Лусинда Райли
Орхидеената къща (45)

44

С настъпването на есента и наближаването на зимните студове Кристофър вече нямаше сили дори да стане от леглото. Адриана седеше до него през по-голямата част от деня, говореше му и му четеше книги, докато той дремеше немощно. Напускаше стаята само когато Хари или Оливия идваха да я сменят.

През декември, малко преди Коледа Кристофър получи още един жесток инфаркт. Почина няколко часа по-късно, без дори да се върне в съзнание.

Погребението се състоя в деня преди Бъдни вечер в малкото параклисче на територията на имението, където Хари и Оливия се бяха венчали. Явиха се много хора: над триста роднини и приятели дойдоха да почетат покойника. Тялото му бе погребано в семейната гробница, до тези на предците му.

С ъгълчето на окото си Оливия наблюдаваше как Хари посреща опечалените в къщата след погребалната служба. Тъжните му, изпити черти бяха отражение на вътрешната му болка. В онзи момент си помисли, че го обича повече от всякога. Макар и все още да се държеше апатично и отчуждено към нея и неизменно да отхвърляше опитите й да узнае за преживяванията му в Чанги, често идваше в леглото й нощем и я любеше.

Оливия редовно се будеше със синини по тялото си и глуха болка отвътре заради грубия начин, по който я обладаваше. Един ден щеше да му каже, че трябва да е по-внимателен с нея, но за момента, предвид обстоятелствата, не искаше да зачеква темата. Утехата, която й носеше близостта му, беше твърде ценна за нея, за да я излага на риск.

 

 

Атмосферата на Коледа беше мрачна. Но все пак Адриана, макар и крехка по природа, приемаше изненадващо стоически загубата. Вероятно й помагаше фактът, че бе разполагала с време да се подготви за нея — беше успяла да си каже със свидния си съпруг всичко, преди смъртта да й го отнеме.

Когато камбаните на местните църкви приветстваха шумно новата година, Оливия се чувстваше благодарна. Само се молеше да донесе на Хари покоя и щастието, от които така отчайващо се нуждаеше.

 

 

Към края на януари, когато първият жесток зимен сняг затрупа „Уортън Парк“, Хари вече знаеше, че е крайно време да съобщи на Лидия неприятната новина. Макар че истината съществуваше само в неговата глава, а Лидия живееше в неведение и продължаваше да му изпраща любовни писма, Хари си позволяваше да вярва, че е възможно някой ден да са заедно, поне колкото да облекчи най-черните си моменти.

Но в последните й писма започваше да се долавя лека тревога. Казваше му, че имало много неща да обсъждат, като се върнел, и плахо го питаше кога се очаква да стане това. Освен това му направи впечатление, че вече не използва листове с логото на хотел „Ориентал“, което всели нотка на притеснение в мислите му.

Неспособен да й разкрие истината, Хари й писа за кончината на баща му, обяснявайки, че имал да свърши доста работа, преди да тръгне към нея.

Не щеш ли писмата й секнаха напълно.

И Хари усети, че нещо не е наред.

Спонтанно му хрумна да отиде до пощенския офис в Кромър и да изпрати телеграма до мадам Жизел, в която вежливо се интересуваше как е тя самата, но и как е Лидия.

Отговорът пристигна два дни по-късно:

ХАРИ. ВСИЧКО Е НАРЕД. КОГА СЕ ВРЪЩАШ. ЛИДИЯ НАПУСНА ВНЕЗАПНО ПРЕДИ ДВА МЕСЕЦА. НЕ ОСТАВИ АДРЕС. ПОЗДРАВИ ЖИЗЕЛ.

Хари се хвана за тезгяха, за да запази равновесие. Причерня му и главата му се замая…

Като се върна в „Уортън Парк“, влезе в кабинета си, затвори вратата и седна зад бюрото, заравяйки лице в ръцете си. Пое си няколко дълбоки глътки въздух и опита да се съвземе.

Може би просто й бяха предложили по-добра работа някъде?

Хари поклати плава. Знаеше, че подобен сценарий бе невъзможен: Лидия обичаше работата си, гордееше се с нея и с хотела и беше благодарна за предложената от Жизел възможност. Освен това щеше да го предупреди къде отива.

Дали не се беше разболяла?

Сърцето заблъска в гърдите му.

Дали не беше мъртва?

Хари стовари юмрук върху бюрото. Трябваше да отиде при нея, да я намери, където и да беше отишла. И да й помогне, ако имаше нужда от помощ.

Закрачи трескаво из кабинета си, мъчейки се да измисли логично оправдание за пред Оливия. Трябваха му поне три месеца да стигне до Банкок и да открие Лидия, където да й обясни всичко и после да се сбогува с нея. Мина му през ума да каже на Оливия, че със Себастиан обсъждали няколко бизнес възможности, които му се иска да разработят, за да подобри финансовото състояние на имението.

В крайна сметка се спря именно на този план и тъкмо се канеше да телефонира на Себастиан в Банкок, когато на вратата му се почука.

— По дяволите — пророни под носа си Хари, после се провикна: — Влез.

Оливия влезе в стаята с необичайно притеснена усмивка на устните си.

— Хари, можеш ли да ми отделиш пет минути?

— Какво има?

Оливия не обърна внимание на резкия му тон, сигурна, че новината й ще го зарадва. Седна от другата страна на бюрото, съзнавайки колко силно треперят ръцете й.

— Трябва да ти кажа нещо… не бой се, новината е прекрасна.

Хари впери поглед в нея.

— Хубаво. Казвай тогава.

— Аз… ние ще си имаме бебе! Ето, скъпи. Точно това ни трябваше след ужасяващите няколко години, които преживяхме.

— Сигурна ли си? — свъси вежди Хари.

— Напълно — кимна доволно тя. — Снощи докторът потвърди съмненията ми. Бременна съм в третия месец. Бебето ще се роди към края на август.

Хари знаеше, че трябва да излезе от черната си дупка и да реагира подобаващо.

— Каква чудесна новина! — Заобиколи бюрото, наведе се и я целуна по бузата.

Тя вдигна тревожни очи към него.

— Радваш се, нали, скъпи?

— Разбира се, Оливия.

— И този път ще съм много по-внимателна — продължи тя. — Заради случилото се последния път докторът ме посъветва да си дам голяма почивка. Така че спирам да препускам из къщата като някой дивак. Естествено, ще ми е много неприятно да бездействам, но пък ще си струва, не смяташ ли?

— Разбира се, че ще си струва — съгласи се той.

— Но се опасявам, скъпи, че моята работа ще падне на твоите плещи. Сигурна съм, че като кажем на майка ти, тя с радост ще ти помогне с ежедневните задачи в имението. Разбира се, след като надвие ужасния грип, който я повали. Но пролетта наближава. О, скъпи Хари — въздъхна Оливия с внезапно насълзени очи, — нашето бебче.

Засрамена от необичайната за нея проява на емоции, Оливия извади носна кърпичка от жилетката си и издуха носа си.

— Извинявай. Разчувствах се. Обещавам да не се превръщам в пълна ревла и да те дразня още повече.

В онзи момент Хари прозря колко силна жена беше Оливия. През изминалите няколко месеца не й беше дал нищо, като изключим малкото случаи, в които беше правил любов с нея, а сега това му се струваше същинска жестокост. Държеше се студено с нея, а понякога дори презрително. Но тя въпреки всичко стоеше пред него, готова да се извини, задето се радваше да носи детето му, понеже се притесняваше как ще реагира той.

Хари изпита момент на пълно просветление. Уплашен и отвратен от собствения си егоизъм, той коленичи пред нея и взе ръцете й в своите.

— Скъпа, безкрайно щастлив съм. Трябва да си почиваш възможно най-много. И определено го заслужаваш. — Прегърна я и я притисна към себе си за момент. — Кога искаш да кажем на майка ми?

— Мислех да го направим на обяд.

— Заръчай на госпожа Дженкс да сготви нещо специално. Ще си спретнем пир, за да отпразнуваме хубавия повод.

Оливия кимна, засияла от вниманието му и изпълнена с надежда, че това можеше да е повратната точка в отношенията им, нещото, което щеше да ги сближи.

 

 

Оливия и Хари казаха новината на Адриана, която все още се съвземаше от грипа. Тя се развълнува не по-малко, отколкото Оливия бе очаквала. След това Хари отиде до конюшнята и заязди през кишавите остатъци от сняг, покриващи земите му.

Като подмина една малка горичка, спря коня и се обърна да погледа „Уортън Парк“ отдалече. Тогава за пръв път изпита истинска гордост от факта, че му принадлежеше. Вече беше лорд и господар и дори майка му трябваше да зачита желанията му. А до момента далеч не се излагаше в работата си.

Освен това очакваше да му се роди отроче — може би дори синче, което щеше да поеме юздите след смъртта му. А нищо чудно да се сдобиеха и с още деца. Мисълта му подейства утешаващо.

Лидия…

Хари отпусна тъжно буза върху кадифената шия на коня си. Ако животът му се беше развил по различен начин, щеше да го прекара с нея.

Но голата истина надничаше от всички посоки.

„Уортън Парк“ беше съдбата му по рождение и нямаше изплъзване.

Устата му изсъхна и сякаш се стегна, докато болката от изгледа за живот без нея отново изплува на повърхността на съзнанието му.

— О, боже… — простена той.

Трябваше да се примири с мисълта, да спре да наказва себе си и околните, особено Оливия. Тя нямаше вина за влечението му по друга жена и най-малкото заслужаваше любезно, съобразително отношение от негова страна.

Но първо трябваше да намери Лидия и да освободи възлюбеното си Парниково цвете. Как обаче? Сега, когато Оливия беше бременна и се нуждаеше от почивка. Хари не можеше да остави нито нея, нито имението поне до раждането на бебето.

Трябваше да има и друг начин…

Когато най-накрая пришпори коня си към къщата, вече беше решил как ще постъпи. Върна се в конюшнята, слезе от гърба на животното и го предаде на коняря.

Докато стигне до вратата на парника, планът му вече беше конкретен. Бил седеше на столчето и изучаваше съсредоточено корените на една орхидея.

Като го чу да влиза, вдигна поглед.

— Добър ден, лорд Крофърд. Как сте?

— Добре съм, Бил, благодаря ти. — Хари още не можеше да свикне с новото си звание. Цял живот го беше свързвал с баща си.

— Опасявам се, че и днес нямам новина за теб.

— Така и предполагах… — Хари отиде до Бил и го погледа как се грижи за цветята си. — И не мисля, че някога ще има. Като че ли е потънала вдън земя.

Бил остави градинарската пипета и вдигна очи към Хари.

— Как така е потънала вдън земя?

— Напуснала е хотела и явно никой не знае къде е отишла. Естествено, умирам от тревога.

— Представям си — въздъхна Бил. — Съжалявам. Мога ли да помогна с нещо?

Хари си пое дълбока глътка въздух.

— В интерес на истината, Бил, можеш…

 

 

В четири и половина Елзи се качи с подноса с чай до горния етаж и почука на вратата на Оливия. Като влезе, намери господарката си заспала.

— Време е заставане, лейди Крофърд!

Оливия се размърда и отвори очи.

Божичко, наистина ли минава четири? — попита сънено тя, после се усмихна широко. — Сигурно съм заспала от облекчение, задето казах на Хари.

Елзи остави подноса на леглото.

— Какво сте му казала?

Оливия се обърна към Елзи и красивите й тюркоазени очи засияха от щастие. Пресегна се да хване ръката й.

— Скъпа ми Елзи, вече съобщих новината на Хари и майка му, така че е твой ред. Бременна съм. Бебето ще се роди през август.

— О, госпожо! По-хубава новина не съм чувала от месеци! Безкрайно много се радвам.

— Нали? Хари също ми се стори на седмото небе.

— Не се и съмнявам — отвърна Елзи, стараейки се да не издаде собствените си чувства към новия лорд Крофърд. Докато наливаше чая, в очите й внезапно се прокрадна тъга. — Такава сте щастливка, милейди… много по-голяма от мен.

— О, Елзи, колко несъобразително от моя страна. Да разбирам, че при вас няма новини.

— Не. И… никога няма да има. Бяхме женени известно време, преди Бил да замине на война преди четири години, а и минаха доста месеци, откакто се върна. Та… ами, миналата седмица отиде на доктор. И май излиза, че не може да… сещате се, милейди — изчерви се Елзи. — Докторът го отдава на заушката, от която Бил заболял на дванайсетгодишна възраст. Така че двамата не можем да се надяваме на бебета.

— О, Елзи, толкова много съжалявам. — Оливия знаеше колко силно искаше прислужничката й да си направи голямо семейство. — А защо не си… осиновите дете? — предложи тя.

— Бил няма особено желание… и не знам доколко ми е приятен и този факт, но има още време. Ще изчакаме нещата да се поуталожат и ще видим как ще се чувстваме до няколко месеца.

— Разбира се — съгласи се Оливия. — Много разумно.

— Вижте какво, милейди — каза Елзи, преглъщайки тъгата си, — не искам точно сега да мислите за мен и да помрачавате щастието си. Преживяхте много и заслужавате такава хубава новина, наистина.

— Благодаря ти, Елзи. — Оливия се надигна и Елзи й подаде чашата чай. — Само не забравяй, че никога не бива да губиш надежда. Колкото и странно да е, животът сам се нарежда: почакай и ще видиш.

 

 

Същата вечер Оливия тъкмо си беше легнала, когато Хари влезе в стаята, седна на леглото до нея и взе ръцете й в своите.

„Два пъти за един ден“, помисли си доволно Оливия.

— Скъпа, ако не си прекалено уморена, бих искал да ти споделя една моя идея — подхвана Хари.

— Съвсем будна съм, скъпи, така че казвай — насърчи го Оливия, изпитвайки същинско удоволствие от факта, че я въвличаше в живота си.

— Ами, знам, че си наясно колко близо е до несъстоятелност имението ни в момента.

— Да, наясно съм — погледна го сериозно Оливия. — Да не би да си измислил начин да набавиш средства?

— Да, смея да твърдя — отвърна Хари. — Естествено идеята е още в зародиш, но… през няколкото седмици, които прекарах с баща ми, той ме насърчаваше да способствам развитието както на самото имение, така и на служителите му. А имаме един човек, надарен с доста рядко срещан талант.

— И кой е той?

— Бил Стафърд — отговори ентусиазирано той. — Не знам дали си посещавала парника в последно време, но Бил наистина твори чудеса там. Прави кръстоски между различни сортове орхидеи, произвеждайки свои собствени хибриди, някои от които са изключително красиви. Хрумна ми, че ако му окажем съдействие и подкрепа, може да започнем бизнес с цветя!

— Да ти призная, идеята е много находчива. Особено като се има предвид, че не изисква почти никаква инвестиция. Най-многото да са ни нужни още няколко парника — добави Оливия.

— Както и някои рядко срещани видове, разбира се. Май тропическите цветя, като орхидеите например, са слабост на Бил. И негов специалитет, бих добавил. Затова му предложих да съсредоточи вниманието си върху тях. Той обаче държи да се запознае по-отблизо с вида, така че… — Хари се впусна в ключовата част на плана си с надеждата, че е успял да убеди Оливия, — му предложих да го изпратим на пътешествие до Далечния изток час по-скоро. Там ще може да опознае растенията в естествената им среда и да научи как да ги отглежда тук, в „Уортън Парк“. Както и да донесе у дома колкото си пожелае екземпляри, с които да започне работа.

Оливия свъси вежди.

— Но нима би искал да пропътува всичкия този път отново? Особено като се имат предвид ужасните му спомени от Ориента? Не може ли просто да го запишем на курс по градинарство? Може би водят такива в Кралската ботаническа градина в Кю.

— В интерес на истината, идеята беше негова. Иска да се специализира, да стане експерт в областта и най-добрият в занаята. На мнение съм, че трябва да му дадем шанс — настоя Хари, съзнавайки колко зависеше от съгласието и подкрепата на Оливия. — Все пак спаси живота ми.

— Е, щом така ти се струва най-разумно, добре, изпрати го. И бездруго напоследък Бил прекарва по-голямата част от времето си в парника, а баща му се грижи сам за зеленчуковата градина. Разбира се, вече няма да мога да помагам на Джак — добави тя. — Затова май ще трябва да намерим заместник на Бил, който да върши черната градинска работа.

— Прекрасна идея — съгласи се Хари. — Единствената спънка, която Бил може да срещне при реализирането на плана си, е Елзи. Тя несъмнено ще се възпротиви да пусне съпруга си, при положение че току-що се е върнал у дома.

— Със сигурност — потвърди Оливия.

— И именно тук ни е нужна твоята помощ, скъпа. Надявах се да я убедиш, че това е голям шанс за Бил и че трябва да му окаже подкрепа.

— Ще се постарая, но няма да е доволна, Хари — отвърна Оливия.

— Скъпа, Елзи боготвори земята под краката ти. Само една твоя дума й е нужна да склони. — Той й се усмихна с нежност.

Оливия отвърна на усмивката му, изчервявайки се от удоволствие да чуе комплимент от него.

— Ще видя какво мога да направя. А как ще пътува Бил?

— Вече се свързах със Себастиан и той с радост ще му подсигури място на кораба.

— Е, скъпи — усмихна се Оливия, — май за всичко си помислил.

 

 

Когато Елзи научи за плана от съпруга си, направо побесня.

— Моля?! Искаш пак да ме оставиш тук съвсем сама?

Бил се беше заклел пред Хари да не казва и дума относно истинската причина за пътуването му до Банкок.

— Знам, миличка, но мисля, че наистина ме бива с орхидеите и искам да науча повече за тях. Лорд Крофърд ме увери, че ако успея да отгледам и продам някои редки екземпляри, ще се погрижи за бъдещето ми. А не смяташ ли, че добре ще ни се отразят още малко шилинги в джоба?

— Не и ако ще ги припечелваш, скитайки по света — оплака се тя и хвърли един поглед към часовника на стената. — Както и да е, чакат ме в къщата. Ще довършим разговора си после.

 

 

Бил зачака притеснено жена си. Елзи се върна у дома със смирена усмивка на лицето.

— Всичко е наред, глупчо мой, ще те пусна. Милейди поговори с мен и ми обясни колко добра възможност ти се отваря.

— О, Елзи, благодаря ти, миличка. — Бил я притисна към себе си и я целуна по челото.

Тя вдигна поглед към очите му и понеже го обичаше безкрайно, прочете откровеното вълнение там.

— Стига да не се задържаш повече от няколко месеца, защото в противен случай ще ми се наложи да си намеря някой изискан господин да ми прави компания!

Бил я стисна в обятията си, мислейки какъв късметлия беше да открие истинската си любов на прага на дома си.

— Обещавам ти, миличка, ще се върна, преди да си усетила липсата ми.