Лусинда Райли
Орхидеената къща (15)

14

В Лондон Оливия прегледа поканата за танцовата забава в чест на Пинелъпи Крофърд с доста по-скромен ентусиазъм, отколкото ако я беше получила преди няколко седмици. В началото Хари Крофърд не бе напускал мислите й, но напоследък, с развихрянето на Сезона, се беше пуснала по вълната на бурния обществен живот, или „цирка“, както съвсем уместно го наричаха Вениша и сподвижничките й.

Оливия влезе в трапезарията с блуждаещ поглед и поканата за „Уортън Парк“ в ръка. Лейди Веър вече беше закусила и пийваше традиционната чаша кафе с модния си тюрбан на глава и вестник „Телеграф“ в скута си. Старицата посрещна Оливия с укорителен поглед.

— Оливия, съзнавам, че графикът ти е натоварен, но не е приемливо да закъсняваш за трапезата. Когато аз бях на твое място, не спазех ли уречения час за закуска, оставах гладна до обяд.

— Извинявай, бабо — каза Оливия, докато прислужницата й сервираше съсухрени яйца с бекон. — Снощи стоях до късно на приема в дома на Хендърсън. После ходихме на вечеря в „Куаглинос“. — Оливия погледна храната пред себе си и й се прищя да не си беше поръчвала последния джин с италиански вермут предишната нощ. Имаше чувството, че малки чукчета забиват пирони в слепоочията й и побърза да извърне поглед от изстиващата по бекона мазнина.

— Чух те да се прибираш в три часа сутринта — смъмри я строго лейди Веър. — Надявам се, Оливия, че не пренебрегваш съвета, който ти дадох в началото на Сезона, и не допускаш грешката да дружиш с неморални хора.

— О, разбира се, че не, бабо — излъга Оливия. — Сигурна съм, че би одобрила компанията, с която прекарах вечерта. Джон Кавендиш, маркизът на Хартингтън, беше с нас, заедно с по-младия си брат, Андрю. — Оливия знаеше, че тази информация ще впечатли баба й, тъй като Джон Кавендиш беше наследникът на имението Девъншър, към което се причисляваше и историческата къща Чатсуърт. Не й разказа обаче как бяха вдигали такава врява, че главният келнер ги беше помолил да напуснат заведението… а след това, хихикайки се като тумба палави ученици по улиците, се бяха запътили към следващата забава в нечия къща в Мейфеър.

— А случайно някой млад кавалер да е проявил по-специален интерес към теб? — запита лейди Веър. В интерес на истината, цяла върволица „достойни ухажори“, както би ги нарекла баба й, се бяха изредили да канят Оливия на танци, вечери и питиета в нощните клубове, към които обикновено всички се стичаха след края на танцовите забави.

Само че, както баба й сама бе прозряла, нещата се бяха променили. Оливия се движеше в компанията на много млади мъже, които обаче възприемаше като приятели, а не като потенциални съпрузи. Застрашително надвисналата над главите им сянка на войната караше голяма част от тях да проумеят, че настъпеше ли грохотният ден, животът, какъвто го познаваха, щеше да приключи. Затова, преди да отпътуват към почти сигурна смърт, искаха да извлекат възможно най-голямо удоволствие от всеки божи ден.

Такъв отговор обаче нямаше да устрои баба й.

— Да, има няколко младежи, които явно проявяват… интерес — каза Оливия, отмествайки недокосната чиния. Прислужничката я вдигна от масата и й донесе чаша крайно необходимо кафе.

— Мога ли да се поинтересувам кои?

— О — отвърна небрежно Оливия, — Ангъс Макджордж, доста забавен джентълмен, който притежава половин Шотландия; и Ричард Ингейтстоун, чийто баща е голямо величие във Военноморския флот, и…

— Хм — прекъсна я лейди Веър, — би било прекрасно да поканиш някой от обожателите си на чай, Оливия, за да се запозная лично с тях.

— Добра идея, бабо, но в момента положението е доста динамично и всички са ангажирани буквално за седмици напред. — Тя вдигна поканата в ръката си и продължи: — Следващия месец в „Уортън Парк“ има банкет в чест на Пинелъпи Крофърд. Предлагат ми да отседна в имението.

— Мен самата доста ме отегчаваха провинциалните танцови вечеринки. Сигурна ли си, че има смисъл, скъпа ми, Оливия? Все пак Пинелъпи Крофърд ще използва къщата на чичо си за повода — коментира лейди Веър. — Родителите й са бедни като църковни мишки. Чарлз, баща й, загинал в окопа по време на Голямата война. Едва ли ще има многобройно присъствие.

Оливия отпи от кафето си.

— В интерес на истината, бабо, с мама и татко посетихме „Уортън Парк“ малко след Коледа. Мястото ми хареса, така че, ако нямаш нищо против, ще приема поканата.

— Стига да не се бърка в плановете ти за лондонските приеми и да ми подсигуриш списъка с гости, нямам нищо против. — Лейди Веър стана от масата, откачи бастуна си от ръба й и попита: — Да те очакваме ли за обяд?

— Не, имам среща на площад Бъркли, а после трябва да мина през шивашкото ателие, за да взема роклята, която скъсах миналата седмица. Шивачът обеща да е готова до следобеда и ми се иска да облека нея довечера.

Баба й кимна усмирена.

— В такъв случай ще се видим утре сутрин на закуска — заяви на излизане от стаята. — В уречения час, ако обичаш.

— Да, бабо, разбира се — провикна се след нея Оливия. Облекчена, че разговорът им беше свършил, отпусна глава в дланите си и заразтрива слепоочията си с пръсти, мъчейки се да укроти силното главоболие.

Първоначално си беше въобразявала, че отсъствието на майка й по време на Сезона бе в неин ущърб. Но фактът, че баба й беше твърде стара и твърде уморена да я придружава навсякъде се оказваше същинска благодат. Така имаше свободата да прави каквото си поиска и с когото си поиска. Навярно баба й щеше да определи хората, с които дружеше, като упадъчна компания, но Оливия не се беше забавлявала така през целия си живот.

Вениша я бе приела под крилото си. Бяха станали близки приятелки и Вениша я беше запознала с по-интригуващите фигури от тазгодишния Сезон. Макар и да им се носеше славата на „леконравни“, момичетата и момчетата от компанията й бяха културни, интелигентни и осведомени по политическите въпроси. Също като нея самата, повечето от тях участваха в Сезона по принуда.

Но вместо да прекарват официалните обеди и късните вечери в обсъждане на това какъв цвят рокли са избрали за следващата нощ, момичетата често размишляваха върху въпроса какво искат да постигнат в живота си. Което не включваше непременно устремът към скорошен брак и раждане на деца, а по-скоро записване в университет или, в случай че се намесеше войната, дейно участие в нея.

Любимото място на Оливия в Лондон беше градската къща на Вениша на площад „Честър“. Там винаги гъмжеше от нестандартни хора, подбрани от бохемската интелигенция, към който кръг принадлежаха и родителите на Вениша.

Фердинанд Бъроуз, баща й, беше именит авангарден художник, в когото майка й, Кристина, „дама“ по рождение и представителка на едно от най-високопоставените семейства в страната, се беше влюбила и омъжвайки се за него, беше изпаднала в немилост. Кристина Бъроуз беше моделът на Оливия за идеалната майка: имаше смолисточерна коса до кръста — макар че според Оливия я боядисваше, — носеше драматичен грим за очи и пушеше цигари с нефритено цигаре.

Вениша беше разказала на Оливия как, когато майка й обявила на семейството си, че ще се омъжи за бедния млад художник, те отказали дори да я изслушат. Затова Кристина избягала от Лондон и заживяла с Фердинанд без пукната пара, докато картините му не започнали да се продават след няколко години.

Голямата къща на площад „Честър“ била завещана на Кристина от пралеля й, единствения член на семейството, проявил състрадание относно окаяното й положение. И така младите влюбени поне се сдобили с покрив над главите си.

Не разполагали с никакви пари за обновяване на интериора, затова по прозорците висели вехтите гниещи пердета, с мебели се сдобили от магазини за стоки втора ръка, а понеже нямали прислуга, цялата къща тънела в мръсотия и плачела за цял казан почистващ препарат.

— Сега тате е въшлив от пари. Картините му се продават за стотици лири и вече могат да си позволят какво ли не — беше й споделила Вениша. — Но къщата им харесва такава, каквато е. На мен също — беше добавила с отбранителен тон.

Вениша участваше в Сезона само и само да подразни семейството на майка й, чиито членове бяха потресени от факта, че дъщерята на някакъв си рисувач можеше да бъде представена в кралския двор.

— И понеже аз самата някога дебютирах във висшето общество, с нищо не могат да ме спрат, скъпи мои — изкискала се беше един ден Кристина, майка й, пийвайки мартини с момичетата, преди да ги изпрати на поредния бал. — Лети, сестра ми, е потресена; естествено и нейната дъщеря, непоносимата Дебора, също дебютира този Сезон. Никога няма да забравя погледа на Лети, когато ме засече на бала на кралица Шарлот. Очаквах всеки момент да припадне от ужас — изхихикала се беше Кристина, разрошвайки любвеобилно косата на Вениша. — А за капак на всичко моята дъщеря е абсолютна красавица, докато нейната е пъпчива, с наднормено тегло и без капка мозък.

Оливия често се уверяваше, че по-скоро Вениша е майка на Кристина, отколкото обратно. Навярно ексцентричната среда, в която беше израснала, бе принудила Вениша да развие благоразумие и далновидност, нетипични за годините й. В личността й се съчетаваха бохемски дух и здрав разум, и Оливия я боготвореше.

Вениша често споменаваше с небрежен маниер имената на културни светила като Вирджиния Улф и любовницата й Вита Саквил — Уест, които редовно гостували в къщата за чай в детството й. Връзката на семейство Бъроуз с обаятелните членове на кръга Блумсбъри^[1] удивяваше Оливия. Макар и прочутата общност да се беше разпаднала, в дома им продължаваха да битуват радикални възгледи и самата Вениша подкрепяше пламенно Движението за права на жените и битката им за еманципация. Вече беше взела твърдо решение да не приема фамилията на съпруга си, когато и ако се омъжеше.

До момента в очите на Оливия Сезонът обединяваше най-доброто от два свята: огромно развлечение в компанията на нови приятели — съмишленици. Контактите с тях стимулираха и отваряха любознателния й ум, и, по ирония на съдбата, вече се ужасяваше при мисълта, че краят на Сезона наближаваше, тъй като тогава щеше да й се наложи да вземе някои важни решения за бъдещето си.

Нямаше никакво намерение да се завръща в дома на родителите си в Съри и да чака някой образцов жених да я вземе под опеката си. В същото време малката месечна издръжка й се полагаше чак след двайсет и първия й рожден ден, тоест през идните две години и половина беше финансово зависима от родителите си.

Освен ако не си намереше работа…

Оливия стана от масата в трапезарията и се запъти към стаята си на горния етаж. Трябваше да се преоблече, защото я чакаха за обяд в дома на Вениша.

Фердинанд Бъроуз, бащата на Вениша, се беше върнал предишния ден от Германия, където бе отишъл да скицира сцени от възходящата мощ на Третия райх, за да ги превърне впоследствие в поредица картини. Тъй като познаваше Фердинанд само от думите на любящата му дъщеря, Оливия нямаше търпение да се запознае лично с него. И може би да чуе с ушите си разказа му за заплахата, която представляваше нацистката партия. След като си сложи шапката и ръкавиците, Оливия взе дамската си чанта и потегли към площад „Честър“.

Вениша я посрещна с бледо лице и сбърчено от тревога чело.

— Какво има? — попита Оливия, следвайки Вениша през антрето към кухнята, където семейството й обикновено приемаше гости през лятото, тъй като оттам се разкриваше прекрасна гледка към вътрешната градина в задния двор на къщата.

— Джин? — предложи Вениша.

Оливия погледна часовника си; беше едва единайсет и половина сутринта. Затова поклати глава.

— Не, благодаря, скъпа, не и след снощните изживявания.

— И аз не бих посегнала толкова рано, но снощи татко се прибра изключително покрусен. — Вениша си наля пълна чаша джин и отпи щедра глътка. — Разказа повечето на Мам, но доколкото чух, тукашните вестници далеч не отразяват коректно всички потресаващи неща, случващи се в Германия. Чудовищно е, просто чудовищно! — Очите на Вениша плувнаха в сълзи. — Тате видял с очите си как група млади нацисти подпалват синагога в предградията на Мюнхен. О, Оливия, струва ми се, че хер Хитлер си е наумил да заличи евреите от лицето на земята!

— Но това е невъзможно! — Оливия прекоси кухнята да прегърне Вениша.

— Възможно е, възможно е! — зарида в рамото й Вениша. — Мам е с него в момента. Изглежда… съкрушен. А и е бил изложен на толкова голяма опасност. Без дори да подозираме!

— О, скъпа, поне се е прибрал вкъщи невредим.

— Слага богу — съгласи се Вениша, бършейки очите си. — Станал е свидетел на такива зверства… казва, че никога не би намерил сили да ги нарисува. Видял е такава жестокост, такава омраза. Знаеше ли, че на хора от арийски и еврейски произход е забранено да правят любов, камо ли да се женят?! И че двайсет и седем хиляди синагоги са били опожарени до пепелище през последните осемнайсет месеца? На евреите не им е позволено да притежават радио, а децата им нямат право да посещават училища, където учат арийци.

Оливия слушаше в същински потрес. Като си възвърна гласа, пророни:

— Но защо светът е в неведение?

Вениша поклати горчиво глава.

— Нямам представа; и тате не знае. Каза, че ще направи всичко възможно да разпространи информацията сред приятелите си с политическо влияние.