Лусинда Райли
Орхидеената къща (32)

31

Понякога, като се събудя и зърна как ранното утринно слънце струи в стаята ми през непокритите с кепенци прозорци на „Уортън Парк“, ми е трудно да повярвам, че изпитвам покоя и доволството, които не вярвах, че някога пак ще имам.

Но ето ме, препичам се като котка под топлите лъчи, а обърна ли глава, виждам лицето на Кит върху възглавницата до мен. Кичур от косата му, която настоях да скъси, за да виждам очите му, е успял да убегне на фризьорската ножица и сега виси над единия му затворен клепач. Преметнал е една ръка над главата си в поза, изразяваща пълно спокойствие и вяра в обкръжаващата го среда.

Обичам да го гледам как спи сутрин и често ми се удава тази възможност, тъй като обикновено се будя първа. Това е тайното ми време, когато мога да загърбя страховете си и просто да му се любувам. Той не знае за тези лично мои моменти — превърнал се в невинна жертва на съня — и не подозира, че изучавам всяка извивка на лицето му, вписвайки я в паметта ми.

Наскоро се уверих в значимостта на тези дребни неща. Вече не мога да си представя лицето на съпруга ми — в съзнанието ми са оживели само смътните очертания на образа му: всички по-фини елементи са размити и неразпознаваеми.

Като свърша с изучаването, се отпускам по гръб и обикалям с поглед стаята, приютявала толкова много поколения на рода Крофърд. Едва ли се е променила от деня, в който Оливия Крофърд е прекрачила прага й в първата си брачна нощ, преди почти седемдесет години. Цветът на някога пленяващия окото ръчно рисуван тапет с китайски десен е избледнял от топло, маслено жълто до овехтяло, потискащо оризово. Украсителните пеперуди и цветя са вече едва призраците на някогашната си прелест.

Тоалетната масичка от масивен махагон с пречупеното й на три огледало седи до едната стена. Толкова е неугледна, че никой не пожела да я купи на разпродажбата, затова я върнах на оригиналното й място. Понякога си представям как Оливия седи пред нея и се гримира по общоприетия за онова време начин, докато Елзи фризира търпеливо косата й.

Измъквам се от леглото съвсем внимателно, за да не разбудя Кит, и усещам колко протрит е килимът под босите ми крака, макар и по краищата му да си личи някогашната дебелина на тъканта.

Влизам в банята с покрития й в нацепен линолеум под и вана, зад чиито потъмнели кранове като следи от охлюви зеленеят варовиковите отлагания.

Обличам се с усмивка на лице, по простичката причина че се намирам в „Уортън Парк“. Колкото и дразнещо неадекватно да е в цялата си непредсказуемост, старото имение ми напомня на хлапе, неполучило достатъчно майчина грижа, но пък така очарователно, че някак всеки попада в плен на обаянието му.

Докато прекосявам спалнята на пръсти, за да сляза в кухнята и да сложа чайника на котлона, си мисля колко ми харесва животът тук, с Кит. И как най-сетне се чувствам у дома.

 

 

Джулия седна на терасата на „Уортън Парк“ в топлия сутрешен въздух и отправи поглед към градината под нея. Открай време юни й беше любимият месец. Тогава цветята разкриваха красотата си час след час, достигайки апогея на краткия си, съвършен жизнен цикъл. Клоните на дърветата из парка натежаваха от листа във всевъзможни нюанси на зеленото, откроявайки се на фона на ясното бледосиньо небе.

Взе чашата си с кафе, тръгна по старото стълбище, водещо към градината — творение на Адриана Крофърд, — и подуши сладникавия аромат на жасмина, засаден покрай терасата. И той, като всички останали растения в градината, вирееше занемарен от години; градинарят обръщаше внимание, макар и бегло, единствено на ливадите, тъй като отговаряше за поддръжката на твърде много акри, за да се занимава с щателно кастрене и подрязване. Розите край фонтана представляваха пълзяща, избуяла плетеница, но очевидно невъзпрепятствани от липсата на внимание, продължаваха да цъфтят в скандално, яркорозово безредие.

Габриел бе обичал цветята…

Джулия се усмихна тъжно, спомняйки си как се появяваше в кабинета й, стиснал в пухкавата си ръчичка разноцветен букет от поувехнали диви орхидеи и лавандула, откъснати по време на разходката им с Агнес из заобикалящата ги френска провинция.

„Pour toi, Maman.“ Поднасяше й ги с огромна гордост, а Джулия изпадаше в пресилен възторг и потапяше в чаша неравните им, несръчно откъснати дръжки.

Замисли се колко щеше да му хареса на Габриел в „Уортън Парк“. Открай време обичаше да е под открито небе, също като майка си, а и понякога Джулия му разказваше истории за красивата къща в Англия. И че един ден ще го заведе там.

Джулия въздъхна тежко. Не му беше писано.

Докато се разхождаше из градината, ръцете я сърбяха да се залови за работа и да върне това разкошно райско кътче към някогашната му красота, преди да е станало твърде късно.

— Дядо Бил сигурно се върти в гроба си — каза на херувимчето, което я гледаше безучастно от върха на пресъхналия фонтан.

Вървейки бавно към къщата, я споходи усещането, че се е озовала в огледалния свят. Болката от загубата на съпруга й и безценното й момченце продължаваше да я терзае, както и чувството на вина и страх, задето бе дръзнала отново да намери щастие. Но любовта на Кит беше толкова невзискателна, колкото тази на Ксавиер беше взискателна.

— Миличка — бе прошепнал Кит, докато лежаха преплетени на леглото, след като за пръв път бяха правили любов. — Разбирам, че още ти е рано и колко смела крачка направи, оставайки с мен. Знам, че ти е нужно време да се възстановиш. Ако искаш повече лично пространство, или пък чувстваш, че те задушавам, можеш да се отдръпнеш от мен, няма да ти се разсърдя.

Минаха три месеца, а Джулия още не беше изпитала такава потребност. Освен това имението беше достатъчно просторно, че да й подсигури всичкото необходимо лично пространство, а тъй като Кит беше отхвърлил предложението на Господин Хедж Фонд и прекарваше по-голямата част от времето в грижи за имота, Джулия често оставаше сама в къщата.

Но не и самотна, помисли си тя, изкачвайки се по стълбите, и влезе през вратата, която щеше да я отведе до кухнята. Виждаше й се странно, че макар броени пъти да беше прекрачвала прага на къщата и никога преди да не беше стъпвала на горния етаж, обстановката й се струваше някак позната и успокоителна.

Може би защото бе чула живописния разказ на Елзи за миналото й и защото къщата почти не беше претърпяла промяна от онези отдавна отминали дни, Джулия обожаваше атмосферата й и с часове бе скитала из коридорите й, опознавайки всяко нейно кътче, всяка избеляла кувертюра, всеки прашен орнамент, и историята на Елзи оживяваше в паметта й.

Освен това беше средата на лятото и много от нещата, които имаха нужда от поправка, не се набиваха на око толкова, колкото през зимата: течащите покриви например, и древната отоплителна инсталация, която отпускаше съвсем незначително количество топлинка по чугунените радиатори из къщата и едвам смогваше да отвърне водата за къпане.

Фактът, че едва ли не се беше пренесла в „Уортън Парк“ при Кит така не предизвика „официално“ обсъждане. Всичко се беше случило по естествен път и по взаимно съгласие. След края на драмата около увертюрата към връзката им нещата бяха потръгнали удивително лесно. Бяха си създали спокойна и уютна рутина: Кит пристигаше в кухнята в шест за традиционното им вечерно питие, придружено с раздумка около събитията от деня и шетане из кухнята. Приготвяха вечерята заедно, а Джулия, решена да усвои тънкостите на готвенето, се радваше на новопридобитите си умения в кулинарния свят. След това обикновено си лягаха рано и правеха любов. Рядко излизаха сред обществото, тъй като никой от двама им не изпитваше нужда от чужда компания; предпочитаха да прекарват свободното си време заедно и насаме.

А и Кит май наистина разбираше, че тъгата по загубеното понякога се просмукваше в съзнанието й, много често най-неочаквано. Спомен, събуден от някое невинно изказване например, можеше да я потопи в мълчаливо, умислено настроение. Кит не я ревнуваше от миналото й, а напротив — приемаше го такова, каквото е, и го уважаваше; никога не я подканваше да говори за него, освен ако тя самата не изразеше желание.

Връзката им беше коренно различна от тази с Ксавиер: нямаше ги високопарните изказвания, които съпругът й бе обичал да прави, нямаше ги гневните спорове, нито пък емоционалната несигурност и резки промени в настроението, които бяха превръщали живота със съпруга й в нещо изтощително, но и вълнуващо.

Помежду им съществуваше стабилност, мислеше си Джулия, качвайки се до горния етаж, за да оправи леглото; свързваше ги едно тихо доволство, лишено от драмата на предишната й връзка, всяващо спокойствие, което несъмнено лекуваше душата й с всеки изминал ден. Надяваше се присъствието й в живота на Кит да има същото въздействие върху него.

Наскоро беше открила, че вместо да пилее времето си в „самовглъбение“ — както самият той бе описал последните десет години от живота си — Кит го бе прекарал в чужбина, неуморно преследвайки какви ли не благотворителни каузи по целия свят. Беше впрегнал академичните си и медицински познания в помощ на нуждаещите се.

— Фактът, че не ценях собственото си съществувание ми позволи да посетя места, където повечето хора не биха дръзнали да стъпят — беше добавил Кит, след като Джулия бе изслушала с удивление и възхита историите за приключенията му по най-опасните кътчета на земята. — Не ме величай, Джулия, чисто и просто бягах от собствения си живот.

Каквито и да бяха причините за странстванията му, житейският опит го беше превърнал в много по-мъдър и сърцат мъж, отколкото самият той предполагаше. Джулия често му го повтаряше, подразнена от непрестанното му самобичуване. Постепенно Кит започна да й разкрива въжделенията си за бъдещето: искаше да предлага духовна и терапевтична подкрепа на злочести деца.

— Виждал съм толкова много невинни същества да живеят в страдание — беше въздъхнал една нощ, след като вечеряха. — Ако трябва да съм откровен, ми се струва, че грижите за всички онези деца, които срещах по време на пътешествията си, изкупваха страха ми от това да се обвържа отново. Те имаха нужда от мен, но винаги можех просто да си тръгна и да продължа напред. В делата ми нямаше нито капка алтруизъм.

— Разбирам те, Кит — беше отвърнала Джулия, — но съм убедена, че си им бил от полза, дори за кратко.

— Е, установих, че децата са съставните елементи на човешката раса. Ако се развиват в грешна посока, цялото следващо поколение ще се развива в грешна посока. И като се замисля за всичката болка, на която съм станал свидетел през годините, признавам, че може би съм открил призванието си в живота.

Джулия го бе насърчила да се запише на подходящия курс, необходим за допълването на трите му години в медицинския колеж до степен, която щеше да му позволи да практикува професионално детска психиатрия.

— Може и да послушам съвета ти, но първо трябва да уредя въпросите с имението — беше се съгласил той, обръщайки се към нея. — От доста време не ми се беше качвала жена на главата.

— Кит! Ама…

Той се беше извъртял в леглото, налитайки й с безпощадно гъделичкане. После беше впил сериозен поглед в очите й.

— Благодаря ти, Джулия, че те е достатъчно грижа за мен, за да го направиш.

 

 

— Двамата споделяме момент от времето — бе обявил Кит една нощ, докато лежаха заедно в градината на имението, съзерцавайки пълната луна. — И той като вселената няма нито начало, нито край. Просто съществуваме в него.

Мисълта й хареса безкрайно. И я извикваше в съзнанието си винаги, когато я заглождеше нещо. Покоят на „Уортън Парк“ и необсебващата любов на Кит бяха ускорили неимоверно възстановяването й, но доближеше ли гостната, обвивайки с пръсти потъмнялата месингова дръжка на вратата, която щеше да я отведе до рояла, смелостта й се изпаряваше.

Преди две седмици се беше качила на влака за Лондон, за да обядва с Олав, агентът й.

— Така, има доста концертни зали, които все още държат на участието ти, включително… — тук Олав бе направил пауза за драматичен ефект — „Карнеги Хол“.

— Наистина ли? — беше възкликнала Джулия, развълнувана, независимо от всичко. Единствено в тази зала не я бяха канили досега. А открай време искаше да свири там.

— Да, мадам — бе кимнал утвърдително Олав. — Историята ти е станала вестникарска сензация отвъд Атлантика; янките обичат драмата. Уговорката е да направиш славното си завръщане на тяхната сцена. Ако трябва да съм брутално откровен, миличка, тук заслугата на таланта ти е по-малка от тази на факта, че пиарската машина е готова да се развихри с пълна пара.

— За кога е предвиден рециталът? — беше се поинтересувала Джулия.

— За края на идния април, след десет месеца — беше я информирал Олав. — Тоест разполагаш с достатъчно време да запознаеш наново пръстите си с клавишите и да изградиш самоувереност. Какво ще кажеш, Джулия? Предложението е убийствено, и ти гарантирам, че друго такова няма да получиш.

 

 

Притиснала възглавница до гърдите си, Джулия отиде до прозореца на спалнята и отправи поглед към градината отдолу. Разполагаше с по-малко от седмица да даде отговор на Олав.

Можеше ли да се справи? Задаваше си този въпрос за хиляден път. Беше ли способна да преодолее психическата бариера? Джулия затвори очи и си се представи пред пианото. Както обикновено, във вените й нахлу адреналин и тялото й се обля в студена пот.

Все още не беше обсъдила въпроса с Кит. Нима имаше начин да му обясни, че инструментът, който някога бе обичала, сега я плашеше неимоверно? Той можеше да й заяви, че се държи детински и да я изпрати насила пред пианото, а това нямаше да й понесе.

От друга страна, въздъхна Джулия, оттегляйки се от прозореца и оставяйки на леглото възглавницата, пропита с неустоимия аромат на Кит, може би щеше да й помогне. Нямаше друг избор, освен да повярва, че Кит ще й влезе в положение.

 

 

Същия ден по време на вечеря спомена небрежно предложението от „Карнеги“.

— Леле! — възкликна той. — Джулия, това е удивително! Каква чест. Ще ме вземеш ли с теб, за да седна на предния ред, и като срещна погледа ти по време на някое особено напрегнато кресчендо, да ти се оплезя?

Тя се усмихна сдържано, после поклати глава.

— Просто не знам дали ще мога, Кит. Не знам дали няма да ми дойде в повече толкова скоро. Не мога да обясня страха си и защо тялото ми реагира така всеки път, доближа ли някое пиано… о, боже…

Лицето му придоби сериозно изражение и той се пресегна да хване ръката й.

— Знам, скъпа. Колко време за размисъл имаш?

— Няколко дена.

— Ще ми се да можех да ти помогна, да размахам магическа пръчица и всичко да е наред — въздъхна Кит, — но не мога. Сама трябва да се справиш.

— Така е — кимна бавно Джулия и отдръпна ръката си. — Ако нямаш нищо против, ще отида да се поразходя из градината, за да помисля на спокойствие.

— Добра идея — съгласи се Кит. Изпрати я с поглед от кухнята, после вдигна празните чинии от масата и ги изми, потънал в дълбоки мисли.

 

 

След няколко дни, преди Кит да излезе за ранната си среща с управителя на фермата в офиса на имението, занесе на Джулия чаша чай и седна на леглото до нея.

— Трябва да потеглям — каза той, привеждайки се да я целуне. Като огледа лицето й, добави: — Изглеждаш уморена, скъпа. Добре ли си?

— Да — излъга тя, — дано срещата ти мине добре.

— Благодаря. — Кит стана от леглото. — Между другото, дадох разрешение на един приятел да полови риба в рекичката ни. Каза, че вероятно ще ни зарадва с няколко пъстърви за вечеря. Следобед ще се отбие да ги донесе.

— Никога не съм готвила пъстърва. Какво да я направя? — попита гузно Джулия.

— Като се върна, ще ти покажа как се изкормва — отвърна той, отправяйки се към вратата. — А, за малко да забравя: в случай че закъснея, да знаеш, че днес към единайсет ще намине един акордьор да настрои пианото. Май красивият стар инструмент, събиращ прах в гостната ни, не е пипван, откакто ти свири на него. А понеже е доста ценен, реших, че е добре да го поддържаме. Доскоро, скъпа. — Той й прати една въздушна целувка и излезе от вратата.

 

 

Точно в единайсет ръждивият звънец на входната врата издрънча и Джулия отиде да отвори на акордьора.

— Благодаря ви, мадам — каза уважително възрастният мъж. — Бихте ли ме упътили към пианото? За последно съм идвал преди повече от петдесет и пет години, когато лейди Оливия помоли баща ми да го настрои, малко преди лорд Хари да се върне от фронта.

Джулия го погледна изумено.

— Боже мой! Това е доста време. Насам. — Преведе го през стаите, водещи към гостната, хвана месинговата дръжка и моментално усети как ръцете й затрепериха.

— Мадам, позволете на мен — предложи човекът.

— Благодаря. Леко е… заяла — отвърна засрамено тя.

Акордьорът завъртя валчестата дръжка без всякакво затруднение.

Джулия нямаше друг избор, освен да го последва в стаята. Поспря до вратата, а човекът отиде до пианото и вдигна покривалото, което го предпазваше от праха.

— Разкошен инструмент — коментира той с възхищение. — Баща ми твърдеше, че имал най-чистия звук, който някога бил чувал от пиано. А беше прослушал доста — изкиска се акордьорът. — Така. — Отвори капака и огледа пожълтелите клавиши, докосвайки ги любящо с пръсти.

Изсвири едно бързо арпеджо, въздъхна и поклати глава.

— Майчице, доста зле звучи. — Той се обърна към Джулия. — Ще ми отнеме известно време, но ще го оправя, не бойте се, мадам.

— Благодаря — отвърна тихо Джулия.

— Да. — Акордьорът се наведе да отвори сандъчето си с инструменти. — Тъжното е, че по думи на татко, лорд Хари така и не засвирил отново, след като най-сетне се прибрал у дома.

— Така ли? — попита Джулия. — Чувала съм, че е бил много даровит пианист.

— Такъв си беше, но поради една или друга причина… — акордьорът въздъхна и изсвири първите няколко такта от „Соната в си минор“ на Лист — вече не погледнал пианото. Вероятно заради някое преживяване по военно време. Жалко, че е пропилял таланта си, не смятате ли?

Джулия не издържаше повече.

— Да. Е, оставям ви да работите — отсече. — Изпратете фактурата на лорд Крофърд, ако обичате. — Тя се обърна и напусна гостната по възможно най-бърз начин.

 

 

По-късно Джулия излезе в зеленчуковата градина да откъсне каквото може за гарнитура на пъстървата. Искаше й се да съживи лехите, да ги оплеви и засее наново, но тъй като нямаше гаранция, че с Кит щяха да се задържат в имението още дълго до намирането на нов купувач, й се струваше безсмислено.

Внезапно ушите й се наостриха. Лекият ветрец донесе мелодията на „Втори концерт“ на Рахманинов откъм прозореца на гостната.

Тя падна на колене сред бурените и запуши ушите си с ръце.

— Спри! Спри!

Музиката проникваше измежду пръстите й и нотите, които тя самата нямаше смелостта да изсвири, я връхлетяха с пълна мощ. Видя, че не може да изолира звука, затова отпусна ръце покрай тялото си и зарида.

— Защо трябваше да засвириш точно това?! Всичко друго… всичко друго — поклати глава тя и избърса течащия си нос със задната страна на ръката си.

Тази композиция беше музикалното въплъщение на скръбта й…

Онази кошмарна нощ, докато тя беше свирила пред запленената публика, погълната в прелестта на музиката си, загубена в собствения си свят, а после беше приела радушно аплодисментите и бурните възгласи, и букетите, изживявайки себичната тръпка от собственото си постижение, малкото й момченце и съпругът й бяха умирали мъчително.

Безброй пъти Джулия се беше изтезавала, чудейки се в кой ли момент от рецитала бяха поели сетния си дъх. Дали Габриел бе крещял името й в нетърпима агония и страх, питайки се защо ли мама не идва да му помогне, да го утеши, да го защити…

Беше го предала точно в момента, когато бе имал най-голяма нужда от нея.

Мисълта беше непоносима.

А Джулия знаеше кое е още по-лошото: това, че пианото — неодушевен предмет без сърце и душа — беше откраднало любовта и вниманието й. Беше го поставила пред нуждите на детето и съпруга си, а сега то олицетворяваше егоизма и всичките й недостойнства.

Джулия падна на земята в отчаяние, утешавана единствено от мисълта, че мършавите моркови и единствената маруля, която бе открила, бяха саморасли потомци на растенията, отглеждани някога от обичния й дядо.

— О, дядо Бил!! — обърна умолителен поглед към небесата Джулия. — Какъв съвет би ми дал сега, ако седяхме заедно в парника като едно време?

Знаеше, че дядо й щеше да подходи спокойно и рационално, както правеше винаги, когато се обърнеше към него с някакъв проблем. Щеше да се съсредоточи върху фактите, а не върху породените от тях емоции. Дядо Бил имаше силна вяра в провидението и Господ. След погребението на майка й беше прегърнал любящо Джулия. Тя беше заридала неутешимо на рамото му, измъчвана от ужасяващата мисъл, че майка й лежеше сама в студената, твърда земя.

— Мама е на безопасно място и почива в мир там, горе. Знам го със сигурност — беше я утешил той. — Само ние, живите, страдаме без нея.

— Защо не я излекуваха докторите? — беше попитала жално Джулия.

— Било й е време да си отиде, слънчице. А дойде ли това време, няма какво да се направи.

— Ама аз исках да я спася…

— Не се наказвай така, Джулия — беше й казал нежно. — Никой от нас не можеше да й помогне. Ние, хората, си мислим, че контролът е в наши ръце, но от мен да знаеш, не е така. Поживял съм достатъчно, че да го проумея и да не се опитвам да го променя.

 

 

Джулия поседя тихо, обмисляйки онези думи на дядо си Бил. Дали същото важеше за Ксавиер и Габриел? Дали просто не им беше дошло времето? Щеше ли да промени нещо, ако беше с тях в колата?

Тези въпроси нямаха отговор.

А що се отнася до факта, че се беше случило, докато тя бе свирела на пиано… Джулия изтри течащия си нос с ясното съзнание, че можеше и да е била вкъщи, чакайки ги да се върнат от местния плаж по същия онзи коварен път…

И дали през всичките тези години не се беше наказвала напразно, както се беше изразил дядо Бил? Дали не се беше лишавала от единственото нещо в живота, което със сигурност можеше да й донесе утеха и излекува болната й душа?

„Имаш божествена дарба, Джулия. Моля те, не я пропилявай…“

Още от думите на дядо Бил нахлуха в паметта й, докато акордьорът изсвирваше последните няколко ноти от композицията.

После гостната потъна в тишина и една мисъл изплува в съзнанието на Джулия:

Беше загубила толкова много любими хора, но… единственото нещо, което все още й принадлежеше и никой никога не можеше да й отнеме, беше дарбата й.

Накрая, след като акордьорът потегли с колата си, Джулия стана и тръгна бавно към къщата.

Застана на терасата, озарена от внезапен лъч надежда и прозрение. Дарбата й беше единственото нещо, на което можеше да разчита, щеше да е с нея до сетния й ден. Нямаше как да я изостави, защото беше неразделна част от нея.

Тя също не биваше да изоставя дарбата си.

Биха ли Ксавиер и Габриел одобрили раздялата й с пианото? Биха ли се радвали, ако тяхната смърт породеше смъртта на „божествената й дарба“?

Не.

Джулия сложи инстинктивно ръка на устата си, за пръв път осъзнавайки с пълна яснота, че скърбящото й, обременено от чувство за вина съзнание й бе изиграло жесток номер. Уязвимостта я бе подтикнала да приеме демоните и да им позволи да се загнездят в душата й.

Но сега беше време да ги прокуди.

Тръгна целеустремено към гостната, задържайки пред очите си образите на всички хора, които някога я бяха обичали и продължаваха да я обичат, и седна пред пианото. Без да обръща внимание на спонтанната реакция на тялото си, постави разтрепераните си пръсти върху клавишите.

Щеше да свири за всички тях. И за себе си.

 

 

Когато Кит се върна от срещата си един час по-късно и чу „Етюди“ на Шопен да се носи откъм гостната, очите му се изпълниха със сълзи. Седна рязко на стълбището във фоайето, на същото онова място, където за пръв път бе видял Джулия. И заслуша с възхищение, поразен от великолепния й талант.

— Толкова много се гордея с теб, скъпа моя — пророни сам на себе си. — Надарена си не само с неповторими заложби, но и със смелост, красота и духовна сила. И с помощта на Бог — Кит избърса очи с ръката си — ще се постарая да съм достоен за теб и да те задържа завинаги.