Лусинда Райли
Орхидеената къща (18)

17

Оливия се отправи към Лондон на следващия ден, обгърната в ефирна пелерина от щастие. Най-сетне разбираше какво представлява онази прословута „магия“. На път към Лондон беше споделила с Вениша, която бе изсумтяла насмешливо, чувайки я да нарича Хари свой „избраник“.

— Скъпа, моля те! Как може да си толкова сигурна? Та той е първото момче, което някога си целувала. Напълно ли се побърка?

Оливия поклати упорито глава.

— Не. Не съм. Знам какво изпитвам, а и понякога се случват такива неща. Вземи майка ти и баща ти например; били са на осемнайсет и деветнайсет, когато се влюбили от пръв поглед.

— Туш, но това е било някога; сега е различно. Пък и, скъпа ми Оливия, нали уж се кълнеше, че няма да се омъжиш толкова млада. Още дори не си правила „онова нещо“ — добави Вениша. — Как може да си наясно с чувствата си, без да си го направила?

Оливия знаеше, че Вениша, за разлика от нея, беше правила „онова нещо“. И то не само с един младеж. А този факт дори не я притесняваше. Именно в това отношение възгледите им неизменно се разминаваха. Твърдението на Вениша, че тялото си беше „нейно“ и можеше да прави с него каквото си пожелае, без да я мъчи гузна съвест, не беше съвместимо с възприятията на Оливия. Дали от възпитанието си или просто по природа, живееше с неотклонната вяра, че девствеността й трябва да си остане непокътната до момента, в който се омъжи за възлюбения си.

— Това не ме касае — отвърна вяло Оливия. — Подобни неща са второстепенни.

— Божичко, Оливия! Мислех си, че през последните няколко месеца съм успяла да ти втълпя поне зрънце феминизъм. А какво излиза? Вече си правиш планове за сватбата. И недей да отричаш — размаха пръст насреща й Вениша, опасно криввайки волана към средата на пътя, — защото много добре знам, че е така.

 

 

След две седмици, прекарани с глава в облаците и в пълна неангажираност с последния кръг партита и събития, закриващи Лондонския сезон, преди всички да напуснат столицата и като рояк мухи да се отправят към по-приветливия климат на Ривиерата, Оливия не беше получила ни вест, ни кост от Хари.

Еуфорията бе последвана от несигурност и душевна болка. В обзелото я мрачно настроение Оливия започваше да се уверява в думите на Вениша и в това, че за Хари целувката не бе представлявала нищо повече от един хубав финал на вечерта.

С Вениша ги поканиха да прекарат цял месец във вила в градчето Сан Рафаел, притежание на родителите на Ангъс, шотландския земевладелец. Оливия съзнаваше, че Ангъс е изключително привързан към нея, а и той самият й беше признал за увлечението си. Приемеше ли поканата да посети семейния му дом, то до известна степен откликваше на чувствата му.

— Е, аз възнамерявам да отида, независимо от това дали и ти ще дойдеш — беше заявила Вениша. — Тукашната атмосфера ме потиска. Тате се е заключил в кабинета си, а Мам се цупи, задето тате отказва да приема гости у дома. А за капак на всичко, излиза през задната врата, има опасност да се препъна в гнусното бомбоубежище, загрозяващо красивата ни градина.

Двете вървяха към „Риц“, току-що напуснали имението Дъдли на Парк Лейн след танцовата вечеринка на Кик Кенеди.

— Да, но не ти ли се струва несправедливо, Вениша? — настоя Оливия. — Ангъс е прекрасен човек, но не искам да си помисли, че го харесвам по онзи начин.

— Скъпа, всичко е справедливо в любовта и войната — обърна поглед към нея Вениша, — а точно в момента трябва да сме широко скроени. Пък и всяка красавица оставя по няколко разбити сърца по пътя си. Казват, че вилата на Ангъс била приказна. А и какво ще правиш, ако не дойдеш? — добави тя. — Ще прекараш цялото лято в мъка по любовчийчето, тръпнейки от страх германците, да не би да пуснат някоя бомба? — Свърнаха от главния път и се отправиха към страничния вход на хотела. — За бога, вземи се в ръце и се позабавлявай, докато имаш възможност.

Вениша тръгна нагоре по стълбите, а Оливия, извръщайки поглед наляво, мярна позната фигура. Мъжът излезе от вратата и закрачи чевръсто надолу по улицата. Тя сграбчи рамото на Вениша с разтуптяно сърце.

— Мисля, че току-що го видях.

— Кого си видяла?

— Хари, кой друг?

Вениша спря на върха на стълбището и въздъхна тежко.

— Оливия, скъпа, струва ми се, че обезумяваш. Каква работа има Хари в Лондон?

— Сигурна съм, че беше той — отвърна решително тя.

Вениша я стисна за ръката.

— Очевидно си прекалила с мартинитата в чест на Кик. Хайде, скъпа, стегни се вече. Започваш да ме отегчаваш.

 

 

Още три мъчителни дни по-късно Оливия се събуди от неспокоен сън с ясното съзнание, че Вениша почти със сигурност е била права за Хари. Днес щеше да приеме поканата на Ангъс и да излекува разбитото си сърце във Франция. Поне времето щеше да е топло, имаше нужда да си почине от Лондон, а и тъй като алтернативата беше да се върне в Съри, май само това й оставаше. Щеше да телефонира на Ангъс и да му съобщи, че ще му гостува в Сан Рафаел.

Тъкмо излизаше на среща с Вениша, за да се уговорят за пътешествието си до Франция, когато телефонът иззвъня.

— Говорите с оператор. Имате обаждане от „Кромър“ 6521. Да ви свържа ли?

— Да, благодаря. Ало, Оливия Дрю-Норис на телефона.

— Оливия! Точно теб исках да чуя. Обажда се Адриана Крофърд от „Уортън Парк“.

— Адриана, каква приятна изненада. Всичко наред ли е?

— Разбира се, всичко е идеално. Като изключим факта, че се чувствам малко самотна и се питах дали имаш някакви планове за месец август. В случай че си свободна, много ще се радвам да ми погостуваш. Ще си правим дълги разходки из градината и ще се наслаждаваме на разкошното лятно време по нашите ширини. Знам, че на Хари ще му е приятно да те види. Миличкият, много е ангажиран с подготовката на новобранския си батальон за първата нощ.

Оливия се стовари в стола до телефона.

— Аз… — Знаеше, че трябва бързо да вземе решение. Но всъщност решението вече беше взето. — С удоволствие ще ти погостувам, Адриана. Много мило от твоя страна да ме поканиш.

— C’est parfait! Уговорихме се, значи. Кога можеш да пристигнеш?

— Родителите ми ме чакат в Съри, но до началото на идната седмица мога да съм у вас. Устройва ли те?

— Идеално — отвърна Адриана. — Ако позволиш, ще изпратя шофьора ни да те вземе от Съри. Пътуването с влак е толкова изтощително.

— Благодаря ти.

— Е, нямам търпение да се видим другата седмица, Оливия. Много любезно от твоя страна, че ще ми правиш компания.

— Удоволствието ще е изцяло мое. „Уортън Парк“ е любимото ми място на земята — отвърна искрено Оливия. — Довиждане.

— À bientôt, chérie.

Оливия остави слушалката и допря длани до бузите си, за да ги охлади. Усещаше как адреналинът препуска из цялото й тяло, ускорявайки пулса й.

Цял месец в „Уортън Парк“… с Хари.

Затвори входната врата след себе си и краката й почти не докосваха земята на път към къщата на Вениша.

 

 

Вениша не изглеждаше толкова развълнувана да чуе новината, колкото Оливия се бе надявала. Навярно заради неизменния й егоизъм и факта, че трябваше да пътува сама до Франция.

— Майка му ти се обадила, казваш? — подсмръкна Вениша. — Дали няма да се окаже някое мамино синче? Доста странно ми звучи.

Но нищо не беше в състояние да развали настроението на Оливия.

— Естествено, че господарката на къщата ще ме покани; етикетът го изисква. Освен това обичам Адриана, както и „Уортън Парк“ — добави тя, изпълвайки се с топлина при мисълта.

— Сигурно си полудяла да избереш някакъв си неприветлив мавзолей насред нищото пред райската Ривиера — въздъхна Вениша. — Но обещавам да си мисля за теб, докато плувам в Средиземно море и пия коктейли под слънцето.

„А аз няма да ти завиждам нито за секунда“, помисли си ведро Оливия.

 

 

На следващия ден Оливия събра всичките си притежания, благодари на баба си и тръгна към семейната си къща в Съри.

Двете нощи, които прекара там, бяха тежки и неприятни. Родителите й си бяха същите, но тя самата се беше променила. Имаше чувството, че сякаш ги е надраснала през изминалите няколко месеца. На вечеря помежду им се спускаха дълги мълчания и Оливия с мъка откриваше общи теми на разговор. А дори да подхванеше някоя, мненията им постоянно се разминаваха.

След вечеря в деня преди да отпътува за „Уортън Парк“ Оливия седна с майка си в гостната стая, за да изпият по кафе.

— Е — подхвана майка й, съсредоточена в плетивото си, — да разбирам ли, че помежду ви с Хари Крофърд се е зародила близост?

— Прекрасен човек е, наистина. Но е ангажиран с обучението на батальона си, така че едва ли ще прекараме много време заедно по време на престоя ми.

— Не даде отговор на въпроса ми, Оливия — каза майка й, вдигайки поглед от ръкоделието си.

— Разбираме се много добре, майко — отвърна предпазливо Оливия.

Майка й се усмихна.

— Направи ми добро впечатление, като се запознахме през януари. Просто искам да кажа, че с баща ти бихме одобрили.

— Майко! — Страните на Оливия пламнаха, донякъде от срам, но и от това да намери отражение на собственото си желание в нечии думи. — Избързваш.

— И все пак виждам, че изпитваш силна привързаност към него. Винаги когато произнасяш името му, лицето ти се озарява.

Оливия се предаде.

— Да, май си права.

— Боже мой, колко пари можехме да си спестим от дебютантския ти сезон, ако още през януари бяхме осъзнали, че подходящият младеж е точно под носовете ни. Лейди Крофърд беше така любезна да ни покани с баща ти в „Уортън Парк“ за някой от идните уикенди. Предложих й това да се случи в края на август. Дотогава може да ни зарадвате с добри новини. В настоящия момент светът е толкова несигурно място, Оливия — каза майка й с въздишка. — Съветвам те да се насладиш на всяко удало ти се щастие, скъпа.

Малко по-късно Оливия се отправи към стаята си, изумена от прочувствените думи на майка си. Явно надвисналата война бе събудила у всекиго нуждата да излее душата си.

 

 

На следващата сутрин Оливия се събуди в шест: облече се, събра багажа си и до осем вече беше готова. Фредерикс, шофьорът на семейство Крофърд, пристигна точно в девет.

Майка й я изпрати до прага.

— Не забравяй да пишеш, скъпа, за да знам как вървят нещата. — После целуна дъщеря си по двете бузи. — Да си прекараш чудесно.

— Ще пиша, майко. — Ненадейно разчувствана, Оливия обви с ръце раменете й. — Да се пазите с татко.

 

 

Адриана посрещна Оливия на входа на „Уортън Парк“.

— Ma chérie, сигурно си капнала от умора! Заповядай вътре. Сейбъл ще внесе багажа ти и ще те отведе до същата онази стая, в която отседна и предишния път. Почини си преди вечеря. Не бързаме заникъде. Кристофър е в Лондон, а Хари се връща най-рано в десет.

След като Сейбъл я отведе до познатата стая, Оливия не можа да повярва, че някога й се бе сторила така студена и неприветлива. Сега късното следобедно слънце обливаше с успокоителните си лъчи разкошните тапети на цветя, радвайки очите й с красотата си. Оливия се настани на леглото и изтощена от напрегнатото вълнение около гостуването си, незабавно се унесе в сън.

Събуди я нечие почукване на вратата. Елзи, прислужничката, показа глава в стаята.

— Здравейте отново, госпожице Оливия. Колко се радвам, че пак сте при нас! Аз ще се грижа за вас по време на престоя ви. Господарката ми заръча да ви събудя, тъй като минава седем. Ако не станете сега, довечера няма да можете да заспите. Позволявате ли да вляза?

— Разбира се. Божичко! — усмихна се Оливия, щастлива да види познатото бодро лице на Елзи. — Не предполагах, че съм спала толкова време.

— Напълних ваната, госпожице Оливия, така че вие се отпуснете, докато разопаковам багажа ви. Вечерята е в осем, господарката каза да ви уведомя, че е неофициална и ако позволите, ще ви приготвя някоя красива рокля.

— Разбира се, благодаря, Елзи. — Оливия отметна завивките и стана от леглото. — Е, кажи сега, избрахте ли с Бил дата за сватбата?

— Да. Само след около четири седмици ще съм госпожа Уилям Стафърд — похвали се прислужничката. — Ако още сте тук, госпожице Оливия, много ще се радвам да дойдете в църквата и да присъствате на венчавката. Господарката беше така щедра да ми даде топ дантела и леля ще ми ушие прекрасна булчинска рокля. О, госпожице, толкова се вълнувам!

Приповдигнатият дух на Елзи беше заразен, но Оливия изпита и невинна доза завист.

 

 

В осем часа без пет минути Оливия слезе на долния етаж. Сейбъл я чакаше във фоайето.

— Господарката е на терасата, госпожице Дрю-Норис. Последвайте ме.

Като излязоха на терасата. Оливия видя малка масичка за двама в ъгъла й. Големи свещи в стъкленици, бранещи пламъка от вятъра, разливаха меката си светлина в настъпващата нощ.

— Оливия, заповядай, седни. — Адриана посочи стола срещу себе си. — Дано не ти е студено навън. Взех ти едно одеяло за всеки случай. Обичам да се храня под небето, докато времето го позволява. Във Франция почти не сервирахме вътре в периода между май и септември. Така, мога да ти предложа розе, произведено от лозята на шатото ни в Прованс. Всяка година ми доставят по дванайсет сандъка. Искаш ли да го опиташ?

Оливия седна.

— С удоволствие — съгласи се тя. — Благодаря.

Адриана даде знак на Сейбъл да й налее вино.

— Ще започнем с вечерята след петнайсет минути, Сейбъл. Merci.

— Разбира се, мадам. — Икономът кимна и влезе в къщата.

— Santé! — Адриана чукна с чашата си тази на Оливия и двете отпиха по глътка.

Оливия позволи на виното да се разлее по езика й, и установи, че го харесва. Намираше бялото за твърде кисело, а червеното — за прекалено тежко; розовото като че ли представляваше златната среда.

— Хубаво е, non? — попита Адриана.

— Чудесно е.

— Вкъщи обикновено го пиехме в огромни кани, направо от избата — въздъхна носталгично Адриана. — Eh bien! Поредното нещо, което ми липсва.

— Но и тук, в Англия, си щастлива, нали? — попита Оливия.

— Да, разбира се, но тази година съм малко тъжна. През август винаги почиваме в родното ми шато. Тази година обаче Кристофър има ангажименти в Уайтхол, а Хари обучава новобранците си, но не ми се ходеше без тях. Кристофър смята, че войната е неизбежна.

— В Лондон няма как да не обърнеш внимание на подготовката. В деня на заминаването си гледах как издигат противовъздушните сирени по бреговете на Темза.

— Не се и съмнявам. — Адриана тактично отклони разговора им към по-приятна тема. — Е, трябва да ми разкажеш за дебютантския си сезон. Отговаряше ли на очакванията ти?

— Всъщност ги надхвърли. Срещнах се с някои очарователни хора, които далеч не бяха толкова скучни, колкото се опасявах, че ще са.

— Като приятелката ти Вениша Бъроуз, предполагам? Наистина е различна, като теб. Разкажи ми сега — подхвана Адриана, докато Сейбъл буташе към тях голяма количка, претрупана със сребърни подноси — как бяха танцовите забави? По мое време пленяваха окото с разкош.

Похапвайки супа от пресен кресон и салата от хрупкави, свежи зеленчуци домашно производство, Оливия развлече Адриана с разкази за всички интересни случки, които й дойдоха наум.

— Voilà! — плесна доволно с ръце Адриана. — Сякаш слушам за моя дебютантски сезон. А и, сигурна съм, запленила си сърцата на много младежи. Въпросът е успя ли някой от тях да заплени твоето?

— Всъщност… не. Не срещнах никой, който да ме грабне.

— Е, убедена съм, че съвсем скоро ще го намериш. — Адриана усети неудобството й. — Оливия, държа да се чувстваш като у дома си, докато ми гостуваш. Фредерикс, шофьорът ни, е на твоите услуги по всяко време. Също така бихме могли да се разходим до някой от многото плажове наоколо и сама ще се убедиш колко красиво място е Норфък. Пък и Хари ще е тук да ти прави компания през уикендите. Преуморява се клетичкият, но много се зарадва, като му съобщих, че ще ни гостуваш. И за него ще е от полза да си общува с човек на своя възраст. А сега май е време за лягане, non? — Адриана стана, отиде до Оливия и я целуна по двете бузи. — Bonne nuit, ma chérie, сладки сънища.

— И на теб, Адриана — Оливия също стана. — Благодаря ти за хубавата вечер.

Двете жени влязоха в къщата и прекосиха няколкото стаи, водещи до фоайето.

— Утре сутрин Елзи ще донесе закуска в стаята ти в удобен за теб час. Предлагам да се видим за обяд в един, след което ще те разведа из градината и ще ти покажа парника. Избери си някоя книга от библиотеката. Зад розовите храсти в левия ъгъл на вътрешната градина има беседка, където често се уединявам да чета.

— Благодаря ти, Адриана. Много си мила — отвърна Оливия, докато се изкачваха по стълбището.

— А ти си още по-мила, задето прие поканата ми. À bientôt, Оливия. Спокойна нощ.