася до Ксавиер… пиедесталът, на който открай време го издигах, се сгромоляса със страшна сила. Като се замисля, знаех, че е фатално пропукан още когато се появи от нищото и ми разказа историята си. Развръзката отпреди няколко дни послужи единствено да потвърди убеждението ми: Ксавиер е слаб, себичен човек, поставящ собственото си добруване дори над това на безценното си дете.

Отвращава ме.

Не изпитвам никакви угризения, задето обърнах гръб на съвместния ни живот и го изоставих. Вече знам колко невъзможно беше да се задържа при него.

А сега отново се връщам в миналото, за да опозная бъдещето.

След вечеря затварям очи и се унасям в сън, докато самолетът ме носи на сигурните си криле към Изтока.

 

 

Като излезе от зоната за пристигащи пасажери, Джулия видя името си на табелка, вдигната от спретнато облечен представител на хотела. Проправяйки си път през тълпите, тя забута количката с багажа си към него.

— Добре дошла в Банкок, госпожице Форестър. Позволете водя ви до кола, ако обичате. — Представителят пое количката от ръцете й и тя го последва навън, в смайващо горещия, влажен въздух на града.

Секунди по-късно Джулия вече беше обгърната от лукса на удобна лимузина. Облеченият в ливрея шофьор опита да я заговори на развален английски, но Джулия не прояви интерес, вперила поглед през прозореца, докато колата хвърчеше по съвременната магистрала. Намираше за любопитен пейзажа от високи жилищни сгради, разнообразен с лъскавите златни покриви на тайландски храмове и разнебитените дървени колиби, обкичени с пълни простори. Стори й се странно, че макар да беше обиколила света и да беше изнасяла рецитали както в Китай, така и в Япония, Банкок никога не бе присъствал в списъка й.

Колата спря плавно до потъналия в зеленина вход на хотел „Ориентал“. Излизайки от задната седалка с помощта на портиера, Джулия вдиша отчетливата миризма на града — благоуханният аромат на екзотични цветя, подплатен с тънка нотка на гниещи зеленчуци. Незнайно защо й се стори познат.

Като влезе във фоайето, красива млада тайландка й подари гирлянда от жасминови цветове.

— Добре дошла в хотел „Ориентал“, госпожице Форестър. Ще ви отведа до стаята ви.

— Благодаря — каза Джулия, възхищавайки се на елегантното фоайе със смайващото му разнообразие от орхидеи, извиращи от огромна саксия, и гигантските китайски фенери, висящи от високия таван.

В стаята си на горния етаж Джулия отвори вратата на балкона и загледа прехласнато величествената река отдолу, чиято синя линия се точеше докъдето поглед стигаше и в двете посоки. Беше осеяна с всевъзможни видове и размери лодки, а какофонията наоколо беше неспирна.

Джулия си поръча кафе от румсървиса и се настани на балкона, любувайки се на екзотичната атмосфера. Винаги беше обичала топлото време и можеше да понесе дори най-голямата влага — изобщо климатичните условия в Банкок й бяха точно по вкуса.

Надникна наляво и установи, че „Ориентал“ е малък, но съвършено подреден оазис на спокойствието, граничещ с по-бляскавите си съседни хотели. Според туристическия наръчник, който прелистваше, най-старата част на сградата, онази, в която навярно бе пребивавал дядо й, понастоящем носеше името „Писателски салон“. Намираше се по-близо до речния бряг, на стотина метра разстояние от нея, отвъд старателно поддържаната тропическа градина и басейна. Красивата й фасада в колониален стил изглеждаше мъничка на фона на внушителните сгради наоколо, но Джулия успяваше да си представи дървените колиби на високи подпори над реката, които навярно бяха стояли на тяхно място по времето на Хари.

Като допи кафето си, Джулия започна да се прозява. Разтърси се из дамската си чанта за адреса, който Елзи й беше дала, и впери поглед в листчето. Първо обаче трябваше да си отспи, за да посрещне на бистра глава последната отсечка от пътешествието си към миналото.

 

 

Спа доста повече, отколкото бе имала намерение, и се събуди замаяна в пет без петнайсет. Седна на балкона с чаша студено бяло вино, наблюдавайки как Банкок потъва в нощта. Под нея блещукащи бели светлинки украсяваха дърветата на терасата с изглед към реката. Вече беше пълна с вечерящи гости на хотела, което подсети Джулия, че и тя трябва да хапне нещо. Взе асансьора до фоайето, усмихвайки се изненадано, като установи, че пиколото вече знае името й, след това отиде до рецепцията.

— Да, госпожо, мога ли да ви помогна? — усмихна й се друга прелестна тайландка.

— Да. — Джулия й подаде листчето от Елзи. — Питах се дали можете да ми подсигурите кола, която да ме откара до този адрес.

— Разбира се. Не е далеч. Сега ли да извикам кола? — попита момичето.

— Не, утре сутрин, ако обичате. В единайсет.

— Ще се погрижа, госпожо. Мога ли да ви услужа с нещо друго?

— Не, благодаря — отвърна Джулия и прекоси фоайето, спирайки да послуша струнния квартет в ъгъла, който свиреше композиция на Шуберт.

Настаниха я на осветена от свещ маса в далечния ъгъл на терасата с изглед към реката и Джулия си поръча чаша вино и зелено къри. Озърна се към елегантно облечените гости на хотела, заслушана в тихото пухтене на лодките по реката, и внезапно я обзе чувство на покой.

Дори да не успееше да намери баба си, дори да откриеше, че вече не е сред живите, както предполагаше Елзи, Джулия се радваше, че е дошла. Това място беше различно; ако не друго, то поне й предлагаше идеалната среда за равносметка и трезв размисъл относно бъдещето й. Чувстваше се уютно под опеката на внимателния персонал и спокойната атмосфера на това кътче от света, където бе започнала собствената й история.

 

 

За свое учудване Джулия спа непробудно цяла нощ. За пръв път не й се беше наложило да пие от хапчетата, с помощта на които обикновено преодоляваше отпадналостта след дългите полети. Закуси с манго, папая, розова ябълка и силно кафе. В единайсет без пет един от служителите я изпроводи до чакащата я кола.

Шофьорът се обърна към нея с усмивка.

— Това частен адрес, нали? — попита той, сочейки листчето от баба й.

— Мисля, че да.

— Добре, госпожо, тръгваме.

Тя седна на задната седалка, мислейки си колко по-добре щеше да е, ако имаше как да се свърже с Лидия по телефона, за да предупреди възрастната жена, че внучка й ще се появи на прага й. Но нямаше начин, тъй като не знаеше фамилията й. Елзи винаги бе адресирала снимките до „Лидия“.

— Сигурна ли си, че е добра идея? — беше я попитала Елзи, когато Джулия й се бе обадила от Париж, за да й съобщи, че възнамерява да пътува до Тайланд в търсене на биологичната си баба. — Разумно ли е да задълбаваш още по-надълбоко в миналото, когато трябва да гледаш към бъдещето?

Елзи може и да беше права, въздъхна Джулия, но може би трябваше да се върне при корените си, преди да продължи напред.

Колата залъкатуши по банкокските улици и Джулия забеляза вдигнатите в недоумение вежди на шофьора, когато отвори прозореца, за да вдиша въздуха. Тротоарите, преливащи от наизлезли пред къщите си хора, тесните улички, препълнени със сергии, чиито продавачи усилено обслужваха гладните си клиенти, и пътищата, задръстени от коли, раздрънкани автобуси и авторикши, представляваха същински жужащ кошер, хаотична амалгама от Изтока и Запада, чиято атмосфера бе така истинска, така енергична и жива.

— Почти пристигнахме, госпожо. Къща е на речен бряг, да? — попита шофьорът.

— Опасявам се, че нямам представа. За пръв път идвам.

— Не се тревожете, госпожо. Ще намерим, окей?

— Окей — кимна Джулия.

Няколко минути по-късно шофьорът свърна от оживения път по китна уличка в жилищен квартал на града.

Стигна до дъното на глухата уличка и посочи към една врата.

— Това ваш адрес, а това е къща, която търсите — обяви той.

— Благодаря ви. — Джулия понечи да отвори вратата, но шофьорът вече й я държеше, за да излезе, килнал уважително бялата си шапка със златиста плетеница по краищата.

— Искате ли ви изчакам? — усмихна й се той.

— Да, ако обичате. Не знам колко време ще ми отнеме.

— Не тревожете се, госпожо, няма нужда бързате. Аз чакам тук — отвърна той с усмивка.

— Благодаря.

Джулия си пое дълбока глътка въздух и тръгна нагоре по пътечката. Къщата беше много чаровна, построена в тайландски стил, с облицовани в дърво стени, веранда, опасваща целия приземен етаж, и с островръх покрив, чиито външни ръбове се извиваха нагоре.

Тя изкачи стълбите до верандата. Тъй като не намери звънец, почука на входната врата, изчака няколко минути, и почука отново, и отново. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато вратата се открехна.

Чифт древни проницателни очи надзърнаха през тясната пролука.

— Мога ли ви помогна? — попита със силен тайландски акцент мъжът.

— Да, търся Лидия.

Проницателните очи я огледаха, после се изпълниха със страх.

— Коя вие? Защо я търсите? — попита той укорително.

Въпросите му я смутиха, тъй като не искаше да разкрива самоличността си, докато не установи кой беше мъжът пред нея.

— Идвам от Англия. Приятелка на Лидия ме помоли да й предам едно послание. Вкъщи ли си е? — попита Джулия.

Мъжът поклати глава.

— Не, излязла. Чао-чао.

Той понечи да затвори вратата, но Джулия я задържа отворена.

— Връща ли се? — попита тя, несъзнателно влизайки в крак с неграмотния английски на човека.

— Може би — сви рамене той.

— А… добре ли е? — Джулия искаше да се осведоми дали е жива, но й се стори неуместно.

— Добре е — кимна непознатият. — Сега вървете, окей?

— Като се върне, бихте ли й предал, че приятелка на Хари иска да я види. Отседнала съм в хотел „Ориентал“ и ще я чакам там.

Джулия произнесе думите бавно и отчетливо.

— Хари — завъртя той името върху езика си, после кимна. — Окей. Аз кажа.

Вратата беше затръшната в лицето й и Джулия се върна в колата.

 

 

Прекара следобеда край басейна, глождена от чувството, че старецът не я беше разбрал и нямаше да предаде посланието й. Но поне знаеше, че Лидия е жива. За момента нямаше какво друго да прави, освен да чака и да използва свободното време за размисли върху живота си.

И да се примири с чувствата си към Кит.

Джулия се съмняваше, че бракът й с Ксавиер щеше да оцелее след наученото за катастрофата, но докато лежеше под жаркото тропическо слънце, си наложи да признае поне пред себе си, че чувствата й към Кит също бяха изиграли ключова роля в рухването му. А любовта на Кит, кротката му сила и липсата на несигурност, натрапчивост и ревност бяха отворили очите й за Ксавиер — и връзката й с него.

Не можеше да отрече, че Кит бе навлязъл в живота й в крайно неподходящ момент, когато всяка от емоциите й беше размътена. Но самият факт, че бе открила такова щастие с него — докато скърбеше по сина си и се укоряваше, задето толкова скоро след загубата на съпруга си бе влязла в прегръдките на друг мъж — беше доказателство за силата на споделените им чувства.

Знаеше, че изпитва любов към него. В най-чистата й, най-първична форма.

През изминалите няколко месеца беше научила и един от най-значимите житейски уроци: всичко зависеше от момента, в който се случваше. Ако беше срещнала Кит при други обстоятелства, в друг етап от живота си, може би още щяха да са заедно.

Но връщане назад нямаше. Беше загубила доверието му. Навярно се чувстваше като играчка, захвърлена заради по-нов и лъскав модел. Джулия съзнаваше, че ако ролите им бяха разменени, тя самата щеше да има такова усещане. Дори не беше проявила добрата воля и смелостта да говори лично с него.

Не… щетата беше нанесена и сега се налагаше да продължи напред. Мъжете не бяха всичко на този свят и трябваше да престане да се уповава на тях за щастието си.

По-късно същата вечер, седнала на балкона с чаша вино, Джулия реши да се обади на Олав и да му заръча да й осигури колкото може по-натоварен работен график.

После отправи поглед към божествената красота на отразените в речната вода блещукащи светлинки и — макар и неволно си помисли колко би се радвала да сподели този момент с Кит. Да му каже колко уютно се чувстваше в тази обширна страна, обвита в спокойната й, но и така вълнуваща атмосфера… сякаш й беше писано да живее тук. Сякаш вървеше по стъпките на дядо си.

Боже, колко й липсваше Кит: измъчваше я усещането, че е само наполовина себе си. Джулия съзнаваше, че другата половина я нямаше, още откакто се бяха разделили на летището. Независимо от това дали имаше правото да го обича и дали появата му в неподходящия момент бе смутила чувствата й, Джулия знаеше, че любовта й към Кит е истинска. И непоносимо мъчителна, тъй като беше поредното прекрасно нещо, което бе загубила през последната година.

Същата нощ попрекали с виното и даде воля на сълзите си по Кит за пръв път, откакто й се беше наложило да му обърне гръб.

 

 

През следващите няколко дни Джулия запълни времето, докато чакаше отговор от Лидия, проследявайки стъпките на Хари взе лодка нагоре по реката и се наслади на разкоша на Кралския дворец и Нефритения Буда. Следобед пиеше чай в „Писателския салон“, изучавайки червеникавокафявите фотографии по стените, изобразяващи хотела в дните, когато Хари и Лидия бяха разигравали обречената си любовна авантюра.

Редовно се отбиваше до рецепцията, за да проверява дали не са й оставили съобщение, но такова нямаше. Обади се на Олав и го уведоми, че е готова да приема всякакви предложения за участие. Прекарваше часове край басейна, чудейки се къде иска да заживее.

Вече се водеше бездомна, освен ако не броеше колибата в Норфък — но тя не я включваше в сметките си. В допълнение към факта, че не отговаряше на нуждите й, съдържаше прекалено много болезнени спомени за Кит.

Може би отговорът беше ново начало в някоя анонимна столица? В стерилен апартамент без всякакво емоционално значение за нея — просто щабквартира, където да пребивава между рециталите си.

Лондон… Париж… Ню Йорк?

За жалост светът отново беше в краката й.

Докато вечеряше самотно на терасата, Джулия реши, че на следващия ден отново ще намине през къщата на Лидия, за да направи един последен опит за контакт. После щеше да си замине и да започне живота си отначало.

— Госпожо Форестър — стресна я гласът на главния келнер.

— Да?

— Имате посетител.

От тъмнината изникна дребна, птича фигура: елегантно облечена в тайландска коприна, с вдигната в шиньон смолисточерна коса, от едната страна, на която бяха забодени две орхидеи.

Докато жената се приближаваше, Джулия бе споходена от странното чувство, че я познава, макар че й отне момент да проумее защо: наблюдаваше много от собствените си черти. Сигурна беше, че е на около осемдесет, но времето почти не беше оставило следата си по медената й кожа. Имаше огромни, продълговати очи с кехлибарен цвят, и Джулия мигновено си представи колко съкрушително красива трябва да е била на седемнайсет.

Старицата събра длани в традиционния тайландски поздрав и склони глава. После вдигна очи и се усмихна.

— Аз съм Лидия.

— Благодаря ти, че дойде да ме видиш. — Джулия не знаеше какво друго да каже; стоеше като вкаменена пред непознатата жена, която толкова приличаше на нея самата. — Заповядай, седни — добави след малко, посочвайки свободния стол от другата страна на масата.

Лидия я послуша, сетне впери заинтригуван поглед в Джулия.

— Е, ще ми кажеш ли защо дойде в моя къща и изплаши прислужник ми до смърт?

На Джулия й досмеша от това описание на дребния мъж, който й бе отворил вратата.

— Извинявам се. Не исках да го уплаша.

Очите на Лидия проблеснаха.

— Каза ми, че видял призрак.

Джулия вдигна едната си вежда.

— Така ли? Защо?

— Помислил, че съм умряла насред пазара и съм се върнала да го навестя като младо момиче. Сега разбирам защо. Ти много прилича на мен. Мой прислужник май бърка: как е възможно да си приятелка на Хари, а толкова да приличаш на мен като млада? — попита тя. — Не знаех дали ще намеря възрастна жена, или пък момиче.

— Просто не знаех какво да му кажа, Лидия, сещаш ли се коя съм? — Въпросът предизвика неочакван, внезапен прилив на емоция в тялото й.

Лидия огледа лицето й.

— Прекалено си млада, за да си моя дъщеря Жасмин. Затова мисля, че може би си… моя внучка?

— Да — потвърди Джулия, усещайки паренето на сълзи в очите си. — Жасмин беше майка ми.

На Лидия й бяха нужни няколко секунди да се съвземе и да проговори.

— Съжалявам, че се забавих, но сигурно разбираш колко се изненадах, като чух име на Хари. През всичките тези години не е минал и ден, без да мисля за него. Жив ли е още? — попита тя със смесица от надежда и страх в очите си.

— Не, Лидия, починал е преди много години. Съжалявам.

Лидия кимна и долепи ръце до сърцето си.

— Знаех го ей тук — посочи тя, — но продължавах да се надявам. Как е починал?

Джулия поклати тава.

— Не знам. Случило се е преди да се родя. Но Елзи, баба ми… или по-точно жената, която смятах за своя баба допреди броени седмици, твърди, че… починал от разбито сърце.

Лидия бръкна в кошницата си, извади носна кърпа и издуха носа си.

— Прости ми, не е достойно за една възрастна дама да плаче на публично място. Но толкова години не получих и дума…

— Нали Елзи ти е изпращала снимки на майка ми? За да ти покаже колко щастлива и обгрижвана расте в Англия?

Лидия кимна.

— Да. Беше много мило от нейна страна. Но Джулия — подхвана с озадачен поглед Лидия, — снимки ми биха изпратени от бавачката на Жасмин, Елзи. Защо наричаш Елзи твоя баба?

Джулия беше забравила тази ужасна подробност: Лидия така и не беше разбрала, че не лорд Хари Крофърд бе отгледал дъщеря й в „Уортън Парк“, а градинарят и жена му в скромната им колибка.

— Лидия, дълга история е — въздъхна Джулия. — Самата аз току-що я научих.

— Разбирам, че ще е нужно време да ми обясниш — успокои я Лидия. — Е, разкажи ми сега за твоя майка. И тя ли е красива като теб? Тук ли е? — попита старицата с толкова искрящи от надежда очи, че този път Джулия не успя да сдържи сълзите си.

— Не… — Джулия поклати глава, осъзнавайки, че одисеята й назад в миналото ще се окаже много по-оплетена и болезнена, отколкото бе предполагала. — О, боже. Съжалявам, но майка ми почина преди двайсет години, когато бях на единайсет — обясни тя, инстинктивно пресягайки се през масата, за да хване ръката на Лидия.

Лидия се вкопчи в нея с разтърсено от дълбока тъга тяло. Прошепна нещо на тайландски, после въздъхна горчиво и си възвърна самообладанието.

— Мисля — пророни старицата, — че не сега е моментът да изслушам многото неща, които имаш ми казваш. Трябва ги обсъдим на уединено място, понеже не искам други хора да видят моя болка.

— Да — съгласи се Джулия. — Ужасно съжалявам, че ти нося толкова лоши новини. Май изобщо не трябваше да те намирам.

— О, не, Джулия, не говори така и не се чувствай виновна, задето ми съобщаваш какво е причинила съдба и на двете ни. Аз съм загубила моя дъщеря, а ти — твоя майка. Има и живот, и смърт — усмихна й се Лидия. — И не забравяй, Джулия, че вестоносецът не носи само лоши, ами и добри новини. Нали ти си тук. А ти си част от мен, както аз — от теб. Сега седим една пред друга, най-сетне заедно, и то на същото това място, където се влюбих в дядо ти. Има нещо красиво в тази съдба, не смяташ ли?

— Да, права си — съгласи се с тих глас Джулия.

Главният келнер пристигна с питие за Лидия.

— Коп кун ка, Танадол. Позволи ми да те запозная с моя внучка Джулия. Прелетяла е през цял свят, за да ме намери.

Веждите на Танадол едва помръднаха.

— Радвам се да го науча — усмихна се той. — Но не съм изненадан: много си приличате. Моля извикайте ме, ако желаете още нещо.

Когато келнерът се отдалечи, Джулия попита:

— Откъде го познаваш?

— О, преди много години работех тук с баща му — обясни Лидия. — Роднините на голяма част от сегашни служители са работили тук преди тях. Персонал на този хотел е като семейство и хора тук винаги са ми помагали в нужда.

— Колко време си работила тук? — поинтересува се Джулия.

— Десет години, докато не се запознах с мой съпруг — отвърна Лидия.

— Омъжила си се? — Незнайно защо, Джулия остана изненадана.

— Да, и с него се запознах в хотела. Живяхме заедно четирийсет години. Бях до него, когато издъхна преди дванайсет години.

— Радвам се, че си открила щастие, Лидия — отвърна с нежност Джулия.

— Джулия, не беше любов. Любов имах само за Хари. Но живях добре с него. Мой съпруг беше преуспял мъж с голяма компания, която и аз му помогнах да изгради. И го обичах, задето ме обичаше.

— Имате ли деца?

— Не — поклати тъжно глава Лидия. — За малко да умра при раждане на твоя майка. След това не мога имам повече бебета.

— Много съжалявам да го чуя — каза Джулия.

— Може би — умисли се Лидия, — ако не бях толкова зле, когато кун Бил дойде да ме намери, щях да задържа Жасмин при мен. Но — въздъхна тя — след като си взел решение и няма връщане назад, единствено примирение ти носи утеха. Още преди много години се научих, че не можеш промениш своя съдба… или тази на други хора.

— Така е — съгласи се от сърце Джулия, — разбирам те напълно.

Лидия отправи поглед към реката, отнесена за момент в собствените си мисли.

— А сега, скъпа Джулия — подхвана сетне, — трябва си отивам вкъщи; много съм изморена тази вечер. Колко време ще останеш в Банкок?

— Възнамерявах да си тръгна в най-скоро време. Но сега, когато те намерих, бих поостанала още.

— Тогава, моля те, ела утре на обяд — покани я Лидия. — В моя къща ще можем поговорим повече. Само още един въпрос: имам ли други внуци?

Беше на върха на езика й да каже, че има още една внучка. Но това, заедно с цял куп други неща от живота й, вече не важеше.

— Само аз съм — отвърна простичко.

— И ти си ми достатъчна — отвърна сърдечно Лидия. — Същински дар от бога. Кажи ми, внучке моя, ти майка ли си… или работиш твърде много?

Джулия пренебрегна първата част от въпроса и отговори само на втората:

— Пианистка съм.

Очите на Лидия мигновено плувнаха в сълзи, но после лицето й се озари от усмивка.

— О, Джулия! Знаеш ли, че когато за пръв път видях твой дядо, той свиреше на пианото ей там, в стария „Бамбуков бар“?

— Лидия посочи към „Писателския салон“. — Мисля, че тогава се влюбих в него. Някак оживяваше, като свиреше. А ти си наследила негова безценна дарба. Така — каза тя и стана, — време е да се прибирам у дома.

Джулия стана от стола си, колебаейки се кой начин за сбогуване да избере. Лидия реши дилемата й, като я хвана за ръката, после я целуна по двете бузи.

— Благодаря ти, че дойде да ме намериш — пророни тя. — Довиждане, внучке. Утре ще си поговорим пак.

След като Лидия си тръгна, Джулия остана на терасата, съзерцавайки реката. Накрая стана от масата и вдигна поглед към небесата. И се изпълни с искрена надежда Хари да е там някъде горе, да е станал щастлив свидетел на топлата им среща.