Лусинда Райли
Орхидеената къща (34)

33

Банкок 1945 г.

 

Хари дойде в съзнание, объркан от забравеното чувство на дълг. Беше свикнал да се върти непрекъснато, тъй като болката в едната му тазобедрена става, отпусната върху твърдата кушетка, която беше успял да си осигури, го будеше, настоявайки другият му хълбок да поеме тежестта.

Освен това не си спомняше рояци комари и стряскащи ухапвания от червени мравки да бяха смущавали съня му.

Нямаше я и лепкавата пот, в която обикновено плуваше мършавото му тяло на събуждане. Дори чувстваше приятна прохлада, или пък си въобразяваше, че усеща лекия полъх, милващ нежно лицето му?

С две думи — чувстваше се добре. Макар че почти не си спомняше какво е това.

Чудно му беше дали не халюцинира… по време на безкрайните три години и половина на пленничеството си често бе сънувал „Уортън Парк“ и още какви ли не странни неща, като например че получава от баща си консерва сардини, че скача в хладната, чиста вода на фонтана в центъра на градината и че Оливия му дава да прегърне сина си…

Но най-често сънуваше храна. С бойните му другари бяха прекарали много дълги, влажни нощи в дискусии около най-добрите рецепти на майките им. Това им беше помогнало да запазят здравия си разум, ако изразът „здрав разум“ изобщо беше приложим за някой от затворниците в Чанги.

Почти не бяха останали, и във физически, и в психически аспект, и Хари всяка сутрин се будеше удивен, че е доживял още един ден. А понякога му се искаше да не беше.

Реши да позадържи очите си затворени и да се наслади на мнимото удобство, разсъждавайки върху чудноватия факт, че тялото му бе издържало на жестоко гладуване и физическо натоварване, от което дори здрав мъж в нормален климат би грохнал, да не говорим за измършавял такъв в условията на нечовешка жега.

Много от спътниците му не бяха оцелели; над хиляда бяха погребани в гробището на Чанги, и понякога Хари им завиждаше за вечния покой. По време на многото пристъпи на треска, причинена от разпространявания от комари вирус денга и кръстена от пленниците „треска костотрошачка“ заради непоносимата болка, която причиняваше във всички крайници, Хари бе живял в очакване всеки момент да се присъедини към редиците на мъртвите. Късметът обаче — ако изобщо това да се събудиш за още един ден в този кошмар можеше да се нарече „късмет“ — винаги се бе оказвал на негова страна. И му беше помогнал да оцелее дотук.

Вече му беше станало ясно, че тук животът и смъртта бяха като игра на ези-тура: много от момчетата, с които беше постъпил в затворническия лагер, бяха в по-добро физическо състояние от неговото, а беше гледал как маларията и дизентерията ги изтребват като новоизлюпени пилци. Хранителният режим от ориз и неподсладен чай, допълнен от време навреме с по няколко грама оризови трици, гарнирани с богатите на протеин личинки, изискваше стабилен вътрешен двигател. А като че ли Хари — макар че не беше войник по природа и страдаше от комплекс за немъжественост — бе генетично програмиран да оцелее на подобно място.

Тъй като беше буден от доста време — или поне такова чувство имаше, — а продължаваше да се чувства удобно, Хари опита да събере мислите си и да подреди в главата си събитията от изминалите няколко дни.

Спомняше си, че бе лежал в болницата на Чанги с висока температура. После като че ли беше видял познато лице над леглото си, това на Себастиан Ейнсли, старият му приятел от Итън, който понастоящем работеше в търговската компания на баща си в Далечния изток. Имаше смътен спомен как го слагат на носилка в каросерията на някакъв камион…

Продължителната тишина, физическият комфорт и ароматът на чисто сочеха, че определено бе настъпила промяна. Може би най-накрая беше гушнал букета и сега се намираше в рая. Хари реши да отвори очи, за да провери.

Ослепително белите стени, прозиращи през фината плетка на комарника около леглото му, си контрастираха отчетливо с тъмните, окаяно мърляви дървени колиби, чийто влажен въздух бе пропит с гнусната смрад на немити човешки тела.

Очите му попаднаха на някаква жена… жена! Беше облечена в бяло и вървеше към леглото му.

— Е, капитан Крофърд, решихте да се събудите, а? Крайно време беше. Отворете уста широко, моля.

Преди да успее да каже каквото и да било, под езика му бе пъхнат термометър. Жената взе изпосталялата му китка в меките си ръце и провери пулса му.

— Много по-добре — кимна одобрително тя, после добави с усмивка: — Предполагам, нямате представа къде се намирате?

Той поклати глава, неспособен да отговори заради термометъра в устата.

— В частна клиника в Банкок сте. От държавната болница не ви искаха. Предостатъчно болни от денга си имат. Затова приятелят ви господин Ейнсли беше така добър да ви доведе при нас. Предполагам съвсем скоро ще ви дойде на посещение. Досега не е пропуснал и ден.

Термометърът беше изваден от устата му. Хари облиза устни и опита да преглътне, но гърлото му се оказа прекалено сухо.

— Може ли чаша вода? — изграчи той.

— Разбира се. Но нека първо ви изправим. — Жената хвана Хари под мишниците и го вдигна до седнало положение. Той опита да й съдейства, но усети, че от напъна челото му се обля в пот.

— Браво на момчето.

Жената, която Хари вече бе разпознал като медицинска сестра, задържа чаша с вода и сламка под устата му.

— Пийте бавно. Стомахът ви е бил напълно празен през изминалите няколко дни. Наложи се да ви храним интравенозно известно време. Треската ви беше много упорита. — Сестрата погледна термометъра. — Хубавата новина е, че се преборихме с температурата. За момент реших, че ще ви изпуснем, но вие се оказахте много жилав.

Хари, едвам принуждавайки мускулите в гърлото си да преглътнат водата, далеч не се чувстваше жилав.

— Трябва да се гордеете със себе си, млади момко — усмихна му се сестрата. — Прехвърлихте трапа. Надживяхте не само войната, ами и онзи пъкъл в Сингапур, за който се носят какви ли не слухове. Оздравейте само, и потегляте към Англия. Как ви звучи?

Хари се отпусна назад върху възглавниците с чувство за немощ и замаяност. Не успяваше да смели толкова много информация наведнъж. Като се замислеше, май наистина някой му беше казал, че жълтурите се били предали и лагерът щял да бъде разпуснат. Но през годините си на пленничество с приятелите му бяха чували толкова много слухове, че не смееха да повярват на поредния.

— Спечелили сме? Вярно ли е? Войната е приключила? — Кратките, отсечени изречения бяха най-доброто, което успяваше да постигне.

— Да, капитан Крофърд. Приключи. Вече сте свободен човек. А сега ви съветвам да си починете за един час, след което ще ви донеса пилешки бульон за обяд.

Пилешки бульон… Всички в Чанги бленуваха по пилешко месо — съумееше ли някой да се сдобие с жива кокошка, за да му снася яйца, стоката му просъществуваше максимум двайсет и четири часа, преди да се превърне в яхния. Хари въздъхна. Жалко, че след дългогодишни мечти по такова ястие, сега нямаше никакъв апетит.

— Благодаря ви — отвърна дрезгаво той, все още невъзвърнал гласа си.

Сестрата тръгна към вратата.

— До по-късно.

Хари я изпрати с поглед, после се замисли върху невероятния факт, че, стига краката да го държаха, можеше да скочи от леглото, да тръгне след нея по коридора и да излезе от болницата. Можеше да остане навън колкото си поиска и никой нямаше да насочи пистолет към главата му. Можеше дори да тръгне по улицата, подсвирквайки си, ако му се прище, и никой нямаше да му обърне капка внимание. Умът му не го побираше.

Пет минути по-късно на вратата му се почука. Познато олисяло теме и очила с дебели кварцови лещи изникнаха иззад нея.

— Хари, приятелю, каква радост е да те видя в съзнание! Започвахме да се тревожим, че ще се предадеш точно накрая, а това би било ужасен срам.

— Няма шанс, Себастиан — изграчи Хари, — както виждаш, все още се крепя.

— Радвам се за което. По време на благородната си мисия успях да зърна Чанги и ми се стори отблъскващо място.

— Откъде знаеше, че съм там? — попита Хари.

— Майка ти ми писа, че са те пленили. А като чух, че освобождават всички военнопленници от Чанги, реших, че най-малкото, което мога да сторя, е да те посрещна и да ти предложа помощ в ролята си на що-годе местен жител. Естествено не очаквах да те намеря в такова състояние. Наложи ми се да платя на един малаец да те откара до тайландската граница, където ме чакаха моят шофьор и колата ми.

— Много великодушно от твоя страна да ми се притечеш на помощ — похвали го Хари.

— Нищо подобно. Нали така постъпват старите приятели — каза Себастиан, изчервявайки се. — Пък и за пръв път успях да видя с очите си какво се случва по света. Имах няколко напрегнати момента по пътя насам. В Сингапур е същински хаос. Мислех да спрем там, понеже здравето ти продължаваше да се влошава, но болниците бяха препълнени. Молех се да доживееш до Банкок, където бях сигурен, че ще ти подсигуря качествена медицинска помощ.

— Благодаря ти — пророни със сипкав, задъхан глас Хари.

— Да ти кажа, и тук, в Тайланд, положението не е розово — заяви Себастиан. — Японците превзеха страната. И то с доста впечатляващо представление; появиха се на цели орди, облечени в цивилни дрехи, представяйки се за работници, дошли да се трудят в новите фабрики, които строяха на територията на Тайланд. Плъзнаха из цялата страна с фотоапарати, преструвайки се на туристи. А в деня, предвиден за атака, натовариха жените и децата си в лодки и ги пратиха у дома, докато те самите намъкнаха военните си униформи и изпълзяха от къщите си, пръснати из всеки град в страната. Очевидно бяха изпращали снимките до щабквартирата си в Токио, където главнокомандващите бяха съставили стратегически план за разпределение на войските си, така че цялата страна да падне в ръцете им.

— Божичко — изуми се Хари, — наистина ли?

— О, да — потвърди Себастиан. — Трябва да им се признае, организацията им беше безукорна. А елементът на изненадата ги направи неудържими. Искаха да използват Тайланд като свободен път към Бирма и чак до Малая. А сиамците, или тайландците, както вече трябва да ги наричаме, бяха принудени да обявят война на Великобритания и Америка.

— Не бях чул подобно нещо — отвърна немощно Хари.

— Е, не постигнаха целите си, но ни се наложи да търпим разпорежданията на гадните жълтурчета цели две години. Аз лично ще съм много щастлив да им видя гърбовете. В момента напускат Банкок на тумби, а главите им или са сведени от срам, или се носят по течението на река Чао Прая. Дотук на брега са изплували поне шейсет — изкикоти се тържествено Себастиан. — Така им се пада на дребните гадинки, мен ако питаш!

Хари кимна в израз на искрено съгласие.

Себастиан си придърпа един стол и седна до леглото му.

— Знам, че си се измъчил, приятелю. Веднага щом си стъпиш на краката, ще те качим на кораб към дома; в първа класа, естествено — усмихна му се сърдечно Себастиан. — Съвсем скоро пак ще си на английска почва. Или каквото е останало от нея след бомбардировките на швабите.

— Почти нищо не знам за случилото се — напрегна се да прошепне Хари.

— Интересува те единствено, че спечелихме войната, че родителите ти и Оливия са невредими и че нямат търпение да те приветстват у дома.

— Чудесна новина — пророни той, а Себастиан се приведе напред, за да го чува по-добре. — Докато бях в Чанги получавах писма само от майка ми, но не и от съпругата ми.

Себастиан вдигна едната си вежда.

— Убеден съм, че Оливия ти е писала. За жалост цензурата върху кореспонденцията е била много стриктна.

— А тя…? Станах ли…? — Хари въздъхна. — Майка ми не каза и дума за бебето. Оливия беше бременна, като напуснах имението. Чул ли си нещо по въпроса? — изхриптя той.

Последва напрегната пауза, в която Себастиан опита да намери най-щадящия начин, по който да сервира лошата новина на Хари.

— Съжалявам, приятелю — каза горчиво накрая. — За жалост не мога да те зарадвам. Очевидно е претърпяла спонтанен аборт. Въпреки това нищо не ти пречи да се върнеш у дома и да създадеш многобройно домочадие. Тъкмо ще имаш удоволствието да ги гледаш как растат.

Хари затвори очи за момент, асимилирайки новината. Идеята да се завърне в Уортън му се струваше налудничава, толкова далечна от доскорошното му обкръжение, че дори не можеше да я възприеме.

— Остави това, скъпи ми приятелю. Все пак току-що се завръщаш от света на мъртвите и сега не е моментът да се вглъбяваш в мрачни мисли — утеши го Себастиан. — Веднага щом се съвземеш, те пращаме на път за дома. Вероятно си се наситил на всякакъв тип институции. Така че дръж се и гледай да се възстановиш час по-скоро. Тогава ще се заема със задачата да ти припомня колко хубав може да е животът, особено тук, в Банкок.

— Ще се постарая, Себастиан, давам ти дума.

— Браво на момчето ми — похвали го Себастиан, ставайки на крака. — Утре към единайсет ще намина да те видя. А сега ще изпратя телеграма до „Уортън Парк“, за да ги известя, че се подобряваш.

— Благодаря ти.

Себастиан му кимна на път към вратата.

— Вземай се в ръце, чу ли? Чао-чао.

Хари му кимна в отговор и го удостои с изнурена усмивка, преди вратата да се затвори. После легна назад, разочарован, задето не го обземаше еуфория покрай това, че най-сетне беше свободен. Реши, че просто е уморен и още не се е възстановил от дългото боледуване. Затова и новопридобитата свобода не му носеше кой знае колко радост.

Никой от военнопленниците в Чанги не се беше замислял какво ще е чувството да излезеш на свобода. Всички говореха само за дома, семейството и хубава храна. Тези мисли им бяха давали сили да продължат, да не губят надежда. Хари бе станал свидетел на пълното отчаяние: не един бе увиснал на каквото беше успял да намери — чорапи, остатъци от връзки за обувки, парчета плат.

За момент го обзе носталгия по Чанги — по ежедневната рутина, по споделеното страдание и общите надежди, по това някой да разбира какъв кошмар изживяваш.

Щеше ли този етап от живота му да го бележи завинаги? Беше ли възможно да се върне към нормалния живот?

Хари се унесе в сън с надеждата, че ще се събуди в по-ведро настроение.

 

 

Седмица по-късно на Хари му беше позволено да напусне болницата. Себастиан дойде да го вземе с ролс-ройса, доставен от баща му в Банкок преди цели двайсет години.

На излизане от болницата Хари за кратко се наслади на чувството да си тръгва отнякъде. Правеше го за пръв път от три години и половина.

Шофьорът от тайландски произход отвори вратата за Хари и го настани на задната седалка. Себастиан седна до него. Тръгнаха по оживените улици и шофьорът забибипка с клаксона по таксиметровите колела, впрегатните волове и няколкото слона, предизвикващи задръствания.

За пръв път, откакто бе извел батальона си от „Дукесата на Атол“, кораба, отвел Пети кралски норфъкски полк до Сингапур, Хари имаше възможността да се потопи в екзотичната атмосфера с буден интерес, а не със страх.

— Най-добрият начин да разгледаш града е по вода, по тесните канали, които местните наричат „клонги“ — обясни Себастиан. — Хората живеят вкъщи, построени на подпорни греди над реката. Чудна гледка са. Може, преди да заминеш за родината, да наемем лодка и да те разведа насам-натам. Има и доста внушителни храмове. А, пристигнахме. Шофьорът, паркирай отпред, Жизел ни очаква. — Себастиан се обърна към Хари. — Хари, скъпи ми приятелю, добре дошъл в хотел „Ориентал“.

Хари не обърна особено внимание на заобикалящата го атмосфера, докато Себастиан го превеждаше през фоайето, спирайки да размени няколко думи с Жизел, която очевидно беше управител или собственик на хотела. Чувстваше се изтощен и претоварен от клаустрофобичното пътуване през многолюдните улици на града. Докато вървеше по коридора, воден от портиера тайландец, който не носеше багаж, тъй като Хари нямаше никакви притежания, се питаше дали му предстои да се бори с клаустрофобични пристъпи до края на живота си.

В паметта му се беше загнездило времето, прекарано в казармата на Селаранг, след като японците бяха преместили целия затворнически лагер, понеже британските офицери бяха отказали да подпишат пакт, според който те и подчинените им нямаше да правят опити за бягство. Постройките в Селаранг бяха предвидени за помещаването на хиляда души, а затворниците от Чанги наброяваха осемнайсет хиляди. Затова цели два дни мъжете бяха стърчали на крака под жаркото слънце, скупчени толкова нагъсто, че не можеха да вдигнат ръка да почешат носа си дори. Нощем пък спяха залепени един до друг върху циментовия под… даже сардините се чувстваха по-удобно в консервните си кутии.

За да не измрат подчинените му като мухи от дизентерийната епидемия, която несъмнено щеше да се разрази в подобни ужасяващи условия, полковник Халмс, командирът на заточените в Чанги войници, бе принуден да подпише връчения му пакт.

От онези дни насам Хари страдаше от безпощадни кошмари и не се съмняваше, че преживяването му беше вселило тежка непоносимост към големи тълпи.

Портиерът отключи вратата на стаята му и Хари с доволство откри, че е приятно охладена, със спуснати кепенци, комарник покрай леглото и удобни на вид, макар и най-прости, мебели. Даде на портиера последните няколко цента, които притежаваше, затвори вратата след него и се просна на леглото, облекчен от широкото пространство и покоя в стаята.

 

 

Като се събуди след няколко часа, Хари реши, че е нощ, но проверявайки часовника на нощната масичка, откри, че е едва късен следобед. Кепенците бяха отговорни за мрака, в който тънеше стаята му. Стана от леглото и отиде да ги вдигне, а от разкрилата се гледка дъхът му секна: пред очите му се простираше огромна зелена ливада, осеяна с шезлонги и слънчеви чадъри. Отвъд нея се точеше внушителна река, навярно поне трийсет метра на ширина, върху чиято вода се полюляваха дървени лодки. Разкошната открита виста накара очите му да се просълзят.

Кранчето над малката мивка в ъгъла на стаята съумя да му пусне тънка струйка вода, но и тя му се стори същински балсам след дългите години, в които се бе къпал само паднеше ли дъжд. Хари облече ризата и панталоните, които Себастиан най-съобразително му беше подсигурил, съзнавайки, че си нямаше други дрехи. С мъка закопча ципа на панталона върху „оризовото си шкембенце“, с каквото всичките му спътници се бяха сдобили и се шегуваха, че приличат на жени, бременни в шестия месец. После тръгна да намери терасата с изглед към реката.

Като я стигна, се разположи на един от столовете под голям слънчев чадър. На момента до него се озова малко тайландче.

— Мога ли да ви предложа чай, сър? — попита го.

На Хари му дойде да прихне в смях. Мисълта да му сервират чай му се стори абсурдна след толкова време на онова място. А и щеше да го пие в удобен стол под приятна сянка.

— Благодаря. Май точно от това имам нужда — отвърна той и момчето тръгна да изпълни поръчката му.

Вероятно, замисли се Хари, трябваше да свикне с идеята, че всичко нормално щеше да му се струва ненормално, докато не претръпнеше към свободата. И с това, че никой, с изключение на мъжете, споделили съдбата му, нямаше да разбере какво е преживял.

— Сър, чаят ви; ето млякото и захарта. — Момчето сложи подноса на малката масичка до него.

Хари едвам се сдържа да не се нахвърли на захарницата и да изсипе цялото й съдържание в устата си. Виждаше захар за пръв път от три години и половина насам.

 

 

Себастиан дойде при него половин час по-късно, тъкмо когато слънцето започваше захода си над реката. Приятелят му поръча джин с тоник и за двама им, макар че само след едно подушване Хари реши да се въздържи. Алкохолът беше поредното нещо, което не беше вкусвал от раздялата си с Англия. А и в настоящата му форма навярно щеше да го усмърти.

— И преди да съм забравил, струва ми се, че това е твое. — Себастиан остави малко дневниче с кожена подвързия на масата. — Като съблече остатъците от дрехите ти, сестрата от банкокската болница го откри в наполеонките ти. — Себастиан вдигна едната си вежда. — Повери ми го за съхранение.

Хари видя дневника, който усърдно бе попълвал още откакто корабът им бе отплавал от английския бряг. Ако японците го бяха открили в Чанги, вероятно щяха да го разстрелят. Затова го беше крил в специален джоб от вътрешната страна на бельото си. Вписването на мислите и чувствата му върху хартия всяка божа нощ беше една от причините да оцелее.

— Благодаря, Себастиан. Много съм ти признателен, макар че се съмнявам в скоро време да разгърна страниците му, за да опресня паметта си.

— И аз. Е, скъпи мой, след три седмици оттук отплава кораб, който ще те отведе в относителен комфорт първо до Феликсстоу, а оттам и до Норфък. Най-добре изпрати телеграма до семейството си, за да те очакват. Със сигурност ще искат да те посрещнат на пристанището — усмихна се Себастиан.

— Звучи невероятно и съм ти благодарен за инициативата, но имаш ли нещо против да обсъждаме бъдещето ми малко по-нататък? Това е първата ми нощ като свободен човек и просто искам да се насладя на момента.

— Разбира се, разбира се, приятелю! Няма да те пришпорвам. Просто си мислех, че ще искаш да потеглиш към дома час по-скоро — обясни Себастиан.

— Утре ще го обсъдим — отвърна Хари. — А сега ми разкажи всичко за този прелестен град.

 

 

— Малко съм изненадан, че не проявяваш по-жив интерес към случващото се в майка Англия — коментира Себастиан, хапвайки от грамадната пържола пред себе си. Хари погледна своята, наблюдавайки как кръвта се процежда от полусуровата й вътрешност, и осъзна, че стомахът му няма да я понесе. Колкото и да го беше срам, реши да я замени за купа чорбест ориз.

— Разбира се, че проявявам интерес, Себастиан — отвърна Хари. — Но имам чувството, че съм на свобода само от няколко часа. Тази вечер не ми се говори за войната.

Себастиан го изгледа през дебелите лещи на очилата си и кимна състрадателно.

— Рано е, приятелю, рано е. Утре шивачът ми ще дойде да те обзаведе с комплект цивилни дрехи. Местните са големи виртуози с иглата и конеца. Ще ти ушие каквото си поискаш, моето момче.

— Много мило от твоя страна. Макар че не съм особено запознат със съвременните модни тенденции.

— Не бих казал, че са се променили много. Едва ли англичаните носят полички като тези на тукашните господа — изкиска се Себастиан.

— Предполагам, че докато ме демобилизират, съм длъжен да нося униформата си — заяви с равен тон Хари. — Но в Чанги от нея останаха само чифт долни гащета с кръпки от палатков брезент и един чорап.

— Е, нужно ли е да те уверявам, че няма смисъл да се тревожиш за това. Властите си имат предостатъчно работа с връщането на хилядите военнопленници в родината им. Ако бях на твое място, щях да приема настоящата ситуация като възможност за напълно заслужена ваканция. Нека само стъпиш на крака, и ще ти покажа местните забележителности. Момичетата тук са… как да се изразя? Малко по-отпуснати от девойките вкъщи. — Веждите на Себастиан се издигнаха над очилата му. Хари схвана намека.

— Ще ме разведеш из града — кимна той, — но нека първо си върна силите.

— Да. Сигурно още си изтощен от премеждията си. Беше ли много… гадно?

— Не можеш да си представиш колко — отвърна прямо Хари. — Поне бях един от щастливците. Имах офицерски ранг и се ползвах с малко по-добро отношение, отколкото войниците. Освен това съм пианист и японците се възхищаваха на дарбата ми. Канеха ме в техните колиби да им свиря. — Хари въздъхна. — Може да се каже, че пианото спаси живота ми.

Лицето на Себастиан се озари.

— Разбира се! Да ти призная, бях забравил за музикалния ти талант сред всичката тази олелия. Трябва да поговоря с Жизел. Има намерение да направи в хотела си бар за всички експатрирани и търси музиканти за оркестъра. Може пък идните дни да събере публика и да ни посвириш.

— Може — пророни уклончиво той. — Чудно ми е какво ли се е случило с Бил.

Рязката смяна на темата накара Себастиан да свъси вежди.

— Кой, за бога, е Бил? — поинтересува се той.

— Сержантът на батальона ми. Взех го от „Уортън Парк“ и прекарахме заедно цялото си пленничество. Той спаси живота ми, когато Сингапур падна в ръцете на японците, и всеки път, разболеех ли се от денга, идваше да ме вижда в болницата в Чанги. Държа да се уверя, че е в безопасност. Ще изпратя телеграма до „Уортън“ и ще питам. — Хари започваше да губи сили. — Извинявай, Себастиан, но съм смазан и трябва да поспя.

— Разбира се — отвърна Себастиан. — Бягай в стаята си, приятелю, и поспи едно хубаво. Очаквай шивачът ми към десет сутринта.

Хари се изправи на ужасно нестабилни крака.

— Безкрайно благодарен съм ти за всичко, което правиш за мен, Себастиан. Настоявам да ми кажеш какво ти дължа и ще поискам да ти преведат парите от Англия.

— Да го наречем приносът ми към военната кауза — игнорира Себастиан финансовата тема, махвайки с ръка. — Не бери грижа, драги мой, радвам се, че успях да ти помогна.

Хари му пожела лека нощ и се върна бавно към стаята си. С нетърпение очакваше да отпусне бодящите си кокали сред прохладните чисто бели чаршафи под приятния полъх от таванския вентилатор. Легна в леглото и последната му мисъл, преди да се унесе в сън, беше за приятеля му Бил.